Наследниците на гениалния поет Огнян и Анна - извън неговата сянка
Помня благия му поглед, топлите му разбиращи очи, мекотата, която излъчваше. Помня го наведен над листа в сумрака на кабинета му. Помня как обичаше, като се събере семейството в неделя, да ни чете новите стихове, върху които е работил.
Обичах да му се
обаждам, за да чуя
как е, просто ей така Винаги е било приятно да разговаряме, обичаше да ми помага с латинския. Той се забавляваше с езика, опитваше да ми вкара нещо в главата, а аз все бързах да довърша упражнението и да приключа с домашното… сега съжалявам, че толкова късно осъзнавам колко ценни са били тези моменти.
Обичах след всяко
пътуване да му
разказвам
-къде сме били, какво сме видели, кое ми е направило впечатление, да му показвам снимките. Помня как в ХI клас се завърнахме от учебно пътуване в Италия, която той много обичаше. Разговаряхме надълго, а аз, без въобще да се замисля, му казах: “Дядо, знаеш ли каква дума научих на италиански?” Той попита: “каква”? Аз - portacenere! Той: “ Пепелник?! За какво ти е тази дума?” Тогава разбра, че пуша, и не му беше никак приятно като човек, изкарал два инфаркта и отказал цигарите.
Мисля, че
успя да ни предаде
своята любов към
морето
Всяко лято ходехме заедно на море, незабравими моменти и приятелства са останали от станцията на писателите.
Мисля си, че е успял да ни научи на уважение към другите, към техния труд. Той прекарваше дълги часове в кабинета си, а за едно дете това време изглеждаше като цяла вечност.
Съвсем скоро ми се наложи да седна на неговото бюро, за да поработя, и докато се усетя, часовете бяха отлетели. Сега разбирам как се е чувствал той навремето. Това е любимата ми стая в неговата къща, тя някак те предразполага да седиш и да работиш.
В къщата на дядо таванът е бил винаги място, на което можеш да откриеш много интересни неща - покрити с прах детски играчки например. Когато ги гледам, веднага в съзнанието ми изплува песента на играчките от любимата ми приказка “Копче за сън” - например едно детско колело, което може би е било на мама, със счупено кормило - а в песничката се пее “Поправи ме, Оги, мило, изкорми и туй кормило.”
Дядо много обичаше
децата, беше истински
щастлив, когато беше
заобиколен от тях Много се радвам, че именно начално училище носи неговото име. Това е сигурен знак, че поне тези деца, които учат в него, ще израснат с неговите приказки и стихове.
Мисля си, че за дядо неделите бях много важни точно заради общуването с нашите деца.
От всичките си пет
правнучки
той успя да остави следа у четири от тях. За най-малката разбра малко преди да си отиде. Радвам се, че децата ни го помнят, че имат жив спомен от него. В последните седмици все по-често прекарваха свободното си време в неговата къща. И виждам в очите им възхищението пред неговия труд и пред него самия.
За мен той е моят
дядо, когото много
обичам
Разбира се делото, което е извършил, е огромно, но какво разбира едно дете. Той беше просто моят дядо, когото не трябваше да безпокоя, докато работи, но това беше някак нормално вкъщи. И мама работеше над преводите и това беше ежедневието ни.
Когато бях дете, беше много притеснително да ме представят като негова внучка, защото изведнъж очакванията на хората скачаха до небето, като че ли, понеже ми е дядо, от мен се очакваше да мога да пиша, или знам ли?!
Впоследствие започнах да свиквам. С годините се наложи неведнъж да приемам награди от негово име, тъй като с напредването на възрастта умората му ставаше все по-голяма и не обичаше тази публичност и му беше по-лесно да помоли мен. Когато беше удостоен с наградата за литература на Европейския съюз, вече не смееше да пътува със самолет. Така се озовах в Брюксел, за да приема от негово име това признание.
За съжаление, твърде късно започнахме работа върху неговия архив. Мама понесе много тежко неговата смърт и някак си не ѝ се искаше да се зарови в книжата му. Съжалявам, че тя не намери сили да го направи, защото едва преди няколко месеца, когато 100-годишнината вече съвсем наближаваше, баща ми се захвана с тази задача и откри една много трогателна бележка, написана от дядо до мама.
Надявам се в началото на месец декември всеки, който желае да се потопи в света на Валери Петров, да има тази възможност, тъй като подготвяме дарение на част от архива му в Държавна агенция “Архиви” и предстои изложба, която ще бъде отворена за широката публика.
Като компютърен специалист брат ми Оги е изключително зает с работа, но с негово съгласие ви предлагам една пощенска картичка, написана до дядо. В онлайн проекта “Пощенски картички” до великия поет, преводач и драматург Валери Петров по повод на неговия 100-годишен юбилей се включва се и неговият внук Огнян Самоковлийски, когото помним като Оги от любимата приказка “Копче за сън”. (Б. р.: Замисълът е осъществен по идея на Марин Бодаков от независимия сайт toest.bg.)
