С две втори места от олимпиадите в Рим и в Токио той бе обявен за спортиста на 20-и век в Стара Загора
На 88-годишна възраст почина прочутият борец Станчо Колев, съобщиха от община Стара Загора. Роден на 11 април 1937 г. в старозагорското село Християново, той беше известен с това, че спечели два сребърни медала от състезанията по борба в свободния стил на Олимпийските игри в Рим, 1960 г., и в Токио, 1964 година. Носител на сребърни медали от световните първенства в Техеран, 1959 г. и Манчестър, 1965 г., трети на световното първенство в София през 1963 година. Европейски шампион от Манчестър 1965 година. Заслужил майстор на спорта. Обявен е за спортист на 20-и век в Стара Загора, почетен гражданин на града от 2000 година.
Поклонението пред тленните останки на Станчо Колев ще се състои на 27 ноември 2025 г., от 12.00 до 13.30 часа в Траурен комплекс "Хадес" в Стара Загора, погребението ще се извърши същия ден в село Плоска могила, в което борецът живееше през последните години.
През февруари 2016 г. той даде дълго интервю пред вестник "24 часа". Ето част от този разговор:
- Бай Станчо, защо се захвана тъкмо с борба?
- В моето родно село Християново живеехме бедно, даже като момче съм пасал чуждите говеда, бях аргатин. Но от тогава обичах да се боря. В село организираха схватки на едно площадче зад съвета, направо на земята. Сигурно съм впечатлил някой, който разбира, защото ме посъветваха, като стана ученик в Стара Загора, непременно да спортувам нещо, голяма енергия съм имал. Най-добре било да се запиша в борбата - там имало школа, треньори, и нормален тепих имали, не се борели върху земята - на мен от такива разкази ми светваха очите.
- При кой треньор попадна тогава?
- Спомените ми вече избледняват. Помня, че тренирах при Георги Динев - беше и треньор, и строителен техник едновременно. Бях и при Никола Илчев - най-добрият треньор по борба на Стара Загора. Голяма работа беше този човек, народен. Съветваше ме да правя, каквото мога, и добавяше: ама ти много често правиш на тепиха повече, отколкото можеш. Той ни учеше на труд, на честност, на родолюбие.
И когато след години завърших ВИФ и сам станах треньор на млади борци, ги учех по същия начин. Вярно, те не постигнаха моите спортни успехи, но съм им благодарен, че не ме орезелиха. Повечето станаха добри хора, никой от тях не се занимава с рекет, с мутренски и бандитски истории. И родителите им бяха доволни - децата им спортуват, учат, нямат пороци като цигари и алкохол.
В националния отбор бях при Райко Петров - прекадърен и добър човек. С него имахме една интересна история. През 1965 година - аз вече имах своите два сребърни олимпийски медала, бях известно име, в България гостува тогавашният председател на Международната федерация по борба Роже Кулон. Националният отбор тренираше в Ямбол и французинът дойде там. Не зная дали самият той беше ловец, но в свободния ден решиха да го заведат на лов - било му интересно.
За себе си трябва да кажа, че освен борбата, и ловът ми е в кръвта още от дете. Тогава ги нямаше тези строги изисквания да се съхранява ловната пушка в метална каса и т.н., та аз си носях пушката в колата и на тренировъчните лагери. Носех си и цървули тогава, с какво друго да ходя по полето. Кулон ги гледа и им се чуди, а нашите го будалкат, че били специални обувки за лов... Както и да е, домакините, за да не се изложат, ни пуснаха за стреляме на добро поле и из тогава ударих доста пъдпъдъци, яребици и зайци. По онова време спаринг партньор в националния отбор ми беше Марин Георгиев от Варна, викахме му Бродягата. Дойде на лова и аз го карах, като ловно куче, да тича и да прибира убития дивеч. Като се прибрахме, веднага легна да спи и все мърмореше: аз не мога да ходя с него, те ме карат да го надвивам. Той легна, пък аз звънях по телефона на жена ми да каже как точно да приготвим пъдпъдъците.
