Бременна на 19 г., без пари, без храна и под тормоз - историята на оцеляване на модела Диана Николова
Да се спасиш от домашното насилие и да превърнеш болката в изкуство. Това е историята на фотомодела Дияна Николова, която в продължение на 17 години живее с агресор. Осмелява се да сложи точка на токсичната връзка, когато осъзнава "немислимото".
"Появявала съм се не веднъж по телевизията, на различни места съм говорила по темата, но едно е да гледаш просто един репортаж с жена, която разказва и това да видиш с очите си кадри как изглежда насилието", казва Николова пред "24 часа - 168 истории".
Самата тя се радва, че е реализирала проекта заедно с модния фотограф Момчил Христов, който се оказал с "невероятно око".
- Г-жо Николова, как започна вашата история?
- Като приказка.
Той се появи като "рицар на бял кон"
докато баба ми боледуваше, а аз бях едва на 19, преживявайки много труден момент.
Той беше двойно
по-възрастен - почти на
годините на баща ми. Предложи ми работа, помощ, подкрепа. И аз повярвах. Много хора питат: "Защо тя е отишла при такъв мъж?" Но по-логичният въпрос е: защо мъж на 40+ търси момиче на 19? Това никой не пита. Започнах като негова секретарка. После, постепенно, връзката премина в друга. Той беше женен. Аз - дете, което си мислеше, че някой се грижи за него. Когато забременях, ми каза: "Каквото решиш". А на 19-годишно момиче кой му помага да реши нещо такова? Тогава потърсих майка и тя ми каза: "Каквото и да решиш, ще го гледаме."; И така - реших да го задържа. Когато месеците, в които беше възможно да направя аборт, минаха, тогава всичко се промени.
- А кога започна насилието?
- Много по-рано, отколкото съм разбрала. Първо беше психологическото - контрол, ревност, подценяване. После дойде и другото. В третия месец за първи път ми посегна. Нека кажем, че не можеш да избягаш, когато си бременна и сама. След това всичко стана много трудно и съм живяла в ужасни условия, без пари, без храна. Оставяше ме буквално да се спасявам сама, не ми позволяваше да работя, а двете му по-големи дъщери ме обвиняваха, че съм мързелива. Живеех с приятелка, която също беше бременна, тя ми помагаше и слагаше храна на масата. Бях в капан. Но бременните момичета не мислят за себе си - мислят за детето.
– Кога за пръв път усетихте, че връзката не е това, което сте си представяли?
– Имало е ранни признаци, но тогава не съм знаела как да ги разпозная. Когато си на 19, не виждаш предупредителните знаци, виждаш жестове, които изглеждат като грижа – той ми предлагаше помощ, работа, подкрепа. Малко по малко контролът започна да се промъква под формата на ревност, ограничаване, коментари.
- Кога осъзнахте, че трябва да си тръгнете?
- Ужасът в очите на детето ми беше моята аларма. Осъзнах го след много години, за жалост. Стоях с този човек, докато синът ми стана на 17. През това време дъщерите му продължаваха да твърдят, че съм мързелива, защото не съм се хванала на работа. Бях принудена да взема огромен кредит. Унищожиха всякакво самочувствие и вяра, които имах. Но това не беше решаващият момент. Онази последна вечер разбрах, че ако остана - него ще унищожа. Защото много хора казват: "Нека има баща." Не. По-добре никакъв баща, отколкото такъв. Но първият истински момент, в който си казах "това не е нормално", беше, когато разбрах, че съм бременна и му споделих. След това нямаше никаква мекота, никаква човечност, той се промени коренно. Тогава разбрах, че приказката е свършила, а реалността е друга.
– Как ви промени фактът, че сте била само на 19 години, когато всичко е започнало?
– Това е възраст, в която още не познаваш себе си, камо ли границите си. Лесно е да вярваш на
човек, който изглежда силен, сигурен, "зрял"
Тази разлика в силата, възрастта и опита прави връзката неравностойна от самото начало. Ако бях по-голяма, може би щях да видя, че това не е помощ, а примамка. Но тогава го приемах за спасение.
