- Някогашният завод "Флавия" произвеждаше по 12 000 чифта на ден, от него останаха само сградите
- И "Стара река" в Пещера отиде в историята, малки цехчета сега действат, но гледат да изнасят навън
- Никой не изследва материалите от вносните обувки дали не са отровни за организма
До няколко години българското обувно производство ще изчезне напълно, категорични са търговци от бранша. Големи предприятия, произвеждали хиляди чифтове на ден, се принудиха да затворят. Висока конкуренция с евтин внос от Китай, липса на работна ръка и скъпи материали са причина за краха, посочват те.
В Пловдив от обувната индустрия не остана нищо. Някогашният гигант "Петър Ченгелов", преименуван през 90-те на "Флавия", отдавна се спомина.
"А произвеждахме на ден между 10 и 12 хиляди чифта", спомня си с тъга пред "24 часа" дългогодишният работник Мирослав Чемишев. Той постъпва в завода през 1968 година и се труди без прекъсване до неговото закриване през 2015 г.
"Беше нещо огромно. 2600 работници. В столовата се хранеха на смени, нямаше как да побере толкова хора. Но и на този завод му дойде краят", отбелязва Чемишев.
Предприятието е приватизирано през 1998 г. и в първите години след това работи успешно предимно на ишлеме за известни европейски фирми, изнася и за САЩ. В най-цветущите му години негови изделия отиваха в Германия, Франция, Холандия. Отделно захранваше вътрешния пазар.
Пловдивчани ходеха във фирмения магазин до портала на завода да си купуват обувки без надценка. И бяха доволни заради качеството.
"Един ден ни обясниха, че заводът е задлъжнял към една банка и на практика е обявен в несъстоятелност", разказа Чемишев.
През 2020 г. предприятието е купено от столичанин и сега е превърнато в бизнес парк. Запазени са сградите, част от тях са реновирани и са превърнати в по-малки помещения, които се отдават. Но в тях обувно производство не се развива. Има офиси на куриерски фирми, предприятие за тръбна мебел, както и цех за шиене на чанти.
"Бизнесът с производство на обувки си отива", казва и Тодор Инчев, чиято фабрика "Фадо" в продължение на 20 години работеше много добре. Но през 2015 г. и тя затвори. "Няма кой да конкурира китайците, макар от техния внос държавата да не печели. Повечето продукция се вкарва контрабандно. Отделно заплатите на шивачите са около 2000 лева, а в същото време се произвежда продукт с ниска себестойност. Няма марж, откъдето да се компенсира", посочва Инчев.
За залеза на обувното производство той посочва и друг проблем. "Много трудно се справяхме с дисциплината на работниците. Идваха при нас партньори от Италия и Турция. И наблюдавайки нашите шивачи, питаха: "Те в почивка ли са, че едва-едва пипат?". Бяха изумени от мудността им. А ние, притиснати от дефицит на работници, не смеехме да им кажем нищо, защото ще си тръгнат", връща лентата Инчев.
В златните години фирмата му е произвеждала големи количества, но с ниска цена. "Работихме много качествено, без да пестим материали, но това оскъпяваше продукта и го правеше непродаваем", описва той. По думите му за този бизнес трябват квалифицирани работници. "Един шивач на тегели трябва да има дългогодишен опит. Все пак качеството продава обувката. А училището, което подготвяше такива кадри, вече не се занимава с това", допълва Инчев.
За трудността да набавят български обувки признават и търговци, чийто обект е разположен повече от 30 години на главната улица в Пловдив. "Зареждаме от малки цехчета. И всеки път, като отидем, виждаме табели, че търсят по 20-30 работници. Отдавна ги няма големите обувни заводи като пещерският "Васил Мулетаров", преименуван в зората на демокрацията в "Стара река". Впоследствие го взе един италианец и работи над 20 години, след което и той се изнесе. Сега фабриката е разпарчетосана", казва пловдивският търговец на обувки. По думите му в Пещера са останали единични частни работилници с по няколко души и те предпочитали да изнасят за Гърция.
В Пловдив също имало цехчета, които произвеждат по 200-300 чифта на ден. Но и те гледали да пласират продукцията си навън.
"В Ловеч имаше завод за мъжки и дамски чехли на световна марка. Единият от собствениците му беше италианец. Поради липса на работна ръка преместиха производството в Украйна. И сега внасяме ей тези чехли от там - държава, която е във война, произвежда", отбелязва продавачът.
Производителите вече се малки фабрики
Няма кадри - работниците са предимно в пенсионна възраст, а евтин внос залива пазара
АЛБЕНА АРАБАДЖИЕВА
Една обувка минава през ръцете на 20 човека, за да стане напълно готова. В миналото България имаше традиции в производството - фабриките произвеждаха по 10-12 хиляди чифта на ден. Днес са останали едва няколко десетки производители в цялата страна, с по около 20 работници - колкото за една обувка.
Обувната промишленост у нас е на издихания, твърди Пламен Иванов - председател на браншовия съюз на кожарската, кожухарската, обувната и галантерийната промишленост. По думите му днес има само около 20 производителя и ако нещо не се промени, прогнозите му са, че
до 2030 г. секторът съвсем ще изчезне
По данни на Евростат през 2023 г. в страната ни е имало 225 предприятия, развиващи дейност в производството на обувки с около 5500 заети в тях. Стойността на произведената добавена стойност е била 52,9 милиона евро. Оборотът на предприятията - 105,1 млн. евро, като спада със 6% спрямо предходната година. Производителността на труда е била 9500 евро, или 39% от средната за преработващата промишленост.