Изглежда, моята слука е впечатлила силно Роже Кулон, и той попитал: "Този по-голям ловец ли е или по-голям борец?".
- Ако трябва днес ти да отговориш на този въпрос?
- Млад бях тогава, много работи можех. Колкото до лова, и сега стрелям точно. Имам редовен ловен билет и излизам понякога... А за борбата? Питали са ме дали съжалявам, че и двата ми олимпийски медала /от олимпиадите в Рим през 1960 г. и в Токио през 1964 г. - б.а./ са сребърни. Отговарял съм, къде на шега, къде сериозно, че на който му трябват златни медали, да иде и да си ги спечели. Аз най-добре си знам цената на това сребро.
- Забелязвам нещо странно - ти, Станчо - два сребърни медала от олимпиади. Твоята адашка Станка Златева - и тя завърши спортната си кариера също като теб с два сребърни медала от олимпиади /Пекин-2008 г. и Лондон-2012 г. - б.а./. И двамата сте свободняци в борбата, борихте се в свободния стил. Каква беше тази ваша орисия?
- За мен Станка Златева е юнак, сериозно момиче. Имаше един момент неотдавна, когато властта даде пенсии само на олимпийците със златни медали и ние заедно водихме битка, при това - успешна, да признаят заслугите и на другите олимпийци-ветерани. Тогава се видяхме на стадиона в Стара Загора и аз й казвам: "хайде, вече аз съм стар, отивам си, но вие, младите, какво ще правите?". А тя: "отиваш си ти, никъде няма да ходиш!". Макар че за мен е ненормална работа с тази пенсия да ми признават единия медал, а другия какво да го правя, да го изхвърля ли? А като си помисля, че имаме олимпийци и с повече медали, и то златни...
Колкото до мен, в Рим победи турчинът Мустафа Дагистанлъ, а в Токио - японецът Осаму Ватанабе. И двамата бяха големи спортисти, емблематични имена в борбата не само за техните си категории, но в предишни срещи съм ги побеждавал. Любимите ми хватки бяха носене през мост от партер и "гмуркане". И стана така, че нямаше голям мой противник на тепиха, когото да не съм "гмурнал" - хващаш го за главата и го "гмуркаш".
Успях да приложа успешно тази хватка и на японеца Ватанабе на световното първенство през 1963 г. в София. Тогава борбите бяха на стадион "Васил Левски", а пълните трибуни чакаха с голямо нетърпение нашата сватка. Прекарах противника си по гръб и допрях плещите му на тепиха, но не успях да го задържа 3 секунди, както беше по правилник и впоследствие съдиите присъдиха победата за него. Аз завърших с бронзов медал. Но между равностойни борци победата винаги е на косъм.
- Година по-късно той стана олимпийски шампион в родината си на игрите в Токио, ти не успя да му го върнеш...
- Не успях, защото през зимата преди игрите се разболях от хепатит. Дори имаше съмнения, че може да са ме заразили нарочно, но нищо не се доказа... И новата 1964 г. посрещнах в инфекциозното отделение на болницата, изписаха ме на 9 януари. А за един спортист жълтеницата е смърт - не позволява никакви натоварвания и тренировки, изисква строги диети... И от националния отбор май ме бяха отписали, имаше човек на моето място - Стоян Червенков от старозагорското село Стамово. Бях се примирил, че изпускам олимпиадата и тръгнах из Северна България да се поразкърша, като участвах в народни борби по селата. Защото имаше опасност да се депресирам от лошия си късмет. А хората ме посрещаха с радост и навсякъде ме чакаха с нетърпение, на ръце ме носеха. Пък и по някой лев падаше - къде 20, къде 50 лева.
