Как Интерпол разкрива самоличности на безследно изчезнали от „замразените" дела за убийства
Представи си тъмна юлска нощ през 2005 година, пътя край Виладекас, близо до Барселона, и тишината, прекъсната от едно неочаквано откритие. Таксиметров шофьор спира за момент — там, на една отбивка, вижда женско тяло, облечено в розово. По дрехите ѝ тя получава прякора „жената в розово".
Пристигат полицаи, направени са първични изследвания и по състоянието на тялото се разбира, че е било преместено преди да бъде открито.
Това насочва разследващите към нещо повече от нещастен случай. По косата, дрехите и физическите белези на жената се правят опити за реконструкция, но самоличността ѝ остава неразкрита.
Минават десетилетия, изписват се множество теории. През 2023 г. Интерпол започва кампанията IdentifyMe(Идентифицирай ме), целящата да даде идентичност на жени, намерени в мъртви в Европа и останали неизвестни, чрез споделяне на реконструкции, отпечатъци или ДНК. Испания добавя делото на „жената в розово" към списъка.
Пробивът се случва в Турция, с помощта на отпечатъци и ДНК. В началото на 2025 г. турските власти обработват отпечатъците, събрани при първоначалните разследвания на "жената в розово". Те сравняват тези отпечатъци с националната турска база данни и намират съвпадение с руска гражданка на име Людмила Завада, която е била на 31 години в момента на смъртта си.
След това се предприема ДНК анализ: проба от тялото се сравнява с генетични данни от близък роднина (по информация това е сестра и), която е намерена и съответства на профила. Този двоен проверочен механизъм дава окончателно доказателство, че "жената в розово" е Людмила Завада. И така жената, намерена в онази нощ, вече не е само призрак от миналото. Интерпол официално публикува новината: след двадесет години неизвестност, жената вече има име.
Разследването се възобновява, случаят е отворен, търсят се мотиви, свидетели, кой е виновникът.
Идентификацията не означава разкриване на всички тайни. Причината за смъртта остава неустановена – открит остава въпросът дали това е било убийство, бой, престъпление с тъмни мотиви или комплексна интрига. От неофициални източници, обаче се появяват съмнения, че убийството е умишлено и то със сериозни причини зад гърба си.
Испанската полиция работи в сътрудничество с турски и руски служби, обменяйки информация, препращайки запитвания до архиви, търсейки документални следи като пътувания, визи, свидетели, пратки или бележки, които да разкажат пътуването на Людмила до момента, когато е стигнала до тази отбивка край пътя. Някои неща все още са обвити в мъгла: как е преминал животът ѝ до самия край, какви връзки е имала, докъде е пътувала, с кого е била в този последен момент. Но най-важното е, че човекът, забравен за двадесет години, вече има лице.
"Людмила" вече не е само име, а възстановяване на човешки облик. След години на неизвестност, семейството ѝ, макар отдавна разпръснато, намира спокойствие в знанието, че жената вече не е обект със женско телосложение и розови дрехи.
Интерпол подчертава, че „всяка успешна идентификация дава нова надежда на семействата и приятелите на изчезнали хора". А кампанията IdentifyMe остава активна — "жената в розово" е трети успешен случай на идентифициране чрез нея. Преди това благодарение на обществения призив и съвременни криминалистични технологии са идентифицирани две жени - Рита Робъртс (Британия) и Айноха Изага Ибиета Лима (Парагвай).
Но в списъка все още има 44 жени, чиято самоличност остава неизвестна. Те все още чакат някой фрагмент, някой сигнал, някой, който би могъл да ги познае и да върне самоличността им.
Втората жена, чиято история излиза наяве е Айноха Изага Ибета Лима, 33 годишна парагвайка, чийто живот приключва мистериозно в Каталония. През лятото на 2018 г. в един стар обор е открито тяло на жена. Без никакви по-отличителни външни белези, единствената следа, която органите на реда имали, била татуировката върху ръката и. Думата „успех", написана на иврит, като странен символ, противоречащ на трагичната и съдба. Никой в околностите не познавал тази жена, никой не я е потърсил или не е съобщил за липсващ човек. Сякаш е изчезнала от лицето на Земята още преди смъртта си. Случаят бързо се превърнал в „замразен" в архивите на испанската полиция, докато през март тази година отпечатъците й не били съпоставени в Парагвай. Така загадката, стояла замразена години наред, най-накрая започва да се разплита. Но въпросите си остават едни и същи: как една млада жена от Южна Америка се озовава сама в испанско село, в което никой не я познава, какви пътища я отвеждат до този обор и кой или какво стои зад смъртта й.
Третата и последната жертва, разпозната благодарение на програмата, идва от далеч по-отминало време. След разследването се разбира, че това е Рита Робъртс. Тридесет и една годишна жена от Кардиф, Великобритания, изчезва през 1992 година и повече от три десетилетия остава само име от списъка на безследно изчезналите. Тялото й е намерено в река край Антверпен, Белгия, положено върху метална решетка, но без никакви документи и без хора, които да я издирват. Полицията разполага единствено с една любопитна следа. Татуировка на цвете, придружена от надпис "R'NICK". Тази татуировка на черно цвете върху предмишницата на Рита, публикувана години по-късно в рамките на една международна кампания, се оказва ключът към разплитането на случая. Роднини от Обединеното Кралство разпознават рисунката и най-накрая дават име на жената с цветето. Така след повече от тридесет години близките на Рита получават поне малко утеха. Но за жалост и тук, както и в другите случаи, финалните въпроси са едни и същи.
И трите истории – на Людмила, Айноха и Рита, звучат като епизоди от криминален сериал. Но всъщност са реални съдби. И макар имената вече да са известни, убийците на жените или причините за смъртта им все още се крият в сенките. Защо тези три истории са важни за България? Всяка от тях онагледява нещо, което често пропускаме. Жертвите изобщо не са неизвестни. Просто заради пропуски в системата, институциите не са стигнали до имената им. Една гражданска инициатива показва, че когато органите на реда споделят данни, а ние като общество участваме активно, границите между държавите престават да бъдат бариера, а напротив. Това е един много важен урок за страната ни. В държави с добре развита статистика за престъпленията като САЩ и Великобритания „замразените" случаи често са няколко процента от общия брой убиййства. Ако приемем, че ако в България има десетки или стотици убийства годишно и че няколко процента от тях остават неразкрити, може да се предположи, че става дума за десетки замразени дела. У нас често близки търсят изчезналите си роднини и познати, като разчитат на призиви в социалните медии. Дали това е достатъчно?
