В момента наблюдаваме краят на държавата на аятоласите
"....Иранците са гладни".
С тези думи иранският президент Масуд Пезешкиан започна речта си пред парламента в Техеран, като разкритикува показателите на страната, грешните политики и икономическите обстоятелства. Президентът заяви, че страни като Турция, Япония и Корея са „по-добре от Иран, въпреки че нямат петрол", като добави с горчивина: "Имаме петрол, имаме газ, имаме ресурси...И въпреки това сме гладни". Когато един член на парламента го помоли да раздаде пари на хората, президентът отговори: "Моля, кажете ми откъде да ги взема".
Думите на Пезешкиан са верни. Но той добре знае ,че „Иранският глад" не се дължи на недостиг на квалифицирани кадри, на липса на природни ресурси, на културно наследство или на липса на социална амбиция.
Иранците са талантлив и търпелив народ, който се характеризира с честност и почтеност и е известен с уменията си в областта на търговията, финансите и управлението.
Но ако всички тези качества са налице, защо президентът се оплаква от глад? Отговорът е прост: Защото
идеологията убива развитието и разпилява богатството
Повече от четиридесет години Иран експериментира с идеологията, а резултатът е санкции, войни, разпадаща се икономика и общество, страдащо от бедност и безработица. Неотдавнашната война с Израел може да е болезнен шок, но стимулът за събуждане от дългата идеологическа кома е налице
Когато държавата не е в състояние да превърне мощта в благосъстояние, самата мощ се превръща в бреме, което ускорява колапса... Това се твърди в политикономическата литература за рентиерските държави.
Икономическите санкции в последните 4 десетилетия срещу Иран по същество не са просто мерки за финансов натиск, а кумулативен процес, който изтощава структурата и възможностите за маневриране на държавата. Със завръщането на Доналд Тръмп в Белия дом и с възобновяването на механизма за „snapback" на санкциите през последните месеци, тази конфронтация премина от етапа на бавното сдържане към етапа на систематичното задушаване. Санкциите вече не се ограничават до ограничаване на ресурсите, а се насочват към артериите на самото финансиране.
Днес санкциите, наложени на Иран, надхвърлят 550 икономически, финансови и търговски ограничения, включително в областта на банкирането, енергетиката, корабоплаването, застраховането и паричните преводи. Тъй като усилията на САЩ и Запада за борба с иранския „флот-призрак" в открито море ескалират, контрабандата вече не е устойчиво решение. Последните жертви бяха руски камион, превозващ контрабанден ирански петрол, и арестът на най-големия ирански петролен танкер във Венецуела. Пределно ясно послание, че дори географски отдалечените краища вече не са безопасни.
Войната с Израел
12-дневната война е повратен период в тази политика. Войната не беше просто военен сблъсък, а комплексен удар по индустриалната и военната инфраструктура на Иран. Бяха унищожени чувствителни промишлени предприятия и съоръжения, което принуди Техеран да се впусне в трескава надпревара за възстановяване. Иран побърза да инжектира огромни средства за възстановяване на щетите, в момент, в който вече страдаше от икономическа парализа, рязък спад на валутата и широко разпространено социално недоволство.
Успоредно с това Иран се опитва да компенсира стратегическия дисбаланс, като се стреми да закупи военни самолети и системи за противовъздушна отбрана от Китай и Русия в опит да запълни празнината, разкрита от войната. Вместо да намалят натиска обаче, тези опити увеличиха финансовото натоварване, тъй като малкото налични ресурси бяха насочени изцяло към военните нужди и подготовката за сметка на националната икономика, частния сектор и средната и бедната класа.
Структурна точка на самоубийство
Тук иранският режим достига до това, което в политическата социология може да се опише като „структурна точка на самоубийство": Това е момент, в който режимът губи способността си да предлага реални икономически решения и в същото време не е в състояние да промени политическото си поведение. Днес Иран не разполага с ефективни инструменти за спиране на икономическия срив. Той не е в състояние да успокои търговците, инвеститорите или заможните слоеве, че на хоризонта има „вълшебен изход". Доверието липсва, валутата е изчерпана, а пазарите работят под натиска на страха, а не на очакванията.
Има ли Иран парите?
Да, има. Но големият въпрос е, че останалите средства не са предназначени за съживяване на икономиката или за подобряване на живота на хората, а по-скоро за защита на „сърцето на режима" в случай на война и за предотвратяване на бърз срив при сценарий на продължително изтощение. Това са пари за екзистенциална спешност, а не за реформи. Следователно използването им за справяне с икономическия срив е почти невъзможно, тъй като това би изложило режима на всеки внезапен военен шок или шок в областта на сигурността.
В този контекст иранският режим е изправен пред две възможности.
Първият вариант е подписване на своеобразно споразумение за капитулация със Съединените щати, основано на пълно приемане на американските условия, сред които на първо място е спиране на ядрения проект, отказ от обогатяване на уран в Иран, спиране на програмата на балистичните ракети, прекратяване на финансирането на тероризма и на проекта за трансграничните въоръжени милиции в региона под заглавия "ос на съпротива" и накрая отказване и предаване на наличните 400 килограма обогатен уран, в замяна на освобождаване на част от замразените средства, което ще позволи на режима временно да си поеме дъх. Този вариант частично спасява икономиката, но нанася удар по идеологическата основа на режима.
По-дълбок икономически колапс
Вторият вариант е да се продължи по досегашния курс, което означава да се заложи на оцеляването, а това на практика означава да се върви към по-дълбок икономически колапс, социална дезинтеграция, протести, които ще прераснат в революция, и ерозия на държавната легитимност отвътре.
Днес Иран не е изправен пред преходна криза, а пред историческа безизходица. Когато всички ресурси се превръщат в гориво за война, мирът става скъп, но войната е още по-скъпа. В това смъртоносно равновесие режимът изглежда не разполага с лукса на времето или вариантите.
Иран вече не преживява преходна криза, която може да бъде заобиколена с пакет от мерки или смяна на фигури. Това, което се случва днес, е момент на пълно оголване на един режим, който е изчерпал историческото си време, достигнал е предела на възможностите си за оправдание и не е в състояние да създаде какъвто и да е убедителен политически смисъл за един народ, който е по-изтощен от лозунгите, отколкото от санкциите.