Добре, но моят дубльор се провалил на балканиадата срещу някакъв сърбин. По този повод Райко Петров казал, че на Станчо да му вържеш едната ръка и пак ще надвие този сърбин, а Стоян е тръгнал на олимпиада. То разликата от котка до камила... И ме потърсиха отново. Тренирах по индивидуален план, като ми казаха, да тренирам, колкото мога и да не се натоварвам много. Но до последно умуваха кой от двама ни да се състезава на игрите и така с Червенков заедно отпътувахме за Токио. Даже се случи нещо невиждано дотогава, а май и досега - и двамата се явихме на кантара. По онова време кантарът не беше предния ден, както сега, а на сутринта преди самото състезание. На него се явявахме гладни и жадни, а след броени часове започвахме битките си...
В последния момент рещиха да се доверят на дубльора ми, моите сили нямало да стигнат. И аз се отпуснах. В стаята в олимпийското село бяхме с моя приятел Вълко Костов от Хасково, лека му пръст. Той се бореше в свръхтежката категория, в Япония беше резерва. Като се разбра, че ще отида в залата само като помощник на треньорите, решихме с Вълко да отворим бутилка мастика. Не че щяхме да пием кой знае колко, но само по глътка, за успокоение. Той пееше много хубаво народни песни и тъкмо беше подкарал една, в стаята като хала нахлу Райко Петров, целият зачервен - едва успях да прикрия бутилката под масата. Ставай, вика, обличай се, ти ще се бориш...
А тя каква се оказа работата. Нашите предварително записали мен като титуляр в списъка за участие, после решили да ме заменят. Но турците, като научили, че съм болен, пресметнали, че им е изгодно тъкмо аз да се боря, помислили, че съм лесен противник. И заплашили с контестация заради тази промяна в последния момент, а опасността България да остане без човек в моята категория до 63 кг станала реална. Затова трябваше да си обличам трикото и да си връзвам кецовете в таксито на път за залата, толкова бяхме закъснели. А движението в Токио и тогава беше голямо, попаднахме в задръстване и пристигнахме във възможно най-последния момент. Противникът ми, не помня кой беше, вече беше на тепиха и още минута-две закъснение от наша страна щеше да му донесе служебна победа. Излязох почти без загрявка и го победих с туш, после имах още една победа с туш.
Но само аз си знаех колко към възстановен след тежката болест. Наистина чувствах, че нямам сили. След всяка среща Вълко ме изнасяше на ръце от тепиха - не му беше трудно, той тежеше над 130 килограма...
Понеже се разчу, че не съм добре, а всички бяха респектирани от мен, при мен дойдоха едни хора и ме попитаха колко хиляди долара искам, за да отстъпиш медала на нашия човек. Аз само ги погледнах и казах: на тази тема не разговарям. Те бяха толкова изненадани от отговора ми, че аз на свой ред се запитах какво става и къде съм сгрешил... Ако питаш на къкъв език сме разговаряли - аз знаех руски и можех да се оправям на турски, но те намираха език към мен.
Тогава загубих по точки от японеца Ватанабе и работата в категорията стигна дотам, че преди последната среща - срещу съветския борец Хохашвили, вече имах сигурен бронзов медал. А дори и при равен срещу него - тогава правилникът позволяваше равенствата, печелех сребро. Тогава от ръководството на делегацията ни май се уплашиха да не умра на тепиха и ми казаха, че съм си изпълнил задачата, защото те от тази категория очаквали само 1 точка, т.е. шесто място, така че, ако искам, мога да се откажа. Пък аз си казах: няма да умра, аргатин съм бил, че не съм се предал, та сега ли... И Вълко ме разубеждаваше да не рискувам. На него казвам, само ще стъпя на тепиха, за да не ме декласират, и ще му легна. "Знам те, казва той, няма да му легнеш, маминката ти, ами само дано не умреш на тепиха".
