Всеки млад човек, който обича футбола, намира винаги пътя към него. Дори да стане най-омразният на терена - съдия. След като приключих с вратарството заради заминаването в Канада, където се влюбих в хокея, започнах да следвам във ВМЕИ "Владимир Илич Ленин", днес Технически университет - София.
Но футболът продължаваше да човърка. За късмет един от най-добрите ми приятели в студентските години - Огнян Панков от Плевен, видял във вестник "Футбол" обява, че в "Левски" правят курс за съдии. Бях още тийнейджър (влязох да следвам на 17 години) и веднага приех идеята. Записахме се на секундата. И попаднахме в лапите на Евгени Геров. Който бе като бай Ставри от "Двойникът" - строг, но справедлив. Тогава клубовете правеха съдийските курсове и бяхме близо 40 човека. Сега, ако се запишат толкова много в този на БФС е невероятен успех.
Започнаха лекции. Никога няма да забравя тази, която ни чете светилото Богдан Дочев. Заради която така и не му повярвах на твърденията, че се е опитал да комуникира с тунизиеца Али бен Насьор при гола с ръка на Диего Марадона на световното през 1986 г. срещу Англия. На нас ни обясни, че по тогавашните нареждания на ФИФА асистентът трябва да застане на едно място, ако види нещо нередно. И главният трябва да дойде при него, за да го пита какъв е проблемът. А при Марадона той летеше като торпила към центъра и флагът му сочеше, че е гол.
И накрая вземаш заветната съдийска книжка, бежова на цвят. Със снимка, закачена с телбод на нея. След това дойдоха мачовете. По такива игрища и стадиони, които отдавна не съществуват. Като например УМА "Софстрой" или пък КПК "Хартия и картон".
Така един прекрасен ден се озовах с двама колеги в Мировяне. На мач на ветераните. Тогава всяко село и предприятие в София имаше отбори от деца до най-големите. Реално под трета дивизия имаше още четири нива на футбола. "А" окръжна, "Б" окръжна, "А" селска и "Б" селска група.
Понякога се налагаше да стоим по цял ден някъде, защото бяха четири мача поред. Започва се с децата и се върти до късния следобед. Трима съдии - единият главен и двама помощници. След което се завъртат.
Забравил съм колко точно двубоя имаше този ден в Мировяне, но никога няма да го забравя. В един момент в състава на местния "Победа" се появи самият Димитър Пенев, един от идолите ми в ЦСКА. Вярно, доста понатежал. Май по това време вече бе помощник на Аспарух Никодимов. С капитанската лента на мировянци. До него и брат му Младен, бащата на бъдещата звезда Любослав. Със сигурност имаше поне още двама, играли в "А" група с екипа на "Локо" (Сф). Но сега привикани при ветераните на "Победа".
Обстановката на стадиона си е като на селски мач, но със сигурност имаше повече хора, отколкото на някои отбори от сегашния елит във футбола. До съблекалните гореше скара, запалянковците идваха доста сериозно почерпени, като всяка група си носеше каса бира или нещо по-сериозно. Откъм липсващия сектор "В" имаше и малка група привърженици на гостите. Не трябва да се забравя, че за онези времена стадионът в Мировяне бе един от най-добрите около София. Дори имаше съдийска стая, където да се съблечеш. Екстра, липсваща в 90 процента от останалите двубои.
Мачът май беше дерби с Мрамор, съседното село. Това означаваше битка за литър кръв и метър кожа. Но за тези случаи си има главен съдия. Аз дебнех засади и тъчове.
И в един момент Младен подаде на брат си. Пената малко забави топката и я върна към батко си на крилото и той изскочи сам срещу вратаря. И спирам всичко заради поне метър засада.
Върху мен се изсипа целият мировянски гняв. Пената тръгна застрашително с думите: Ти кьорав ли си? Къде си видял засада на двойно? И идва доста гневен. Съдията бе някъде по-надалеч. Но колко му дреме на един тийнейджър. Не свалям флага и дори вдигнах ръка да го спра.
Пената вече доближаваше, когато зад мен се чу един спокоен глас - Митко, остави момчето, засадата си е засада!
