Или как легендата Хумар бе изтръгнат от прегръдката на "планината убиец"
"Вятърът отнесе и последните ми сухи чорапи", обявява по радиостанцията Томаж Хумар на екипа си в подножието на планината. Точно в този момент бедстващият алпинист прави опит да се пошегува, тъй като за всички е ясно, че липсата на сухи чорапи е най-малкият му проблем. Той е толкова мокър, премръзнал и гладен, че едва диша. На всичкото отгоре около него през няколко часа се активизират мощни лавини. Суровата планина всеки момент ще затрупа скривалището му с тонове лед и скала, за да отнеме поредния живот.
Само че легендарният словенски алпинист оцелява, а изтръгването му от прегръдката на "планината убиец" се превръща в една от най-рискованите спасителни операции за всички времена. Тази година стават 20 години от титаничната му битка със смъртта по време на изкачването на Нанга Парбат, в която той в крайна сметка излиза победител.
За Томаж Хумар се чува за първи път по време на югославските войни, по време на които е пратен да се бие с етническите албанци. Младият войник отказва да изцапа ръцете си с кръв и по тази причина е хвърлен в затвора, където е подложен на изтезания. После го
изоставят в униформа и с оръжие без патрони в едно албанско село,
но местните не реагират по очаквания начин. Някакъв човек закарва войника до гарата и му купува билет за Словения. Самият Хумар след това ще разказва, че добрината на селянина го е трогнала дълбоко, а отношението на командирите го е накарало завинаги да презре признатите авторитети.
И наистина, след края на войната Томаж Хумар започва своята алпинистка кариера по начин, значително различаващ се от установените правила. Той проявява изключителен талант, но категорично отказва да се съобразява със заповедите на шефовете на експедициите, в които участва. Конфликтът му с висшестоящите проличава особено добре по време на покоряването на десетия най-висок връх в света Анапурна. Заради лоши метеорологични условия шефът на експедицията – словенската легенда Тоне Шкаря, нарежда на Хумар да тръгне към базовия лагер.
Пренебрегвайки инструкциите на своя капитан,
алпинистът покорява върха, рискувайки живота си. След като успява да се добере до безопасна земя, бунтарят е уведомен, че това му е била последната експедиция с другите словенски катерачи.
Томаж лесно преглътва отлъчването си, защото самият той вече се е замислил за солова кариера. И все пак продължава да покорява опасни върхове в компанията на други легенди. Така в средата на 90-те години в партньорство с Ваня Фурлан той изкачва нов маршрут по северозападната стена на Ама Даблам, стръмен и красив връх в обсега на Еверест. Успешният опит му носи наградата "Златен пикел", което е катераческият еквивалент на "Оскар". През 1997 г. тръгва с Янез Йеглич да изкачват седемхилядника Нупце. Йеглич пръв се качва на върха, но няколко минути по-късно ураганният вятър го запраща в бездната. Хумар също успява да изпълни мисията си и едва не загива по пътя надолу. Принуден е да се спуска по 2,5-километрова стена в мрак и без очила за сняг. Спасяват го хората от базовия лагер, които не спират да го окуражават по радиото. Накрая го откриват премръзнал, дехидратиран и халюциниращ. Следват няколко мъчителни месеца на възстановяване от раните, след които словенският алпинист обявява, че вече ще се катери сам.
Неговият бунт към установените правила се радва на огромен интерес в родната му Словения. Малката по територия и население държава е известна с традициите си в алпинизма и обществото е свикнало да подкрепя героите, тръгнали да превземат недостъпни за останалото човечество територии. Томаж Хумар вкарва и някакъв вид мистика в своята изключителна алпинистка кариера с над 1500 изкачвания. Той се опитва да убеди света, че там горе са важни не толкова следването на вече установените правила и свръхмодерната тренировка, а психическата устойчивост, разбирането на планината и общуването със стихиите. Тезите му се харесват на тълпата и самотният играч набира спонсори, които да финансират смелите му начинания и за личните му нужди.
