92-годишната Благица Дичич, в крехко здраве, е единственият жител на отдалеченото сръбско село Ваганеш в планините на Източно Косово, което е изоставено от всичките му жители, включително от собствените й деца. Джордже, най-големият син, се преместил в сръбската столица Белград и в дома му няма място за нея. Тя не може да си спомни кога за последен път са се виждали.
По-малкият син Слободан живее в осигурено от общината жилище в съседния град Каменица с парализираната си съпруга. Той рядко посещава Дичич.
Сега обаче тя има чувството, че има нов син. Още по-забележително е, че Фадил Рама, на 54 години, идва от другата страна на жестокото етническо разделение, тъй като е член на албанското етническо мнозинство и е мюсюлманин.
"Аз имам трима синове, не двама", казва тя, лежейки, завита с две одеяла, в леглото в малкия си дом в село Ваганеш, на 45 км източно от столицата Прищина.
"Фадил е третият, той ми носи храна и се грижи за мен", споделя възрастната жена, облегнала се на едно рамо, докато гали Рама, който живее на около един километър в етническото албанско село Стрезовце.
До началото на ноември Дичич се е радвала на добро здраве, но сега е по-слаба и трудно стои на крака.
Въпреки това тя отказва да напусне порутената си двуетажна къща, оцелявайки с месечна пенсия от 60 евро и без друга държавна подкрепа. Това е една от 50-те къщи от камък и дърво, които бавно рухват от липсата на грижи.
Преди войната през 1998-1999 г. над 200 души живееха в това село. Сега тях ги няма, като последният напуснал е синът на Дичич Слободан, когато жена му се разболява преди три години.
Във войната в бившата сръбска област бяха убити над 10 000 души, предимно етнически албанци. Тя приключи, след като бомбардировките на НАТО заставиха Сърбия да изтегли силите си, които потушаваха бунта на етническите албанци.
ООН управлява територията в продължение на 9 години преди Косово през 2008 г. да обяви независимост, която Сърбия не признава. Отношенията между Белград и Прищина остават напрегнати.
Рама, който притежава малък магазин за хранителни продукти, познава Дичич от дете. Тя винаги давала бонбони на децата от Стрезовце, дори по време на сраженията.
Тя беше толкова добра жена преди, по време и след войната и ни третираше като свои деца, казва той. Когато научих, че е останала сама, ми стана много тъжно и си помислих да отвърна на сторените от нея добрини.
Политиката на Белград и дори на Прищина не ни интересува, защото ние винаги сме се подкрепяли едни други, казва Рама.
От избухването на епидемията от коронавирс през март Рама посещава жената два пъти седмично и й носи храна. Той чисти стаята й доколкото може, пали печката и сяда да наготви за нея.
Рама казва, че няма нищо странно да се помага на възрастна православна сръбкиня. Неговите съселяни са съгласни с това.
Защо? За помощта на възрастна жена? Сръбкиня? Какво от това, казват в един глас двама мъже от Стрезовце. Браво на него, добавят те.
След края на войната във Ваганеш няма питейна вода. Дичич ходела до Стрезовце за вода и основни продкти, но сега е твърде стара.
Рама казва, че местните овчари, които чули, че той и помага, го последвали и сега редовно посещават Дичич, за да видят как е и да донесат вода или нещо друго.
Той обещал на сина на Дичич Слободан, че ще се грижи за нея до последната минута от живота й с всичко, което има. Никога няма да я оставя сама, казва Рама.
(От БТА)