Според НСИ и изчисления на Министерството на икономиката и индустрията през 2024 г. България е внесла обувки на стойност 333 млн. евро, като това е с 8% по-малко от предходната година. За периода януари-май 2025 г. вносът е на стойност 146 млн. евро и основно идва от Полша, Румъния, Германия, Италия и Китай.
Износът на обувки през 2024 г. е на стойност 154 млн. евро, като намалява с 24% на годишна база
През периода януари-май 2025 г. България е изнесла обувки на стойност 59,4 млн. евро, основно за Италия, Полша, Румъния, Латвия и Германия.
Сега причините за западането на сектора са много - сряд тях са липсата на кадри и на пазари, няма държавна подкрепа, а пазарът е залят от евтин внос.
"Идва продукция от Китай, Бангладеш, Турция с цена 15-20 евро на чифт обувки. Търговците нямат интерес към българската стока, защото при нея надценката, която могат да сложат, е много по-малка. Средно нашите обувки струват 80-120 лв., като надценката на производителя е 20-30% най-много. Няма как да са по-евтини с това качество, а от години никой не смее да вдигне цените", казва Иванов.
Според него има основания за съмнения относно качеството на вносните продукти.
"Никой не контролира какво влиза у нас, не се изследват материалите дали съдържат хром, формалдехид, които са отровни за организма, могат да предизвикат алергии. Особено за малките деца е много опасно", предупреждава Иванов. И апелира хората да държат на качеството, защото ходилата са най-уязвимата част на тялото.
За голяма част от обувките, които се продават като български, не е сигурно къде точно са произведени
и от какви материали. Дори да пише, че са от естествена кожа, всъщност са перфорирани от синтетичен материал. Много често на етикета например пише произведено в Пещера, но не е посочен конкретен адрес и производител, което е признак за слаб контрол на държавата.
Няма и политика за развитие на индустрията. Дори и да се дават субсидии, бюрокрацията е голяма и нещата стават много бавно, твърди председателят на съюза. "Има например субсидии за закупуване на нова техника, но не можеш да кандидатстваш, ако си на загуба. А няма завод, който да е на печалба", твърди Иванов. Кожарството също е била водеща промишленост, а днес има останали два малки завода в Габрово. Дори и фирмите, които работят на ишлеме, вече не са много - около 4-5.
Основен проблем е, че няма приемственост в занаята.
Специализираните училища са закрити, няма кадри
Работещите в момента са в пенсионна или предпенсионна възраст. Заплатите в сектора са на средно ниво.
А занаятът не се учи за един ден. Нужно е поне 6-месечно обучение, за да навлезе един новак в процеса. Той е дълъг - материалът се разкроява, след това отива в шивалните, където се ушива саята - горната част на обувката. Там по нея работят около 10 човека. Те я предават на монтажния конвейер, където се тегли върхът, а след това и средната част, поставят се фортове, бомбета, табани. За всички тези детайли са нужни още около 20 души. Накрая се залепя и ходилото, готовата обувка минава през контрол на качеството, което да отговаря на държавния стандарт. Той постановява колко трябва да е повдигането на петата, каква да е извивката на крака - формата се прави по специален калъп.
"Балканските мъже имат по-широки крака. Трудно български мъж ще влезе в обувки от Италия,
които са по-тесни. Разбира се, всеки човек е различен. Има български работилници, които изпълняват и индивидуални поръчки", разказва Иванов.
По думите му пандемията е променила и потреблението, което рязко е спаднало и все още не може да се възстанови. По изчисления на браншовия съюз пазарният дял на български обувки у нас е около 5%.
Иванов предупреждава за още един проблем - ако се ликвидират всички текстилни фирми, няма кой да обуе и облече армията ни. Единствено заводът "Кавалер" в Габрово произвежда специализирани обувки.
Има обаче и положителни примери. Компания в Пещера например произвежда луксозни и дизайнерски обувки, с които дори Анджелина Джоли се разходи на червения килим на фестивала в Кан. Софийска фирма с италиански собственик пък е регистрирала 128% ръст на продажбите през 2023 г., но 95% от производството отива за износ.
В Габрово стигнаха до рекорд за "Гинес" през 1989 година, сега няма нито един голям завод
ДИМА МАКСИМОВА
И днес в интернет могат да се намерят обявени за продажба обувки като нови, произведени от легендарния обувен завод "Сърп и чук" в Габрово. Десетилетия наред той диктувал модата на обувките в социалистическа България, а качеството на чепиците му познавал дори Леонид Брежнев, за когото за ден измайсторили ботуши за лов.
Петър Младенов му бил гост на ловен излет край Москва и габровските моделиери им спретнали по един чифт - номер 42 за Брежнев и 41,5 на Младенов, разказват в града. Обувки по поръчка в "Сърп и чук" имали още легендата Гунди, Александър Шаламанов, артистите Стефан Гецов и Тодор Колев. Покрай обувките на спортистите възникнала и габровската фабрика "Стадион", която се специализирала в производството на спортни обувки и тук за първи път изработили шпайкове с бутони.
А когато дошли промените след 1989 година, трябва да сменят сърпа и чука с ново име. Моделиерът Пейко Михов, който почина през 2024 г., станал кръстник. Гледайки витрината с отличията на завода в кабинета на директора, той предложил "Рекорд".