Веднъж видял се с пари, популярният алпинист започва да гради собствен дом, но по време на строителните работи
пада от високо скеле и чупи и двата си крака
Лекарите го предупреждават, че може да куца до края на живота си, съветват го да забрави за алпинизма.
След почти 4-годишно отсъствие Хумар се завръща в планината, въпреки че единият му крак остава по-къс, а левият му глезен е частично парализиран. Следват няколко амбициозни мисии, преди да се стигне до изкачването на Нанга Парбат (8125 м) през 2005 г. Същата година мощният хималайски връх подсказва, че не желае да бъде обезпокояван. Заради лошото време в планината са отложени най-малко 80 експедиции, но Хумар няма намерение да се отказва. Той събира малък екип, в който е включена и астроложка, натоварена с важната задача да разчете звездите и да подскаже кой е най-подходящият маршрут за изкачване. Звездобройката явно не успява да се справи със задачата си и на височина от 6400 метра словенският алпинист е налегнат от тежки проблеми. Започва да вали мокър сняг, който затруднява движението нагоре и той преминава средно по 20 метра на час. В този момент над главата му се откъртват няколко лавини, които, за щастие, не го убиват, но го вкарват в снежен капан.
Според едната версия Хумар успява да прокопае дупка в леда, където да се скрие, а според другата той
пропада в ледена кухина, която успешно успява да използва като прикритие
срещу стихиите. За негов лош късмет снегът се обръща на дъжд, много рядко явление на подобна надморска височина. На всичкото отгоре свършват и провизиите, от които зависи животът му. И все пак той отказва да се предаде. След като батериите на радиото му се изтощават, той вече не може да говори на хората в екипа си, но може да слуша.
Лекарката в екипа му д-р Анда Пердан и журналистката от телевизия ПОП Майа Рош не спират да му четат интернет посланията на хора от цял свят, които се молят за неговото оцеляване. Човечеството следи със затаен дъх случващото се в хималайската планина, а в Любляна е свикан митинг в подкрепа на словенския алпинист. Дори враждуващите Индия и Пакистан загърбват различията поне за ден, за да се включат в организацията на спасителната мисия. Висшите сили, в които така силно вярва Хумар, също помагат и разгонват облаците и мъглата, които преди това осуетяват всякакви спасителни планове.
В решителния миг всички надежди са отправени към опитните ръце на полк. Рашид Улах Байг, който, подпомогнат от майор Халид, рано сутринта на 10 август успява да изкачи вертолета си до рекордната за възможностите на машината височина и да прибере бедстващия алпиец. Той очаква спасителите си на леден праг и сам успява да се закачи за спасителното въже. Малко преди да го вдигнат, Хумар с ужас установява, че продължава да е закачен с друго въже за скоба, която собственоръчно е забил в скалата.
"Вече виждах как тялото ми се разполовява на две, но скобата се откачи и аз полетях", казва по-късно алпинистът. След като е спуснат на зелена полянка в подножието на планината, той намира сили да се наведе и да целуне земята. Веднага след това е заобиколен от членовете на екипа му, които го прегръщат и плачат от радост.
След този случай Томаж Хумар обещава на семейството и на колегите си да бъде по-предпазлив в планината, но не успява да изпълни обещанието си. През 2009 г. той тръгва да изкачва северната стена на връх Лангтанг Лирунг (7246 м) в Непалските Хималаи, който не е изкачван от 1995 г. На 12 ноември словенецът се обажда по сателитния телефон, за да съобщи, че лежи със счупен крак и счупено ребро на около 6300 м височина. Приключва с лаконичното: "Страхувам се, че този път няма да ми се размине".
Спасителен екип тръгва по следите му, но не успяват да го открие навреме. Няколко дни по-късно опитни алпинисти виждат тялото на словенеца. Той е свален с хеликоптер и погребан в родното си градче, но духът му остава да се рее вечно сред непристъпните планински зъбери.
