Освободителят на континента е потомък на кастилски крал, на него са кръстени две държави
Диктатор, революционер, освободител - както и да определят Симон Боливар, той е герой за страните от Латинска Америка. Емблема на войните за независимост на испанските колонии там в началото на ХIХ век. Амбициозен, визионер, с блестящ ум и безгранична страст, сравняван с Наполеон. И един от малкото политици в света, на когото е кръстена държава. При това не една, а цели две - Боливарска република Венецуела и Боливия.
Във Венецуела наричат Симон Боливар Бащата на нацията и всяка година отдават почит към наследството му със специална церемония пред Националния пантеон в Каракас, където почиват останките му. За венецуелците той не е просто историческа фигура, а основа на националната идентичност и символ на борбата за суверенитет. Името му е увековечено и в имена на провинции, градове, улици, парични единици (боливиано в Боливия, боливар във Венецуела), издигнати са многобройни паметници. А животът и делата му се изучават в училище.
“Гигант на Америка, който знаеше как да се изправи срещу трудностите и да ги преодолее, за да утвърди нашата независимост. Неговият пример ни вдъхновява, а силата му ни съпътства във всяка битка”, описа го Николас Мадуро преди години. Докато все още беше президент на Венецуела, а не арестант на САЩ, той често се снимаше пред портрета на Боливар, цитираше негови мисли и го даваше за пример. Пред зоркия поглед на Бащата на нацията и Мадуро, и предшественикът му Уго Чавес посрещаха държавни глави от цял свят. Влиянието на Боливар обаче далеч надхвърля границите на една държава. Заедно с Венецуела той освобождава от испанското колониално владичество и Колумбия, Еквадор, Перу, Боливия и Панама. Мечтае за обединена и силна Латинска Америка. Идея, която не се осъществява напълно, но оставя дълбока следа в историята на континента.
След като постига военните победи и застава начело на новоосвободените държави (бил е президент на Голяма Колумбия, част от която е Венецуела, на Перу и на Боливия) той се сблъсква с политически хаос.
Убеден, че народите не са подготвени за пълна демокрация, централизира властта в свои ръце
В стремежа си да запази реда, той приема извънредни правомощия и става диктатор.
Каква е историята на Симон Хосе Антонио де ла Сантисима Тринидад Боливар де ла Консепсион и Понте и Паласиос и Бланко?
Роден е на 24 юли 1783 г. в Каракас, Нова Гранада (днешна Венецуела).
Произлиза от аристократична испанска фамилия, заселила се в Америка през XVI век. Баща му е далечен потомък на кастилския крал Фернандо III и савойския граф Амедей IV, както и на фамилията Арданса. Богатството си родът Боливар дължи главно на захарната плантация Сан Матео. Тяхна собственост са и голяма част от медните мини по това време. Добиват още злато и сребро. По-късно Боливар използва огромните богатства на рода си, за да финансира революционната си дейност.
Симон обаче остава много рано сирак. Когато е на 3 г., умира баща му Хуан Висенте Боливар Понте, а 6 години по-късно си отива и майка му Мария де ла Консепсион Паласиос и Бланко. Момчето е оставено под опеката на чичо си, който управлява наследството му и осигурява обучението му.
Сред неговите възпитатели е Симон Родригес - философ и просветител, оказал голямо влияние върху младежа. Родригес, ученик на Жан-Жак Русо, запознава Боливар със света на либералната мисъл на 18-и век и формира у него идеите за свобода и равенство. Когато навършва 16 г., Симон е изпратен в Европа, за да продължи образованието си там, подобно на останалата венецуелска аристокрация. В продължение на три години живее в Испания.
През 1802 г. се жени за дъщерята на испански благородник - Мария Тереса Родригес дел Торо и Алаиса. Година по-късно двамата млади се завръщат във Венецуела, но тя се разболява и умира от малария. Тази трагедия разтърсва Боливар много силно. Той повече никога не се жени, а по-късно признава, че
смъртта на любимата го е откъснала от личния му живот и го е тласнала толкова млад към политиката
През 1804 г. Боливар се връща в Европа и става свидетел на коронацията на Наполеон за император на Франция. Живее в Париж точно по времето на мащабните политически и социални промени след Френската революция. Там, под ръководството на своя приятел и учител, той се потапя в трудовете на европейски рационалистични мислители като Джон Лок, Томас Хобс, Жорж-Луи Льоклер и др. Най-дълбоко влияние върху политическия му живот имат обаче Монтескьо и Русо, а Волтер “оцветява” неговата философия за живота.
В Париж Боливар се среща с немския учен Александър фон Хумболт, който току-що се е завърнал от пътешествие през испанска Америка, и вярва, че испанските колонии са узрели за независимост. Тази идея се вкоренява във въображението на Боливар и по време на пътуване до Рим с Родригес, докато стоят на върховете на Монте Сакро, той дава обет да освободи страната си. Така вдъхновен от идеите на Просвещението и от примери като Американската и Френската революция, младият Боливар се заклева да жертва спокойния си и престижен живот в името на тази по-висша цел.
Две години по-късно Боливар се завръща във Венецуела. През 1810 г., когато Испания е отслабена от Наполеоновите войни, в Каракас избухва революция. Испанският губернатор е официално лишен от правомощията си и експулсиран от Венецуела, а хунта поема властта. Боливар се включва активно и скоро става един от лидерите на движението за независимост в Латинска Америка.