Тогава не разбрах какво става, но наистина легендарният футболист само махна с ръка и тръгна да се връща в защита. Едва след двубоя разбрах, че всъщност го е спрял баща му Душко, който не пропускал мач, когато синовете му се приберат на село, за да играят за ветераните. Така всичко приключи само за секунди. Но показа колко е голям футболистът Димитър Пенев. Той играеше с хъс и желание на всяко едно ниво. Дори при ветераните.
Всъщност бай Душко е истинският футболен талант в семейството. Пената най обичаше да разказва как в Мировяне имало разположени германски войници по време на Втората световна война. И решили да играят мач с местния тим. И по цървули бай Душко, който е ляво крило, забива първия гол във вратата на немците за невероятната победа с 2:0 за "Победа". Брат му Георги също е бил футболист, вратар. Той умира нелепо, след като се налива с ледена вода след мач, пресякло го и почива едва на 21 години.
Вероятно точно бай Душко е проправил пътя на сина си към най-гръмките победи на националния отбор над Германия - 2:1 на световното първенство в САЩ и след това невероятният обрат в европейските квалификации за 3:2 в София.
Всички различия между домакини, гости и съдии бързо бяха забравени в кръчмата след двубоя Традицията бе, че след мач двата отбора задължително се събираха, независимо от това колко тежък е бил двубоят. И се започваха едни лакърдии, които продължаваха до късните часове. Особено между съседи. И щом съдиите също са били поканени, значи са се справили достатъчно добре. Защото иначе отдавна да са ги прогонили извън пределите на селото в опит за саморазправа. А по онези времена достатъчно примери. Дори се разказваше как един съдия нарочно кривял свирката, за да отнесе по някой шамар. Според законите на Народна република България това се считаше за нападение на длъжностно лице и се наказваше доста строго.
Плюс изключване от партията и другите санкции по идеологически причини. С прости думи - доста труден и жалък живот ти предстои. И реферът получавал я телевизор, я нещо друго, само и само да не пише в протокола, че е имало инцидент. И си бе оправил живота доста добре.
След години прекръстиха стадиона в Мировяне на "Димитър Пенев" след онова знаменито американско лято, в което България бе обединена като никога. Нямаше сини, нямаше червени, комунисти, демократи. Останаха само българите по улиците. Които се радваха, прегръщаха и целуваха. Никога няма да забравя как обиколих София с такси след победата над Германия, след което шофьорът не ми взе и стотинка. През онези гладни години.
Тогава отново се срещнахме с Димитър Пенев. И му разказах случката. Доста се смяхме. И той бе категоричен, че първо, засада на двоен пас няма и второ, че най-вероятно съм се объркал. Той бил като кротко агънце на терена. Никога не е бил гонен от съдията, което си е постижение за централен защитник. Пак му опонирах, но накрая остана смехът. Но няма да забравя думите на този благ човек: И не забравай, че на терена е друго. Там е само едно - победата. На всяка цена.
В последните месеци от живота му го виждах най-често. Отида ли до "Армията", той бе там. В компанията на бившия президент на ЦСКА Петър Калпакчиев. Понякога идваше и легендарният домакин бай Добри. Винаги на входа при охраната. Пушехме по някоя цигара. В очите на Пената имаше радост. От това как бързо расте стадионът. И до днес ме е яд, че не му дадоха поне още половин година живот, за да го види завършен. И да го пипне. Неговият втори дом.
Колкото до съдийската кариера, приключи бързо след казармата. След 2 години, 3 месеца и 20 дни излязох от поделение 26110 в Стара Загора, където служи редник Христо Стоичков Стоичков, във формата на живота си. И разбира се, отидох на първия семинар на столичната съдийска колегия. Вече шеф бе Борислав Александров. Аз все още на 24 години, надъхан. И той ме посече, като каза, че трябва да започна отначало. Отново по села, паланки и незнайни стадиони в София. Разбира се, това бе краят. А някои колеги от моя курс стигнаха и до "А" група. Но спомените си остават.
"Победа" (Мировяне) също не съществува. Сега на стадион "Димитър Пенев" играе мачовете си "Спортист 13". Който заема шесто място в столичната пета дивизия, северна подгрупа. С 3 победи, 1 равен и 5 загуби и голова разлика 17:24.