– Какво се случва вътре в една жена, която години наред вярва, че проблемът е в нея?
– Умира самочувствието ти. Бавно и тихо. Толкова много години слушаш,
че не ставаш за нищо, че никой няма да те обича
че без него си никой. Първо започваш да се съмняваш, после се обвиняваш, после свикваш. И това е най-страшното – свикването. Да приемеш, че това е "нормалният" живот. Да търпиш, да мълчиш, да се надяваш, че ще се промени.
- Как се роди идеята за изложба, посветена на насилието?
- Появи се миналата година, докато гледах филм по темата. Всяка жена поне веднъж е стигала до "немислимото"- онзи момент, в който си представяш как можеш да се превърнеш в човека, който те е наранявал. В мен имаше толкова много ярост - не само от моите преживявания, но и от историите на приятелки, които се въртяха в безкрайния водовъртеж на насилието. Първоначално исках да направя един кадър. После, когато започнах да работя с Момчил Христов, разбрахме, че един няма да стигне. Нужно беше да покажем палитра - физическо, психическо, емоционално, икономическо. Онези форми, които обществото не разпознава, но те оставят най-дълбоките следи.
– По време на снимките имаше ли моменти, в които преживяването ви върна назад?
– Като модел се научих да се абстрахирам от тежките теми. По-трудната част за мен сега са текстовете, които пиша – там съм аз самата, без филтър. Следващият проект, който подготвяме, ще е още по-личен и там вероятно ще е много тежко, защото ще трябва да преживея всичко отново.
Все още имам кошмари и виждам този човек насън
Някои неща остават с теб години, понякога десетилетие. Но искам хората да го видят. Това ме движи и ме кара да продължавам напред.
- В изображенията ви няма синини и кръв.
- Защото огромна част от жените не се разпознават в този образ. Физическото насилие е само най-очевидният пласт. Под него има други - много по-тихи и много по-жестоки. В изложбата няма нито един кадър със синини. Търсехме образи, които говорят по-тихо, но удрят по-дълбоко.
- Когато споделихте идеята си, как реагираха хората около вас?
- С притеснение и подкрепа. Тази тема кара хората да се отдръпват - сякаш "не ги засяга". Но вътрешно винаги ги докосва. Когато влязат в залата, искам първото усещане да е болка. Но последното - надежда. Изход има. Изборът е в техните ръце.
- В изложбата присъства предмет със силна символика, кажете малко повече за него.
- Бутилката уиски. Последното "оръжие", което той използва в
нощта, когато почти не оцелях
Дълго време стоеше в дома ми. Сега е в изложбата - не като трофей от травмата ми, а като знак на онова, което искам да кажа. На всичко недоизказано - на това, което искам да кажа на хората сега.
- Какво е посланието ви към мъжете и жените, които ще видят изложбата?
- Че свободата е право, не подарък. Контролът не е любов. Ревността не е грижа. И никого не можеш да "поправиш". Ако някой ти показва какъв е - повярвай му. Хората не са проект. Не можеш да ги промениш или поправиш. Не се променят.
- Какъв въпрос бихте си задали, ако можехте да се върнете години назад?
- "Как успя да повярваш отново в себе си и да разбереш, че имаш стойност?" След толкова много години, в които слушаш как не ставаш за нищо, да започнеш да вярваш в себе си и да се заобичаш е изключително трудно. В такава връзка най-напред умира самочувствието ти. Убеждават те, че никой няма да те обича, че не си способен на това.
Възстановяването е дълъг процес, но необходим
За мъже и жени.
Откриването на изложбата "Немислимото" е на 24 ноември от 18:30 ч. в Клуба на фоторепортерите, на следващия ден от 19 ч Дияна Николова планирала обсъждане на темата с публиката, а на 26 ноември ще разговаря поотделно с жени, които не се чувстват комфортно да споделят пред хора.
