Изправен пред изчерпване на икономиката и на своята вътрешна политика - фактори, които някога доведоха на власт реформиста Ердоган, новият султан от Истанбул (да, Истанбул, не Анкара) живее от известно време, от електорална гледна точка, от символични и емоционални победи в международен план.
Всеки жест на Ердоган трябва да бъде гледан от перспективата на историческия мит, на който се позовава - и това съвсем сериозно, защото един политик, който успя да се изкачи на власт въпреки антиислямистките пречки на кемалистката държава, който успя да спечели всички избори и който се отърва невредим при военен държавен преврат, не е неефективен мечтател.
От години Ердоган е избрал една определяща фигура от турско-ислямското въображение, която се опитва да имитира и да актуализира с всеки жест: Саладин. Един образцов персонаж, който е възприеман в Близкия изток така, както в Европа би се гледало на събирателния образ от Карл Велики и Чърчил (Египетският президент Гамал Абдел Насер предполагал между другото, че в славните му години до 1967 г., той би могъл да бъде Саладин на 20-и век). Сунитски военен от кюрдски произход (представете си!), Саладин е бил обединителят и спасителят на ислямския свят на фона на изчерпването на войнствената енергия на арабите и на фрагментацията на огромната империя, създадена от тях. Саладин е завладял Египет, доминиран от шиитска бунтовническа династия, и го е обединил със Сирия, Ирак и Арабския полуостров. От тези позиции Саладин се е изправил срещу (вероятно) най-силното поколение кръстоносци, които победил решително при Хатин през 1187 г., спечелвайки отново Ерусалим за исляма и прочиствайки систематично Палестина и Ливан от християнските сили. Ако добавим към този списък от постижения факта, че Саладин е оставил у европейците спомена за кавалер, джентълмен, който се е погрижил за враговете кръстоносци и е водел елегантна кореспонденция с тях, можем да разберем по-добре неговия магнетизъм за мюсюлманите.
Във всичките си големи акции във външната политика Ердоган опитва да следва модела на Саладин, а това можеше да бъде предугадено още през 2011 г., когато масите в Турция, вероятно насърчавани от активисти на Партията на спрадедливостта и развитието, пееха на един голям митинг: "Ердоган, Саладин! Ердоган, Саладин!".
Да погледнем някои от неговите действия в стил Саладин:
1. Усещайки първи интуитивно, че арабските страни, покровителствани от Саудитска Арабия, ще стигнат до споразумение с Израел, отказвайки да се държат за палестинската кауза, Ердоган се позиционира своевременно като голям реторичен враг на Израел и защитник на палестинците. Битката на Ердоган с Мохамед бин Салман бин Абдулазиз ал Сауд - новата саудитска звезда, има важно символично значение, защото турците и саудитците са тези, които могат да имат легитимни претенции към статута на халифи, на лидери и на "пазители" на сунитския свят. Султаните са упражнявали функцията халиф в продължение на половин хилядолетие, докато Ататюрк се отказва от нея, за да може да създаде светска държава;
2. Ердоган подкрепи открито Мюсюлманските братя в Египет, Либия и Тунис, изкачили се на власт след Арабската пролет (Египет е първият клон на властта на Саладин);
3. Ердоган се сражава и продължава да се сражава в Либия, заедно с ислямистите, срещу европейските сили (руски и западни);
4. Също заедно с ислямисти, понякога дори от "Ислямска държава", Ердоган се намеси в Сирия и Ирак;
5. Ердоган отново даде статут на джамия на "Света София" и отправи редица провокации по адрес на Гърция - стария противник на Турция;
6. Ердоган каза неотдавна в реч пред парламента: "Ерусалим е наш град. В този град, който трябваше да напуснем със сълзи по време на Първата световна война, все още можеш да намериш следите на османската съпротива".
Достигнал до мъртва точка, след като бе блокиран в повечето от тези направления (Франция се намеси в Средиземноморието, на което още гледа с носталгията на стара имперска сила; Мюсюлманските братя се провалиха в Египет и Либия; руснаците са по-силни на фронтовете в Близкия изток и Северна Африка), Ердоган е длъжен да измисли нов символичен залог, за да запази имиджа си на модерен Саладин. А неговият нов залог е Нагорни Карабах, който трябва да изиграе ролята на новия Ерусалим. Ердоган иска да подкрепи азерите - добри братя на турците (макар и шиити в лека версия - какво предимство за имиджа на Ердоган на ислямски обединител!), да завоюват възвишенията в стария арменски Арцах, карайки мюсюлманите да мислят за него като за един псевдо-, един пред-, един прото-Ерусалим. Поради тази причина реториката на Ердоган за османски Ерусалим ще съвпадне във времето, с точност на швейцарски часовник, с азерското настъпление в Карабах.
Няма съмнение, че настоящият азерски лидер Илхам Алиев, който не е толкова твърд като баща си Гейдар (както и Башар Асад не можа да влезе в ролята на Хафез Асад), не би започнал толкова твърда офанзива срещу арменците в Нагорни Карабах без заповед, дошла от Ердоган. Също така е ясно, че този път турско-азерският съюз иска да стигне докрай, обкръжавайки Карабах от север и от юг, за да слезе после в крехкия Лачински коридор, който свързва Армения и Арцах. От този момент, дори и да не е завладян, арменският анклав в Карабах ще бъде подложен на обсада, която дава на Ердоган и Алиев смазваща сила в преговорите.
Въпреки изкушението да се каже, че Путин със сигурност ще се намеси при едно подобно развитие, изхождайки от силните емоционални връзки между Москва и Ереван, както и от нуждата да се покаже, че Русия е все още основният фактор на властта в Кавказ, в реалността нещата са по-сложни. Гаранциите, предложени от руснаците, визират само територията на Армения, не и на Карабах, който не се ползва с международно признание и е смятан за азерска територия. В допълнение руснаците имат много сериозни причини да пазят отношенията си с богатия Азербайджан, който е по-важен от икономическа гледна точка заради ключовата си позиция на Каспийско море и заради ресурсите, отколкото изолирана Армения. При хипотеза, че би стигнал до конфронтация с Баку и Анкара, Путин би имал големи проблеми в отношенията с всички тюрко-мюсюлмански стан-ове (Казахстан, Узбекистан, Туркменистан и т.н.), които иска да запази в сферата на влияние на Москва. Досега на Путин му беше лесно да се изправи срещу Ердоган в старите османски територии, защото арабите имат дългогодишни отношения на съперничество с турците и в периода 1950-1990 г. се научиха да си сътрудничат добре със СССР; ако Еродган премести обаче бойното поле в тюркското пространство, Путин ще попадне в ситуация, която в шаха се нарича "патова": не е мат, но и не може да направи никакво движение. Русия ще се намеси (дискретно; демонстративно) в конфликта в Карабах, само ако емоционалният натиск в подкрепа на Армения стане непоносим и ако рискува да компрометира тотално позицията си на военен и морален лидер в региона; иначе ще остави Ердоган да доведе плановете си докрай - така, както го направи в случая със "Света София".
