В емоционално послание, публикувано на личния му профил във фейсбук, италианският лекар Даниеле Макини от болницата в Бергамо “Хуманитас Гавазеби”, разказва за ежедневната драма на здравния персонал, лекуващ болни от коронавирус. “Нека спрем да казваме, че става дума за един лош грип”, призовава лекарят. Ето цялото му послание:
“В един от непрекъснатите имейли, които получавам дори по-често от веднъж на ден от шефовете ми от здравната администрация, имаше и параграф, озаглавен “Как да бъдем активни в социалните мрежи по отговорен начин”, като в него има някои препоръки, които могат да се подкрепят.
След като мислих дълго дали и какво да напиша за това какво се случва тук, сметнах, че мълчанието сега никак не е присъщо за един отговорен човек.
Затова ще се опитам да предам на неработещите в здравния сектор и на стоящите далече от нашата реалност какво точно изживяваме в болницата в Бергамо в тези дни на пандемия от КОВИД-19.
Разбирам необходимостта да не се всява паника, но когато посланието за опасността на това, което се случва, не стига до хората и чувам още как на някои не им пука за препоръките, как
хора се събират
на групи и се
оплакват , че не
могат да отидат
на фитнес
или да играят футбол, направо тръпки ме побиват. Разбирам и за икономическите щети, заради което съм притеснен и аз. След като мине епидемията, драмата ще бъде в това как ще започнем наново.
Като оставим настрана факта, че буквално опустошаваме и от икономическа гледна точка нашата здравна система, си позволявам да подчертая по-голямото значение на щетите за здравето, които рискува цялата страна, така че смятам за най-малкото “смразяващ” факта, че все още не е организирана червена зона, поискана от областта, за общините Алцано Ломбардо и Нембро (публикацията на лекаря предшества обявяването на карантина в цяла Италия – бел.пр.)
Аз самият наблюдавах учудено реорганизацията на цялата болница през изминалата седмица, когато “врагът” все още беше в сянка, отделенията постепенно се изпразваха, избирателно се прекъсваха дейности, отделенията за интензивна терапия се опразваха, за да се осовободят възможно най-много легла. Контейнери пристигаха пред пред входа на “Бърза помощ”, за да се създадат коридори с цел да се избегне заразяване. Цялата тази бърза трансформация придаваше на болничните коридори атмосфера на сюрреалистична тишина и празнота, която все още не си обяснявахме, в очакване на война , която все още предстоеше и която мнозина, сред които и аз, не вярваха, че може да се стовари с подобна жестокост.
Отварям скоба - всичко това се случваше безмълвно и без публикации, докато различни медии имаха куража да заявят, че частното здравеопазване не прави нищо.
Още помня
нощната си
смяна преди
седмица,
когато, без да затворя очи, чаках безрезултатно да ми се обадят от микробиологията на болницата “Сако”. Чаках резултатите от пробата на първия предполагаем заразен пациент от нашата болница, мислейки какви ще бъдат последиците за клиниката ни. Като се замисля сега, след като видях какво се случи, ми изглеждат направо смешни притесненията само за един случай.
Ситуацията сега е, меко казано, драматична. Не ми идват други думи наум.
“Войната”
буквално
експлодира и
битките са
непрекъснати
и всекидневно. Един след друг нещастните хора, на които всичко това се е случило, идват в “Бърза помощ”. Те имат всичко друго, но не и усложнения от обикновен грип. Нека да престанем да го наричаме лош грип. През тези 2 години научих, че хората от Бергамо не идват тук без причина. И този път се държаха добре. Този път не е различно. Следват всички дадени препоръки: една седмица или десет дни вкъщи с висока температура, без да излизат и да рискуват да разнесат заразата, сега обаче вече не издържат.
Не дишат достатъчно и се нуждаят от кислород. Лекарствените терапии за този вирус са малко. Протичането на болестта зависи предимно от нашия организъм. Ние, лекарите, можем само да го поддържаме, когато вече не се справя сам.
Надяваме се
най-вече, че
нашият
организъм
ще се справи
сам с вируса Антивирусните терапии за този вирус са все още експериментални, така че учим за неговото поведение ден след ден.
Стоенето вкъщи, докато симптомите не се влошат, не променя прогнозата за заболяването. Сега обаче дойде и необходимостта от много болнични легла. Ден след ден отделенията, които се бяха изпразнили, започнаха да се пълнят с невероятен ритъм. Табелките с имената на болните - различни според отделенията, сега са всичките червени, а на мястото на хирургическата интервенция има написана диагноза, която е все една и съща - двустранна интерстициална пневмония.
Кажете ми, кой
грип причинява
толкова
скоростна драма
Това е разликата. При класическия грип, освен че се заразяват много по-малко хора в рамките на месеци, случаите се усложняват много по-рядко - само когато вирусът разрушава защитните бариери на дихателните ни пътища, позволява на бактериите, нормално живеещи във високите части, да нахлуят в бронхите и дробовете, предизвиквайки усложнения.
КОВИД-19 протича като банален грип при много от младите хора, но при много от възрастните (и не само) причинява тежък остро-респираторен синдром SARS, защото атакува директно алвеолите в белите дробове, инфектира ги и блокира функциите им.
Последвалият отказ на дихателната система често е сериозен и
след няколко дни
в болницата
подаването на
кислород става
недостатъчно Извинете, ама мен като лекар съвсем не ме успокоява фактът, че предимно възрастните и с други патологии хора са най-застрашени. Пенсионерите са най-голямата възрастова група в страната и е трудно да намериш някой над 65 г., който да не взема лекарства за кръвно налягане или за диабет. Сигурен съм, че когато видите интубирани млади хора в “Бърза помощ” или по-зле - свързани с ECMO, цялата самоувереност, че сте млади, ще се изпари. И докато има хора, които в социалните мрежи се хвалят, че не ги е страх, пренебрегвайки предупрежденията и оплаквайки се, че нормалният им живот и навици са нарушени, епидемията се разраства. Вече не се говори за хирурзи, ортопеди, уролози, ние сме само лекари, които изведнъж станаха част от екип, който се изправя срещу цунамито, което ни помита.
