Иван Анчев е член на Изпълнителния съвет на ПП „Републиканци за България“, координатор на експертна група „Политики към българите в чужбина“ към партията. Бивш генерален консул на България в Чикаго (2016 – 2020 г.).
С интерес следях избора на следващия председател на Държавната агенция за българите в чужбина (ДАБЧ). Бях се обзаложил, че и следващият председател на агенцията ще е кадър на ВМРО. Защото още ми кънти в главата онова „Аз съм от ВМРО“ изречено при първата ми среща през 2016 г. с тогавашния председател на ДАБЧ Борис Вангелов. Че е от ВМРО ми беше повече от ясно – първо, винаги предварително проучвам с кого ми предстои среща, второ партийната принадлежност се набиваше явно в очите веднага с влизането във височайшия кабинет – редом до националния трибагреник, в кабинета на този висш (и по презумпция би следвало да е политически неутрален) държавен служител беше поставено червено-черното знаме на ВМРО. Това мнение споделя Иван Анчев, член на Изпълнителния съвет на ПП „Републиканци за България“, съобщават от партията.
Ето и останалата част от позицията му:
За следващия председател, отново кадър на ВМРО, т.нар. Бате Харо няма какво въобще да говорим – това лице нанесе такива морални вреди на България и подведомствената му Агенция, че няма мярка, която може да обхване щетите. И новината дойде – Министерският съвет на Република България е одобрил за председател на агенцията 67-годишният професор по математика Илия Гюдженов.
Познахте – член на ВМРО и на управата на Македонския научен институт. Пенсиониран от ЮЗУ в Благоевград през м. май тази година и явно трудоустроен на новия пост шест месеца по-късно.
Моля, не ме разбирайте погрешно – не съм ейджист, не съм и отрицател на точните науки. Но това ли е най-добрият избор за тази позиция? 67-годишен професор по математика ли е най-подходящият да ръководи организацията, призвана да се грижи за ВСИЧКИ българи извън Родината?
Организация, начело на която са стояли духовни великани като писателят Георги Данаилов, историците Вера Мутафчиева и Пламен Павлов.
Каква е визията на уважаемия проф. Гюдженов за работа с българските общности зад граница? Имало ли е конкурсен подбор, с представяне на съответните концепции за развитие по време на управленския мандат? Ако е имало – къде са били представени и кога са били обсъждани? Ако не са – още по зле, значи става въпрос за брокерска сделка „ти на мен – аз на теб“ между старшия и младшия коалиционни партньори в сегашното правителство. А нужда от действен човек, с ясна визия и най-вече с ясна политическа подкрепа за развитие на този обществен сектор е повече от наложителна. Защото в момента Агенцията за българите в чужбина е в будна кома.
В ДАБЧ работят чудесни служители на експертно ниво – работил съм с тях четири години по време на мандата ми като генерален консул в Чикаго, винаги са помагали с каквото могат. Но уви, възможностите винаги са им били силно ограничени.
За всеки запознат с тематиката е повече от ясно, че ДАБЧ в този й вид не може да продължава да съществува.
Това е една силно недофинансирана организация, натоварена с абсолютно несвойствени функции, но генерираща огромен корупционен риск – като например удостоверяването на т.нар. „български произход“ на кандидатите за гражданство.
И казусът „Бате Харо“ доказва именно това. По-паметливите помнят, че преди Харалампиев имаше и други ръководства на ДАБЧ обвинявани в корупционни практики, например главния секретар на ДАБЧ Стефан Николов през 2010 г.
Извън „паспортния бизнес“ ДАБЧ вегетира с оскъден бюджет, даващ й възможност да организират някой и друг конкурс за детски рисунки, или да закарат наръч буквари на бесарабските или таврийските българи. Толкоз. Нито йота повече. Резултатът от това е нефукционираща и нерентабилна от гледна точка на краен резултат държавна политика за българите в чужбина.
Ето защо ни е необходима нова комплексна, дългосрочна и интeгрирана стратегия за работа с българските общности в чужбина, в която ДАБЧ да е само един от множеството сегменти на държавната политика в тази сфера. Държавата трябва да работи без разграничения между т.нар. традиционни (исторически) общности, с които основно се работи от създаването на Агенцията до настоящия момент и новите имигрантски общности, появили се по целия свят с началото на емиграционните процеси от България в началото на 90-те години на миналия век. Нима българите живеещи във Великобритания, Германия, Гърция, Испания, Франция, САЩ са по-малко българи? Нима не заслужават същото внимание от българската държава, както бесарабските и таврийските българи? Аз казвам, че всички са чеда на Майка България и всички заслужават равно отношение. Но с ясно разграничение на нуждите – едните могат да имат нужда от буквари и книги на български език. Другите могат да имат нужда от подкрепа за организиране на фолклорен фестивал или изложба, която да представи България пред местната среда.
Твърдо вярвам, че в основните „нови“ имигрантски центрове, като Чикаго например, трябва държавата да финансира изграждането на български културни центрове. На опонентите, които ще кажат, че това е пилеене на народни пари ще кажа: Не, не е! Защото чрез възможностите на публичната дипломация, в тясно взаимодействие с обществено-културните организации на българите зад граница и тези нови културно – информационни центрове ще можем да работим за изграждане или утвърждаване на положителния образ на България зад граница. Но за да се направи всичко това, трябва да има политическа воля и ясна визия за развитие на сектора. Да не се гледа само през призмата на „бугарския пасош“ и за колко можем да го продадем. И в контекста на всичко това си задавам въпроса, дали последните антимакедонски напъни, наливащи явно вода в мелницата на Коминтерновския национализъм, не са причина именно за това – да не секне далаверата с българското гражданство? Искрено се надявам, новоизбраният председател на ДАБЧ с действията си през предстоящия му управленски мандат да ме опровергае, но почти съм сигурен, че ще стане като в онзи виц: „А дано, ама надали!“…
