Философията за "възпитателния шамар" е актуална на Балканите. Но новите поколения родители носят промяна
Как цели 79% от подрастващите у нас смело заявяват, че са доволни от живота, и същевременно 68% от родителите смятат, че шамарът изобщо не е бой? Всяко второ дете у нас е преживяло някаква форма на насилие, но въпреки това те са едни от най-щастливите в Европейски съюз.
В националното социологическо проучване на УНИЦЕФ "Гласът на децата" на въпроса: "Как се чувстваш най-често – щастлив, тъжен или нито едно от двете", 81% от българските деца отговарят положително. Но защо насилието още се толерира и се счита за нормален метод за възпитаване у нас?
За да разберем защо българските родители продължават да бият децата си, ще се върнем няколко века назад, за да проследим философията на боя като метод за възпитание и да видим как и защо сме стигнали дотук. Исторически погледнато, българското традиционно семейство винаги е било строго патриархално и йерархично. В онези времена думата на бащата е била закон, а репликата,
"Боят не прави човека, но го оправя" е съвсем
реална родителска философия
Шамарът както тогава, така и сега се възприема като бърз трансфер на мъдрост от възрастния към детето. Ако погледнем голямата картина, шамарът изобщо не е само наш патент – той е истински традиционен спорт на Балканите. Когато международни екипи в рамките на Балканското изследване за насилие и пренебрегване на деца проучват въпроса, лъсва същата истина от София до Атина и Белград: векове наред тук целта не е била да отгледаш "креативна личност", която да се чувства спокойна и чута, а корава "машина", способна да оцелява и да се подчинява. В тази затворена семейна крепост страхът винаги се е бъркал с уважение, а традицията редовно се оказва по-силна от европейските стандарти. Дори и днес, ако попитат някой заклет традиционалист, той веднага ще извади от ръкава си някоя народна мъдрост от сорта, че "Тоягата е излязла от рая".
Експертите обаче съвсем сериозно развенчават този мит. Психолози и специалисти, работещи по програмите за позитивно родителство на УНИЦЕФ, както и социолозите от агенция ЕСТАТ, редовно напомнят, че физическото наказание е признак на родителско безсилие.
Когато думите и аргументите свършат,
тогава се появява шамарът
Психолозите от платформата на Национална мрежа за децата обясняват, че боят не учи малчуганите на дисциплина, а как да не бъдат хванати следващия път и как да се страхуват от по-силния. Но тъй като тази "педагогика на бързите шамари" се предава от поколение на поколение вече стотици години, тя се е превърнала в културно изменение. И въпреки че днес сме XXI век и сме част от Европейския съюз, за много българи лекият пердах все още си остава най-ефективното "дистанционно" за управление на детското поведение.
Как стоят нещата в другите страни- членки на ЕС? Има официални данни за насилието в някои от водещите държави в съюза, но сравнение с тях не е удачно, защото методите им за проследяване и докладване на тормоз нямат нищо общо с тези у нас. В тези статистики ние се оказваме на последно място, тоест почти няма насилие у нас, но не защото наистина децата не се бият, а защото изобщо не вярваме на институциите.
В държави като Германия, Швеция или Нидерландия хората докладват буквално всичко – от по-силен вик през стената до леко издърпване на ухото. Там всяко съмнение влиза в системата и затова цифрите им изглеждат стряскащо високи. Какво се случва у нас и на Балканите? В
България нямаме единна информационна система
между МВР, училищата и социалните, която да обобщава тези данни. Освен това липсва доверие в институциите и децата (а и съседите) просто не подават сигнали.
Докато подрастващите продължават да бъдат бити зад затворени врати, ефектът от тези възпитателни методи липсва. Ако в миналото лекият терапевтичен пердах е имал положително въздействие, благодарение на което детето разбира кое е правилно и кое не, днес явно не е така. Много показателни в това отношение са резултатите от PISA. Според тях българските тийнейджъри са на последно място по математика и на предпоследно по четене в ЕС. Във Финландия, Естония и Ирландия например, които са с едни от най-високите резултати на тези изпити, методи на възпитание от сорта на "Боят боли, ама учи" не се практикуват.
От друга страна, българчетата може да са на последно място по математика и да са функционално неграмотни, но пък са в челната четворка по оптимизъм – бити, но щастливи.
Как е възможно
хем да ядат пердах, хем да водят класациите
по детски оптимизъм
Този въпрос изглежда като пълен абсурд, но експертите имат много логично обяснение за българския феномен.
Клиничният психолог проф. Нели Петрова обяснява, че в българската култура шамарът често не се възприема от децата като злонамерена агресия. Тъй като това се случва масово, подрастващите го приемат като "нормална", макар и шумна част от родителската грижа и любов. Д-р Джейн Муита, представителят на УНИЦЕФ у нас, подчертава, че българчетата имат изключително силна мрежа за подкрепа извън родителите. Наличието на баби, дядовци и силни приятелски връзки действа като огромен буфер срещу семейния стрес.
Националната мрежа за децата също се бори с мита, че тормозът може да бъде оправдан. Президентът Георги Богданов обяснява, че в България масово битува родителската илюзия, че психологическият или
физическият натиск е "за доброто на детето"
Родителите вярват, че като го контролират строго, обиждат или попляскват, го подготвят за суровия живот. Проблемът е, че децата не научават този урок, а единствено да се страхуват.
Има ли шанс моделът да се промени? Експертите са категорични – да. Това ще е бавен процес, но той вече е започнал. Младите родители в България днес са много по-информирани от своите собствени родители. Те четат книги за позитивното родителство, вълнуват се от емоционалната интелигентност и се стараят да не повтарят грешките, с които самите те са израснали. Тъй като насилието е научен модел, който се предава
от поколение на поколение и прекъсването му изисква време. Новата вълна от майки и бащи все по-често избират разговора пред шамара.
Ако трябва да се пошегуваме, децата са развили невероятен психологически щит и супергеройски имунитет. В среда, където любовта често върви в комплект с някое и друго подвикване или летящ чехъл, те просто са развили толерантност към това. Не вкарват излишен драматизъм, а излизат пред блока, играят, смеят се и намират радост в малките неща. Но ако оставим шегата настрана и погледнем истината в очите, този извод не е ода за възхвала на шамара. Децата не са щастливи заради методите на възпитание у нас, а въпреки тях. Истинското предизвикателство обаче остава: да спрем да ги каляваме с трудности и болка, за да може следващото поколение да бъде щастливо не защото е развило дебела кожа, а защото расте в спокойна, подкрепяща и сигурна среда.
