"Ходих в парка в Белица, моят Гошо ме позна", вълнува се и днес останалият единствен жив мечкадар Ради Иванов
Новината за смъртта на френската актриса Бриджит Бардо достигна и до мечкадарското някога село Ягода в община Мъглиж. Хората я приеха със смесени чувства - от една страна, винаги е жалко, когато някой си тръгне от този свят. От друга - потомците на онези, които водеха и разиграваха танцуващи мечки по панаири и курорти, не са забравили, че тъкмо по инициатива на актрисата преди повече от 20 години им отнеха животните, за да ги съберат в парка за танцуващи мечки в Белица, където да доживеят старините си и така да ги спасят от тормоза.
Тогава, към края на деветдесетте години на миналия век надделяха гласовете на екозащитниците, че циганите тормозели танцуващите мечки, като ги дресирали с жестоки методи и ги принуждавали да живеят в неволя и плен.
С това умря един занаят, който в Ягода беше с традиции.
"Тя, Бриджитката, ни взе хляба", коментираха навремето местните. Негодуваха и срещу това, че им платиха за отнетите насила мечки, но много по-малко, отколкото са очаквали. Надяваха се поне на 20 хиляди лева за животно, броиха им по пет хиляди.
Някога в селото имало 18 мечкадари, от тях днес е жив само Ради Иванов, на 76 години. Всички те предпочитаха да ги наричат мечкадари, а не с "купешката" за тях дума мечкари.
Преди години Ради беше най-младият и последният, влязъл в този занаят. Днес той коментира пред "24 часа" ситуацията така: "Много ми беше мъчно, когато се разделих с моя Гошо. До там, че не чаках да идват и да го упоят, за да го откарат в Белица, а през 2003 г. сам го закарах с ремаркето, закачено за старата ми "Волга" - така, както обиколяхме преди това България години наред. Тъгувах, но нямаше как, примирих се, защото срещу закон не се върви. Не съм доволен и от това, че ми дадоха само 5 хиляди лева за мечката".
След като им прибраха мечките, някои се опитаха да дресират и разиграват маймунки, но вече нищо не беше същото.
За да добавя по някой лев към ниската си пенсия, сега Ради майстори гъдулки и дървени лъжици. "И за 50 лева съм готов да продам една гъдулка, но почти няма мераклии да купуват", жалва се той. Големите му лъжици пък вървят по 10 лева за бройка. Казва, че ги прави от върба, защото от това дърво стават най-хубави, липата се цепи.
А е било време, когато да си мечкадар било на сметка - двойката човек-мечка печелела и по 50 лева на ден. Не било проблем желаещите да се сдобият с малки мечета, дори още бебета по на няколко месеца - купували ги от зоопарковете или пък ги вземали от бракониери. После ги дресирали да правят различни "мурафети" пред публика - Гошо газел хората за здраве и показвал как Христо Стоичков биел с левачката, Боби демонстрирал как мъжете се търкалят по нивите с чужди булки, Станка знаела как се къпят жените в морето и обичала да пийва бира...
Но в последно време хората от публиката вече не гледали благосклонно на опитомените животни, а питали заплашително стопаните им защо ги мъчат.
Но като напук на екозащитниците, тукашните винаги са твърдeли, че не тормозят животните. Предпочитаха да разказват как ги хранят с хляб, - по 5-6 самуна на ден, яйца, зеленчуци и плодове, често затваряли специално за тях по 200-300 компота от череши и джанки. Давали им понякога и месо, но умерено, за да не се настървяват.
150-килограмовата мечка Станка бе последното животно, което фондация "4 лапи" взе от Ягода през февруари 2004 г. и отведе в парка за танцуващи мечки в Белица. На изпроводяк стопанинът й Димитър Костов извадил гъдулката, засвирил песента за Чолак Димо, дето правел борби в Заарата, и накарал Станка да танцува за последно пред насъбралото се множество, докато жена му Пенка нареждала и оплаквала мечката като на умряло. После продал гъдулката и отсякъл сливата в двора, под която лежала вързана мечката - нищо повече да не му напомня за нея.
Останали му само снимките. Защото Станка не била случайна мечка, а "киноартистка" - тя и чорбаджията й се снимали в 4 пълнометражни филма. За последно - през 1993-а във игралния филм на Георги Дюлгеров "Черната лястовица", за който им броили 3 хиляди лева хонорар. Бай Димитър твърдеше, че баща му пък се бил снимал с мечката си в любимия на поколения българия сериал "На всеки километър" в знаменития епизод "Циганката".
И Ради продал "Волгата" си, след като закарал 210-килограмовия Гошо в Белица. И при него историята някак си се повтаря, тъй като и той участвал във филм, но на чуждестранна телевизия, която поискала да снима лента за него. Случило се няколко години след раздялата с Гошо. Когато разказва за това, Ради и до днес се просълзява: "Във филма има епизод, в който се връщам при Гошо в Белица. Когато ме заведоха там отново, моята мечка ме позна. Дойде до мрежата при мен и се изправи на задните си лапи". Нямало как да е иначе, тъй като животното живяло при него поне 20 години. Взел го от Плевен като малко мече на 2-3 години. С помощта му изкарал пари, с които успял да изучи петимата си синове и да построи три къщи, по думите на мечкадаря.
В работата помагала първата му жена Добра, която се споминала млада. Върху надгробния й паметник сложили снимка на Добра с мечока Гошо, толкова животното било привързано към нея, за всички то било част от семейството.
Така беше и в семейството на друг тукашен мечкадар - Добри Колев. Той си отиде от този свят през 2016 г. на 73 години. Приживе разказваше: "Аз на моя Боби даже не му счупих кътните зъби, както правеха мнозина, дори цели 2 години халка на устата не му сложих". Толкова обичаше мечката си, че във всекидневната държеше на стената нейната снимка до портрета на сина си. "Боби ми беше битер /повече от/ дете. Знаеш ли колко пъти вече го сънувам вечер", почти проплакваше възрастният мъж при спомена за мечката.
И добавяше: "Мен от глада ме спасиха мечките, имах общо три и все Боби Михайлов ги кръщавах". Навремето той бил тракторист, жена му работела като краварка в ТКЗС-то. Като затрили стопанството, двамата заедно с децата опитали късмета си да поработят в Гърция, но не им провървяло. И по неволя се захванали с мечкадарството. Добри се научил кое как да свири на гъдулка "с песни от касетките", а първата си мечка купили от зоопарк в плевенската местност "Кайлъка".
Не се излъгали в търговския си нюх - докато ги имало, мечките им носели добри пари, макар собствениците им трудно се прекършили да протегнат ръка с паничката пред публиката си за стотинки и левчета след поредния номер на четирикраките артисти.
Няма го вече бай Добри, но в Ягода още разказват една от неговите истории. Той взел последната си мечка като 7-килограмово бебе от бракониери в казанлъшкото село Енина и сам я отгледал и дресирал. После с нея обикалял България - кога с жигулката, кога с влака. Веднъж на съседната гара Тулово още малкото мече се откопчило от него и само се качило без стопанина си във влака. Пътниците, местни хора, знаели, че е неговото и не се уплашили, но животинчето здраво се стреснало, като осъзнало, че е останало самичко сред непознати.
Друг мечкадар от Ягода - Ангел, шуреят на Димитър Костов, разказваше приживе пък за "подвизите" на своя мечок Гошо, също отдавна питомник на парка в Белица. Този Гошо често газел хората за здраве, а когато налитал да ги целува, направо бил в стихията си. Но смелчаците да получат целувка от мечката били малко, повечето от зрителите се дърпали, защото Гошо бил често и без намордник.
