Доктор Чечилия Барталена, лекуваща пациенти с коронавирус, живее в ужас - разкъсвана между клетвата, която е дала да лекува болните, и страха, че може да зарази тези, които обича.
Трийсет и пет годишната жена изкарва дълги смени на предната линия в интензивното отделение на болница "Чизанело" в тосканския град Пиза, известен със своята наклонена кула, която е построена през 14 в., близо 25 години след като чумата е опустошила Европа.
Тя не се чувства като герой - макар че оценява факта, че италианците в момента издигат нея и колегите й на такъв пиeпиедестал - и не се страхува да каже, че изпитва страх.
Всеки път, когато влезе в коронавирусното отделение, тя се пита: "Защо правя това?"
Бързият отговор е "със сигурност не заради парите", каза тя във видео, направено за Ройтерс от съпруга й Лоренцо Марианели за живота им у дома.
"Правя го заради пациентите, защото те нямат избор. Правя го само заради тях, а също и заради колегите си. Ние не сме герои и ние също се страхуваме", каза тя.
Към неделния ден в Италия от коронавирус са починали близо 16 000 души, една четвърт от всички жертви по света.
Барталена казва, че страхът я съпътства и когато се прибере у дома в малкото жилище, в което живеят с Лоренцо, 37-годишен музикант, и с четиригодишната им дъщеря Петра.
"Ако Петра ме прегърне, после се ужасявам, че след 15 дни тя може да се разболее, или ако Лоренцо се закашля, започвам да мисля, че вината е моя. Затова трябва да опитвам да гледам рационално на ситуацията и да мисля за това, че го правя за общото благо", каза тя.
Страхът, че може да зарази някого другиго въпреки превантивните мерки като спане в отделни стаи, използване на различни бани и ядене в различни краища на кухнята, я преследва като тъмна сянка.
"Чувствам се мръсна и се чувствам неудобно, когато общувам с хора. Ако срещна някого на улицата, ме обзема страх. Ако срещна съсед по стълбите, бягам настрани", заяви тя.
"Когато се прибера от смяна, си вземам душ, но не се чувствам (чиста), никога не ми изглежда достатъчно", каза лекарката.
Барталена заяви, че изпитва носталгия по времената, когато да си доктор означавало да имаш междуличностно отношение с пациента и близките му, да имаш време да обсъдите трудните решения и ако е нужно, да ги подготвиш за най-лошото.
"Всичко това вече не съществува", каза тя. "Сега просто се обаждаме на роднините, те чуват гласът ми да им казва "те са болни и нищо повече не може да бъде направено", а те просто не могат да повярват", заяви Барталена.
