- Временните правителства в битка "за" или "против" Русия, борят се с фалити и репарации
- След тях на власт идват знакови фигури като Стамболов и Стамболийски
Без да са съществували понятията “служебно правителство” и “служебен премиер”, в Третото българско царство има цели 14 министерски състава, изпълнявали подобни функции като този, който Андрей Гюров трябва да формира. В критични моменти царят е имал правото да назначи кабинет със задачата да проведе избори или да стабилизира държавата. Всеки от временните министър-председатели е заемал поста си по време на ключови моменти от историята ни, въпреки че някои от тях просъществуват едва по 3–7 дни.
Във фокуса им са били разделящи обществото теми,
като геополитическата ориентация към Русия или към Запада, как да се овладее национална катастрофа, как да се спре хаосът заради атентати, криза и войни. Някои от временните правителства прилагат невиждано насилие, репресии и фалшификации на вота, който организират. Повечето впрягат целия административен апарат, за да спечелят, но има и такива, които не са го правили и са губили. Като първото подобно, оглавявано от Тодор Бурмов (от юли до ноември 1879 г.).
След такива правителства на власт са идвали знакови фигури като Стефан Стамболов и Александър Стамболийски. Временен премиер е отказал да подпише смразяващия Ньойски договор, друг е провел първите мажоритарни избори в страната. Списъкът завършва с Константин Муравиев, неуспял да предотврати включването на България в Източния блок по време на Втората световна война.
Още през 1881 г. при преходно правителство се стига до извънредни обстоятелства. Финландецът от руската армия Казимир Ернрот подготвя почвата за суспендиране на Търновската конституция за установяване на по-големи пълномощия на княз Батенберг.
Скандинавецът провежда изборите за II Велико народно събрание,
съпроводени в много райони с насилие и фалшификации. Новосформираният парламент заседава в Свищов и гласува лесно и бързо поисканите привилегии на монарха. Причината да се предпочете крайдунавският град е, че е далече от либералните София и Търново, подчертава връзката с Русия, имайки предвид, че това е първият освободен от османците град. Лесен е за охрана от страна на подчинената на Ернрот армия. При необходимост е могло руските войски да се притекат на помощ.
Това обаче не се налага. За разлика от Ернрот, който успява да прокара политиката на императора на онзи етап, друг временен министерски съвет не сполучва да осигури проруска политика. През 1886 г. митрополит Климент влиза във властта при детронацията на княз Александър I. Моментът е драматичен – страната е в политическа криза,
под влиянието на Русия е организиран преврат срещу монарха, а той е отвлечен
от проруски офицери заради подкрепата му за Съединението.
Министър-председателят обаче не успява да овладее ситуацията и да обърне настроенията в полза на Русия. По-силен се оказва Стефан Стамболов, който си осигурява подкрепата на военните чрез ген. Сава Муткуров. Така че правителството на митрополит Климент просъществува едва 3 дни и не се справя с антируските сили. Идва още един свръхкратък кабинет (само 4 дни) – на Петко Каравелов, чиято цел също е да спре възхода на противника на царска Русия Стефан Стамболов. Но това не се случва. Той става част от Регентството след абдикацията на Батенберг на 26 август 1886 г. (по стар стил).
На следващата година, веднага след пристигането си в България княз Фердинанд назначава първото правителство на Константин Стоилов, което също е временно. Целта му е да осигури преход от управлението на Регентството към редовна власт. Причината да му се довери е, че Стоилов е бил част от преговорния екип, който избира принца от фамилията Сакс Кобург-Гота за български монарх. Този кабинет не провежда избори, те са поверени на следващия кабинет – в железните ръце на Стефан Стамболов. Управлението му оставя сериозен отпечатък върху развитието на България.
Със своята антируска политика и потушаване на проруските бунтове той се превръща във враг за императора. Опитва се да откъсне страната ни от влиянието на Петербург и да я ориентира към Австро-Унгария и Великобритания.
Категоричните му действия водят до скандали с княз
Фердинанд, който търси признание от Великите сили и помирение с Русия. Емблематичният Стамболов е принуден да подаде оставка през май 1894 г. Тогава монархът отново назначава временен министър-председател в лицето на Константин Стоилов.
Той се възползва от положението си и по време на мандата си учредява Народната партия. В края на септември очаквано печели изборите. Търновската конституция не е забранявала министри от служебна власт да са кандидати за народни представители, нито да създават формации. Така си осигурява мнозинство и народняшко правителство.
Стоилов има важна функция и за помиряването на Фердинанд с Русия, като съдейства за повторното кръщение на престолонаследника Борис в православната вяра, а руският император му става кръстник. Но само 5 години след успехите си с временния кабинет Стоилов е принуден да подаде оставка заради
финансова и политическа криза, поредица от лоши реколти
и неуспеха да се сключи външен заем. Общественото недоволство е огромно, страната е изправена пред фалит.
В тази революционна обстановка Фердинанд възлага временно правителство на Димитър Греков (умерен политик, маневриращ между радославистите и стамболовистите), което управлява 9 месеца. Целта е положението да се стабилизира и да организира избори за X обикновено народно събрание през април 1899 г. Те са едни от най-бруталните в историята ни. Белязани са с фалшификации, полицейски натиск, насилие – всичко това подтиквано от вътрешния министър Васил Радославов.