За да получи помощ, Боливар е изпратен на мисия в Лондон
- да обясни на Англия тежкото положение на революционната колония, да получи признание за нея и да се сдобие с оръжия и подкрепа. Според някои публикации Боливар дори е предлагал на британците да им отстъпи Никарагуа и Панама в замяна на 30 000 пушки и двадесет най-съвременни фрегати. В крайна сметка се проваля в официалните си преговори, но престоят му на Острова му дава възможност да изучи институциите на Обединеното кралство, които за него са образци на политическа мъдрост и стабилност.
Според изследователите му именно Боливар е човекът, който убеждава венецуелеца в изгнание Франсиско де Миранда, който през 1806 г. се опитва сам да освободи страната си, да се върне в Каракас и да поеме командването на движението за независимост.
През март 1811 г. в Каракас се свиква национален конгрес, за да изготви конституция. Тогава Боливар държи и първата си публична реч в кариерата си, а историци и до днес го цитират: “Нека положим крайъгълния камък на американската свобода без страх.
Да се колебаеш, означава да загинеш”
На 5 юли 1811 г. е обявена независимостта на Венецуела. Боливар влиза в армията на младата република, чийто главнокомандващ е Миранда. Назначен е за командващ Пуерто Кабело - важно пристанище на Карибско море западно от Каракас. Година по-късно предателство на един от офицерите му отваря крепостта за испанските сили и Миранда е принуден да преговаря с испанците. Подписано е примирие, което оставя цялата страна на милостта на Испания, а Миранда е предаден на испанците и до края на живота си е в затвора.
Боливар успява да напусне страната и отива в Картахена, Нова Гранада. Там публикува първия от своите големи политически трудове - “Картахенският манифест”, в който отдава падането на Първата република на Венецуела на липсата на силно правителство и призовава за обединени революционни усилия за унищожаване на влиянието на Испания в Южна Америка.
С подкрепата на патриотите от Нова Гранада през май 1813 г. той влиза в Мерида, където получава прозвището Освободителя, след това превзема и Трухильо. Издава своя “Декрет за война до смърт”, с който обявява безкомпромисна война до победа или смърт срещу испанските колонизатори, мотивиран от тяхната жестокост и опустошение. Целта му е да събуди гнева и решимостта на патриотите във Венецуела за извоюване на независимост. Малко след това водените от Боливар сили влизат в Каракас, където е обявена Втората венецуелска република. Начело застава самият той, но парадоксът е, че не като освободител, а като диктатор. Причината е, че по-голямата част от населението е враждебно настроено към силите за независимост и е уморено от войните и жертвите. Избухва жестока гражданска война и Боливар прибягва до крайни мерки, като например разстрел на затворници. Той не се решава да проведе реформи в интерес на по-бедните прослойки, не успява да спечели тяхното доверие и скоро Втората венецуелска република пада, превзета отново от испанците.
Това не спира освободителните пориви на Боливар, който през септември 1815 г. дори публикува открито писмо, в което изразява увереността си, че Америка скоро ще бъде освободена от испанското владичество.
Завръща се в Нова Гранада, където застава начело на колумбийските националисти и овладява Богота. Първоначално планира поход към Картахена и с подкрепата на местните сили да превземе Санта Марта, но впоследствие се отказва от този план и бяга в Ямайка.
В изгнание насочва енергията си към получаване на подкрепа от Великобритания за свободата на испанските колонии. И написва най-великия документ в кариерата си - “Писмото от Ямайка”, в който очертава грандиозна панорама от Чили и Аржентина до Мексико.
Но тъй като нито Великобритания, нито САЩ обещават помощ, Боливар се обръща към Хаити, което наскоро се освобождава от френско владичество. Там му е оказан приятелски прием, дадени са му пари и оръжия. Условието обаче е да освободи робите.
Отмяната на робството през 1816 г. и издаденият година по-късно декрет за раздаване на земя на войниците от освободителната армия позволяват на Боливар да спечели симпатиите, а оттам и помощта на населението. Така, след редица успешни действия във Венецуела, през 1819 г. войските му освобождават и Нова Гранада.
Независимостта най-накрая е постигната, когато Боливар заедно с Антонио Хосе де Сукре и Хосе Антонио Паес печелят битката при Карабобо през юни 1821 г. Впоследствие конгресът на Нова Гранада прехвърля контрола на армията на Боливар, който освобождава още няколко южноамерикански държави и създава Велика Колумбия. Венецуела остава част от нея до 1830 г., когато водено от Паес въстание обявява създаването на държава Венецуела, а самият той става неин първи президент.
През 1828 г. Боливар оцелява от опит за покушение. Интересен факт е, че го спасява жена - Мануела Саенс, която по това време е и негова спътница в живота. Тя е еквадорска революционерка, която участва в борбата за независимост чрез събиране на разузнавателна информация, разпространяване на прокламации и защита на правата на жените. Боливар я нарича Освободителката на освободителя.
В края на живота си той е изтощен, болен и дълбоко разочарован. Извън властта и изоставен от много от бившите си съюзници, обвиняван от онези, за чиято свобода се е борил, Боливар умира на 17 декември 1830 г. в Санта Марта, вероятно от туберкулоза.
И въпреки че през последните години от живота си Боливар е наричан диктатор, историята не го запомня само с това. Над всичко остава неговата решаваща роля в освобождаването на много народи и разрушаването на испанското колониално господство. Дори и делата му да са противоречиви, Симон Боливар остава завинаги в политическата и историческата карта на Южна Америка като човека, който промени съдбата на цял континент.
