Ангел Джамбазки загуби портмонето си, докато пазарува, непознати му го върнаха непокътнато

Ангел Джамбазки загубил портмонето си докато пазарува, но го получил обратно непокътнато. Личната история сподели самия той във фейсбук публикация в личната си страница.

Ето пълната публикация:

Обикновено не споделям лични неща в социалните мрежи — винаги ми е изглеждало досаждащо, превзето и позьорско. В този случай обаче си струва.

Покрай два прекрасни семейни повода цяла сутрин тичам по магазини с безкраен списък за покупки — във всяка ръка по наръч пазарски чанти, ключове, карти, какво ли не.

Излизам от месарницата на бул. „Ботев" и площад "Възраждане", срещу Дома на военноинвалидите, колата паркирана пред Министерството на земеделието. Отварям някак си, товаря — къде с ръце, къде с крака — качвам се и потеглям по "Ботев" към площад Македония, после надясно към сладкарница „Чочко" на бул. „Македония", за тортата.

Късмет — точно пред сладкарницата има свободно паркомясто. Спирам, влизам, вземам тортата, бъркам в джоба — портмонето го няма. Решавам, че е в колата, плащам с телефона, отивам обратно... няма нито портмоне, нито дявол.

Обръщам колата с хастара навън — разтоварвам пакети, подаръци, шейни, вдигам стелките, търся под резервната гума. Няма. И няма. Явно е изпаднало, докато съм товарил пред Земеделието.

В портмонето няма някаква велика сума пари в брой, кой вече носи суми в брой, но вътре са ми личната карта, шофьорската книжка, талонът, здравната карта, две български и две белгийски банкови карти, карта от Европейския парламент, разрешителни, ловен билет, карти за спортни центрове — целият цирк, който можете да си представите.

Връщам се там, където беше колата пред Министерството на земеделието. Който познава района и контингента, който го обитава, знае колко отчаяна задача е това. Ровя по кофите, надничам под колите, гледам около оградите — надявам се някой е изхвърлил поне документите. Нищо. Нула. Nada.

Отивам в Трето районно — бул. „Ботев" е под този район на Софийско градско. Служителите - любезни и съчувстващи, но погледите им бяха недвусмислено съжалителни. Работата - повече от ясна. Гоним Михаля.

В този момент телефонът започва да звъни настойчиво. Затварям няколко пъти, докато диктувам ЕГН, описвам факти, обстоятелства и загубени вещи. Телефонът продължава да звъни. Извинявам се на офицера, който обработва сигнала ми, вдигам — портмонето е намерено.

Непознат мъж, който е намерил портмонето, видял е името ми в личната карта, сетил се е, че има позната, която навремето е работила с моята майка. През едни познати — други познати. Влизам в тази социална мрежа и виждам съобщение от дамата — документите ми са намерени, изпраща ми телефони и локации. Обаждам се, отивам — получавам всичко напълно непокътнато.

Често си казваме, че живеем във време и общество, в което всички са полудели и никой не си мърда пръста, за да помогне на другите — камо ли на напълно непознати хора.

Не е така. Има и такива българи.

Благодаря, Полина.

Благодаря, Димитре.

Напълно непознати за мен хора, които не ми дължат нищо, ми спестиха часове разкарване, бумащина, бюрокрация и куп главоболия. Още веднъж - благодаря.