Кабинетът уволнява масово привърженици на Константин Стоилов и назначава лоялни администратори. В същото време не успява да сключи заем, за да закърпи бюджета, защото условията на банките от Западна Европа са много заробващи, а коалиционните партньори не могат да се разберат. Премиерът се оказва само една кукла на конци, истинският двигател на процесите е Радославов, тъй като държи полицията и апарата. Кроткият Греков подава оставка.
След него идват двата кабинета на Тодор Иванчов, също временни. Той връща османския натурален десятък, довел до кървави селски бунтове в Тръстеник и Дуранкулак, където редовната армия ги потушава със сила, като стотици са убити и ранени.
Неговият вътрешен министър става следващият преходен премиер – ген. Рачо Петров, който провежда избори, но неговата Народнолиберална партия ги губи. Причината е, че за разлика от практиката до онзи момент не налага волята си с натиск и репресии и така русофилските партии печелят.
Темата за геополитическата ориентация на България се проявява и година след това в следващото преходно правителство, преминало в редовно. Министър-председател е Стоян Данев, чиято Прогресивнолиберална партия печели вота и така се слага началото на неговите още два състава. Основният фокус в началото на управлението му е засилването на връзките с Русия, но после Петербург отстъпва като тематика заради потушаването на Илинденско-Преображенското въстание и княз Фердинанд възлага нов Министерски съвет на вече веднъж издигания на този пост ген. Рачо Петров, разчитайки на силна ръка. В този момент страната е залята от бежанци. Той провежда избори под засилен контрол за разлика от първия си мандат, за да се гарантира победата на Народнолибералната партия (стамболовисти). Което се и случва.
4 месеца по-късно ситуацията е взривоопасна.
Редовният премиер Димитър Петков е застрелян. Княз Фердинанд, опитвайки се да предотврати хаос и безредици, назначава дипломата Димитър Станчов за министър-председател. Той управлява едва 5 дни - от 27 февруари до 3 март 1907 г. Не провежда избори, а само подготвя почвата за редовното правителство на Петър Гудев. Трябвало е да овладее шока от убийството, да организира държавно погребение за Петков, докато князът преговаря с политическите сили. Предпочетен е, защото е безпартиен, лоялен е към двореца и е известен с дипломатическите си умения. Но когато идва новият министерски състав, дипломатическият подход е забравен и се започват ограничения и репресия към пресата и опозицията.
Следват години на войни, в които не са назначавани преходни правителства. Това се налага чак в края на Първата световна. В периода от юни до ноември 1918 г. временен министър-председател е Александър Малинов. За него това е трети и четвърти път на поста.
Не се очакват дългосрочни реформи или организиране на избори,
а по-скоро овладяване на последиците от националната катастрофа. Той трябва да намери дипломатически изход от конфликта. По време на този мандат се случват едни от най-съдбоносните събития за страната – военният пробив при Добро поле, в който България губи, Войнишкото въстание и подписването на Солунското примирие, с което страната официално излиза от войната. В същия кратък и напрегнат период Фердинанд абдикира в полза на сина си Борис III.
Четвъртият кабинет на Малинов е още по-кратък и има подчертано преходен характер. Той е сформиран, за да демонстрира политическа промяна и да успокои вътрешното напрежение чрез включване на представители от по-широк кръг партии. Това правителство обаче пада от власт само след месец и половина, без да проведе парламентарни избори, тъй като страната се намира под окупация от силите на Антантата, а институционалният хаос не позволява нормален изборен процес. Малинов подава оставка, оставяйки тежките преговори за бъдещия мирен договор на следващите правителства.
С това се заема Теодор Теодоров, вече назначен от новия цар Борис. Този премиер остава в историята с отказа си да подпише тежкия за България Ньойски договор, вследствие на което страната трябва да изплаща огромни репарации. Тази политика води до възхода на Българския земеделски народен съюз (БЗНС) и левите сили, което коренно променя политическата насока на България в следващите години.
Отново след това идва период без необходимост от преходно правителство. Това се случва чак през 1938 г., когато Георги Кьосеиванов трябва да подготви първите избори след забраната на партиите. Това, което е различното при него, е, че заради липсата на формации българите за първи път гласуват за личности. При това е забранена и партийната пропаганда. По същество става дума за мажоритарен вот, в който все пак има проправителствени и опозиционни кандидати, които са привърженици на старите партии. Очаквано печели прослойката, която стои зад цар Борис и кабинета.
Само още веднъж след това Третото българско царство се управлява от преходно правителство. Става дума за оглавяваното от Константин Муравиев, чийто мандат подобно на кратките състави след Освобождението е едва 7 дни.
То се опитва да скъса съюза с нацистка Германия и да установи
близки отношения с Великобритания и САЩ. Но закъснява с решенията си. Обявява война на Берлин на 8 септември – 3 дни след като Съветският съюз вече е обявил война на София. Не успява да предотврати навлизането на Червената армия чрез дипломатически усилия и по-късно министрите му са осъдени от Народния съд.
Пробва се с радикални действия - разформирова жандармерията, обявява амнистия за комунисти и политически затворници и забранява преследването на антифашистките бойци. Но нищо от това не му носи успех. 45 години след него страната ни остава в ръцете на БКП, която не предвижда служебни или преходни кабинети, а само еднопартийни.
