Изоставена след трагедията от държавата, догодина ще бъде столица на съвременното изкуство
Някой чувал ли е за сицилианското градче Джибелина? А за долината Беличе?
Ако днес пътувате от Палермо на юг към Трапани, в един момент ще се натъкнете по пътя на много указателни табели с наименованията на Мадзара дел Вало и Кастелветрано. Да, всички още помним новините за залавянето на мафиотския бос Матео Месина Денаро на 16 януари 2023 г., укривал се години наред по тези места. Но това е само криминална хроника за този район.
В същата тази зона днес се намира град Джибелина Нуова -
преди години той “възкръсва” от нищото
на 20-ина километра от мястото, на което се е родил навремето. Той бил основан върху пет хълма 300 години преди Христа. Името му произлиза от арабските думи gibel (планина) и zghir (малка).
Джибелина има дълга история, но изчезва от лицето на земята на 14 януари 1968 г.
Зловещо и унищожително земетресение с магнитуд 6,4 по скалата на Рихтер, последвано от серия други трусове, поразява долината Беличе в Западна Сицилия между провинциите на Палермо, Агридженто и Трапани. 15 общини са разрушени, a Джибелина, Поджореале, Салапарута и Монтеваго са сринати тотално. 296 души загиват, около хиляда са ранените, близо 100 хиляди остават без дом.
Това е на практика първото голямо бедствие в следвоенната история на Италия. Държавата нито е подготвена, нито има понятие как изобщо да се справи с последствията от едно толкова разрушително земетресение. Премиер тогава е Алдо Моро. Но какво прави правителството?
Подканва останалите живи хора да емигрират в чужбина или на север, за да започнат нов живот, и им предоставя безплатни билети. Хиляди поемат към Америка, Австралия, Северна Италия. Останалите, които не искат да напуснат земята си,
са настанени в ламаринени бараки
– през лятото е адска жега, а през зимата е леден студ. И така – в продължение на десетки години, докато бъдат вдигнати новите постройки за живеене. Едва през 2006 г. последните обитатели на временните ламаринени постройки ги напускат.
Свидетелят на трагедията Леонардо Канджелози разказва емоционално в книгата си “Сбогом, Джибелина” изчезването на града от лика на земята. Припомня как на 14 януари 1968 г., в ясна неделна утрин, Джибелина е оживена – местните гласуват за нов общински съвет, без да подозират, че това ще е последният ден от живота на града. В 13,30 часа тишината е разкъсана от глух трясък – като стотици каруци, препускащи по камъни. Минутите минават в неразбиране и страх. В 14,07 часа започва истинският ужас – земята се разклаща, сградите се люлеят като в зловещ танц, покриви и стени се рушат, мебелите се местят сами, прозорците звънят, а в някои домове лампите светват без човешка намеса. Хората бягат в паника, търсейки подслон в студа.
Полето между Джибелина и Кампореале се разпуква, изпускайки сярна кал и отровна пара. Пътища и мостове се разтварят, а градът се срива под собствения си прах. Светлините угасват. Телефоните мълчат.
За 12 секунди Джибелина е изтрита от лицето на земята
В 3,08 часа сутринта на 15 януари дълбоко под долината древният разлом Беличе се пробужда и освобождава мощна сеизмична вълна. При първите лъчи на зората става ясно: градът с близо 7000 жители е напълно унищожен. Джибелина, на 378 метра над морското равнище, е смачкана и срината на прах.
Дотогава зоната не се е считала за сеизмично активна, затова на 15 януари мащабът на бедствието е подценен. Много вестници от същия ден съобщават само за няколко ранени и няколко повредени къщи.
Ужасът излиза наяве, когато първите спасителни екипи достигат до така наречения
“епицентрален триъгълник”,
оформен между Джибелина, Салапарута и Поджореале. Пътищата са буквално погълнати от земята, а връзките с пострадалите селища са почти напълно прекъснати до нощта между 15 и 16 януари, т.е. 24 часа след опустошителния трус. Това предизвиква още по-голям хаос в и без това зле координираните спасителни операции. В тях участват над хиляда пожарникари, Червеният кръст и армията. Един от пилотите, ангажирани в разузнаването от въздуха, казва: “Гледката беше като след атомна бомба… летях над самия ад”.
Земетресението от 1968 г. разкрива по трагичен начин изостаналостта, в която живеят тези части на Западна Сицилия - най-вече чрез срутването на къщите, построени от туф, които се разпадат мигновено под ударните трусове. Населението на тези селища се състои предимно от възрастни хора, жени и деца, тъй като младите мъже отдавна са емигрирали поради липса на работа. Това разкрива един социален проблем, който държавата е знаела, но е пренебрегвала, също както пренебрегва и последствията от земетресението.
Какво се случва след всичко това?
Възстановяването на Джибелина стартира мъчително бавно и трудно. Решава се новият град да бъде вдигнат 20 км по-далече, или близо до магистралата, стигаща до Мадзара дел Вало. За реконструкцията кметът Лудовико Корао има визионерско схващане - вика световноизвестни художници и архитекти, които да превърнат новия град в център на изкуството. Алберто Бури обаче отказва да твори в новата община. Решава вместо това да реализира гигантско произведение върху руините от едновремешната Джибелина.
“Когато отидох да видя къде се е издигал старият град, останах дълбоко поразен. Идваше ми да плача. Озари ме идеята, че ето тук мога да реализирам нещо. Казах - дайте да уплътним отломките, да ги армираме с цимент и да създадем огромно крето (бетонен пейзаж с пукнатини)”, спомня си Бури.
Така създава Ил Крето ди Бури, гигантска погребална плоча от бял цимент, разрязана от много процепи, напомнящи за едновремешните улици. Всеки блок от цимент е висок 1,60 метра. С този траурен паметник, заемащ над 80 хил. кв.м, художникът “циментира” останките от сградите отдолу. Il Cretto di Burri се превръща в една от най-големите творби на land art в света. Бури
не доживява да види творбата си завършена,
защото умира през 1997 г. През 2011 г. умира и кметът Корао. Ил Крето ди Бури е готов едва през 2015 г. Навремето стотици художници се отзовават на призива на сенатора и кмет Лудовико Корао да творят безплатно за Джибелина. Площадът на общината се изпълва с техни произведения. Музеят за съвременно изкуство, наречен по-късно на името на Корао, се сдобива с над 2000 творби, сред които на Марио Скифано, Арналдо Помодоро, Алигиеро Боети и др. От 1981 г. в Джибелина се провежда всяка година и фестивалът на изкуствата “Орестиади”. Той се организира от едноименната фондация, в чието седалище днес се намира и Музеят на средиземноморските нишки.
Новият град Джибелина пък се реализира по начин, който няма нищо общо със средновековната структура на сицилианските общини, чиито центрове се развиват около едновремешните замъци. Вместо това се изграждат успоредни улици, които са или за коли, или за пешеходци.
Няма център, а църквата е изнесена на края на града
Топономастиката също е различна – всички улици и площади са наречени само на личности от сицилианската, а не от италианската история – така градът протестира срещу държавата, която не е направила нищо за възстановяването му.
През 2026 г. Джибелина ще бъде столицата на съвременното изкуство в Италия.