И излязох срещу Хохашвили. Тогава срещите продължаваха по 12 минути - две части по 6 минути - твърде много време за моето състояние. Помня, че нямах сили за истинска борба, само се подпирах на съперника си. Но той беше толкова респектиран предварително от мен, веме го бях побеждавал, че не разбра това и позволи да завършим наравно, което ми донесе втория сребърен олимпийски медал.
- А каква е историята на първото ти олимпийско сребро - това от Рим през 1960 година?
- Там съперничеството ни беше с турчина Мустафа Дагистанлъ. Нека веднага кажа - голям борец, но и голям, честен човек...
Но историята от Рим има предистория от световното първенство в Иран година по-рано. И в Техеран завърших втори, но след страшна съдийска тесла. Двубоят беше кървав в истинския смисъл на думата и аз победих по точки. И докато очаквах съдията да ми вдигне ръката като победител, към съдийската маса неочаквато се втурна шефът на Международната федерация по борба Роже Кулон, който си беше върл поклоник на турския отбор. Разправя се нещо със съдиите, които в един момент решиха да обявят мача за равен - това също ми стигаше за златото. Но французинът не миряса, уреди Жури д'апел да разгледа контестация на турския отбор и в крайна сметка обявиха турчина за победител, а с това му дадоха и световната титла в категорията до 62 килограма.
Тогава се разбра, че Кулон имал и друга цел - като ощети нашия отбор, така ще даде едно рамо на домакините от Иран отборно да завършат трети, но не му се получи - и без моето първо място нашите точки стигнаха България да завърши трета.
Така че 40 минути се чувствах световен шампион, не ми позволиха повече. Но през същата тази 1959 г. се оженихме със съпругата ми Иванка и това ми стигаше, тя е ученическата ми любов. Помня, че 3 дни след годежа трябваше да замина с националния отбор на лагер в Унгария.
После дойде олимпиадата в Рим, за която бях подготвен много добре. На финала пак се борих с Мустафа Дагистанлъ. Срещата беше равностойна, пък аз винаги бях по-лек от него. Но и тогава съдиите ме ощетиха, като не ми присъдиха спечелена точка в края на срещата, но аз никога не съм се разправял със съдиите. За мен остана среброто, разплаках се от безсилие, а Мустафа призна по свой начин моето превъзходство, като каза, преди да слезе от тепиха: "Догодина вашият ще бъде първи!". По-късно съдиите ощетиха по същия начин българския гимнастик Йордан Йовчев на игрите в Атина през 2004 година.
- И какви бяха премиите за сребърните олимпийски медали тогава?
- Трохи ни даваха. Премията ми от Рим беше 500 лева за 4-годишния ми труд, след Токио ми дадоха 800 лева и правото да си купя лек автомобил без ред - тогава продадох москвича и си взех волгата. Помня, че на световното първенство в Техеран през 1959 г. кметът на града ни подари по един ръчен часовник, но моя го откраднаха. При пътуванията си по света не получавахме и кой знае каква валута - гледах само да донеса някакви дрешки на децата. От Токио пък донесох един килим, доскоро го търкаляхме из къщи.
Виж, аз мога да кажа, че целият ми живот мина под знака на интереса на родината, така бяхме възпитавани - да не отстъпваме, да не предаваме родината си. Учеха ни да побеждаваме. И само един-единствен път в моята спортна кариера си позволих да загубя умишлено схватка, но тогава ме убедиха, че е в интерес на България. Беше през 1958 година - бях войник в спортна рота и вече се готвех за игрите в Рим. Тогава участвах в международен турнир със значение на световно първенство и ми казаха, че нарочно трябва да падна от съветския борец Норик Мошидян. Така отборът на Съветския съюз щял да завърши на първо място отборно и да измести от него Турция, което щяло да разбие отбора им. Нещо като психологическа атака срещу комшиите, защото в онези години те, заедно със Съветския съюз, Иран и Япония бяха световните сили в борбата, а и ние деляхме мегдан с тях.
Сега не зная дали бих постъпил така, тогава бях твърде млад. Винаги съм държал на честността и на точността.