Мили дядо,
Честит рожден ден! Оставям две парченца шоколад във вашата стая - за теб и за баба.
Днес ти си до мен, както в онази отминала вечност.
Помниш ли кънтящата стълба по пътеката към плажа? Каменните ѝ стъпала издаваха весели звуци под босите ни крака, докато тичахме към морето.
Помниш ли моята детска кола с педали? Ти ми нарисува шофьорска книжка, която гордо показвах на хората по тротоара.
Помниш ли борчето, което засадихме пред къщата? И стихчето за него:
Расти, расти, борче,
под нашто прозорче,
пускай иглички
за радост на всички.
Разхождай се волно по пътеките на Витоша, мой мили дядо!
Твой внук Оги
(Огнян Самоковлийски)
Кои са те?
От единствената си дъщеря Бояна - известна преводачка и управител на книжарница, която си отиде малко след неговата кончина, поетът има внук Огнян Самоковлийски и внучка Анна Хаджимишева - дъщеря на известния фотограф художник Иво Хаджимишев.
Огнян е с 10 г. по-голям от Ани, много се е грижел за нея и са изключително близки. Завършил е химия, но работи като IT програмист. Баща е на три дъщери.
Внуци и правнучки живеят в София.
Приказки, посветени на внуците
Как звучи това детско и звънко “морето е тънко” в “Пук”
На Ани
Това се случило едно лято. Съвсем близо до плажа, от който долитали смях и викове, стърчала сред пясъка стъклена телефонна кабина. А вътре в кабината стояло малкото Лили по банско костюмче....
И ето че отнейде се появил Набръчкания човек. Той много бързал да телефонира някъде, но нямало какво да прави – застанал пред кабината и зачакал.
Минала минута, минали две. Набръчкания човек вече не можел да търпи. Той отворил вратата на кабината и казал:
- Хайде, малката, приключвай! Вече десет минути говориш!
- Ама аз не говоря – казало Лилито.
- Как не говориш! – учудил се Набръчкания човек. - А какво правиш?
- Слушам приказка - отговорило Лилито....
- И за какво се разказва? – запитал Набръчкания човек.
- За едно момиченце, което е слязло в дълбокото – казало Лилито. - И то се казва Лили като мен!
- Брей! – престорил се на учуден Набръчкания човек. – А можеш ли да се гмуркаш?
- Мога. Обаче само дето морето е тънко – признало си Лилито. – Защото мама...
- Дето морето е какво? – прекъснал го Набръчкания човек.
- Тънко! - повторило Лилито. – Дето вълничките... То продължило да обяснява, но Набръчкания човек не го чувал, защото в главата му се били завъртели едни особени мисли. (Той, кой знае защо, от време на време мислел в стихове, затова и сега се получило нещо като стихотворение.) И ето какви били мислите му:
Ах, колко чисто, прозрачно и звънко
звучи това детско “морето е тънко”!
Като шум в раковина
тази дума невинна,
уж на смях
и уж нежно,
казва ясно –
на нас, нали? –
че сме, ах,
безнадеждно
и ужасно
пораснали!
(Из приказката “Пук”)
Оги е момченцето от “Копче за сън”
Тихо! Искате ли да надникнем в стаята, където е креватчето на малкия Оги
Добре. Ето ни вътре. Лампата е угасена и в тъмното се виждат само една картонена кутия от телевизор, пълна с играчки, и бялата възглавница, в която е потънала главицата на Оги. До него е полегнал и дядо му, тъй като Оги още не е свикнал да заспива сам — плаши го тъмният ъгъл отсреща. Там наистина се крие нещо, само че то никак не е страшно, дори напротив. Но после ще разберем какво е - сега да чуем какво си говорят двамата в тъмното.
- Ще има ли “Миш, Миш” - пита дядото.
- Няма да има! - казва Оги. - Ще има приказка. Приказката утре! — казва дядо му.
- Утре ще си играя!
- Е, тогава вдругиден. Хайде!
Дядото се надвесва над Оги, подрусва бялата му възглавница и го приспива с думички, които сам си е измислил:
- Миш, Миш, Миш,
време е да спиш —
целият квартал
вече е заспал:
спинкат стъпалата,
спинкат перилата,
асансьорът спинка,
спрял като картинка.
- Не искам “Миш, Миш”! Искам приказка!
- А “сънливото копче” държиш ли го?
- Държа го. Ама гушни ме!
- Ето!
Как сладко са се гушнали двамата! Оги стиска копчето на пижамката си. То е специално - когато го държи, Оги по-лесно заспива...
(Из приказката “Копче за сън”)