Случаите на нови заболявания се увеличават, стигаме до 15-20 хоспитализации на ден.
Резултатите от пробите идват един след друг: положителен, положителен, положителен.
Изведнъж спешните отделения се сриват. Вземат се спешни мерки: необходимо е подсилване на “Бърза помощ”. Насреща ми обясняват как се използва софтуера в спешното и след няколко минути съм долу, до “бойците”, биещи се на фронта.
Дисплеите
показват все
едно и също:
“температура и
затруднено
дишане”, “температура и кашлица”, “дихателна недостатъчност”… Прегледите, радиографологичните изследвания показват едно и също: “двустранна интерстициална пневмония”. Всички имат нужда от прием в болницата, някои имат нужда и от интубиране и отиват в интензивното.
За други вече е късно.
Интензивното вече прелива, а когато то се напълни, се създават други интензивни отделения. Всеки вентилационен апарат става ценен като злато.
Тези от операционните, в които не се оперира, се използват като интензивни отделения. Смятам за невероятно, поне що се отнася до “Хуманитас Гавацени”, където работя, как беше възможно за толкова кратко време да се преорганизират ресурсите, за да се подготвят за бедствие от такъв размер. И всяко реорганизиране на легла, отделения, персонал, работни смени и задачи се преглежда всяка сутрин, за да даде всичко и дори повече. Тези отделения, които доскоро изглеждаха призрачни, сега са препълнени, готови да дадат всичко за болните, но са и изтощени.
Персоналът е безкрайно изморен.
Виждам умора по лицата, която преди не виждах, въпреки натоварването, което имаха до епидемията. Виждам лекари и сестри, които прекъсват работа, много след като е им е изтекъл краят на работното време. Извънредните смени вече са нещо нормално. Виждам солидарност у всички нас и никой не пропуска да попита колегите как може да им помогна, или “остави на мен, аз ще приема този пациент”. Лекари, които местят легла и прилагат терапии вместо сестрите.
Сестри със сълзи в очите, защото не можем да спасим всеки, а жизнените показатели на няколко пациенти в същото това време показват вече решената им съдба. Вече няма смени и графици.
Социалният живот е изключен за нас.
През последните
месеци се
опитвам да
свикна с
невъзможността
да се видя с
детето си
и мога да ви уверя, че винаги правя всичко възможно да се видя със сина си, дори в дните след нощна смяна, пропускайки съня. Но от две седмици доброволно не виждам нито него, нито роднините си от страх да не заразя тях, а те от своя страна да заразят възрастна баба или някой друг роднина със заболявания.
Радвам се на някоя снимка на сина си между сълзите на някой видео разговор.
Затова и вие трябва да сте търпеливи. Да пропуснете театъра, музея и фитнеса. Опитайте се да бъдете по-милостиви към многото възрастни хора, които може да убиете. Знам, че вината не е ваша, а на онези, които ви убедиха, че опасността от коронавируса е преувеличена. Дори изповедта ми може да прозвучи преувеличена за онези, които са далече от епидемията, но моля ви, послушайте ни, опитайте се да излизате от домовете си само ако е наистина наложително. Не отивайте да пазарувате в супермаркета, когато е пълен: това е най-лошото нещо, защото там се концентрират хора и рискувате да срещнете заразен. Идете, когато няма хора. Сложете си обикновени маски, дори и такива за домашна работа. Не се запасявайте със FFP2 и FFP3. Те са нужни на нас и вече ни е трудно да ги откриваме. Сега трябва да ги използваме само в определени обстоятелства по препоръка на СЗО заради бързото им изчерпване. И да, благодарение на липсата на средства за защита, аз и някои от колегите ми сме изложени на опасност от заразяване въпреки останалите взети мерки. Някои от нас са заразени въпреки протоколите. Някои заразени колеги заразиха и свои близки и сега те вече се борят между живота и смъртта.
Кажете на
възрастните и на
болните си
роднини да си
седят вкъщи
Носете им покупките. Ние нямаме друг избор, това ни е работата. В действителност това, което върша през последните дни, не е нещо, с което съм свикнал, но го правя въпреки това и ще го правя дотогава, докато отговаря на един принцип: опитай се да лекуваш и да помагаш на болните, дори само за да намалиш страданието и болката на онези, които не могат да бъдат излекувани. Не говоря на онези, които сега ни определят като герои, а до вчера ни плюеха. Те ще се върнат към това, когато всичко приключи. Хората забравят бързо. Ние дори не сме герои, защото това ни е работата. Ние рискувахме и преди всеки ден: когато поставяме ръцете си в корема на някой, който не знаем дали не е болен от хепатит и СПИН, или пък, когато го правим, дори знаейки, че е болен от хепатит или СПИН, когато се нараним по време на операция на пациент с ХИВ и после вземаме лекарства, от които ни се гади. Когато четем с чувство на обреченост кръвните си резултати след случайно убождане, надявайки се да не сме заразени. Ние просто си изкарваме прехраната. И емоциите от работата ни, без значение дали са хубави или грозни, си ги носим вкъщи. На края просто се опитваме да сме полезни за всички. Сега помислете: ние с действията си можем да повлияем на живота и смъртта на няколко дузини хора. Вие, с вашите, на много повече. Моля споделете съобщението. Имаме нужда да бъде разпространено, за да предотвратим това да се случи из цяла Италия.”
