Строителството на първите язовири започва през 20-те години на миналия век, но с условието водата от тях да се използва и за напояване
В началото е производството на електроенергия от планинските води. През 1891 г. Столичният общински съвет проектира строежа на една водноелектрическа централа на Боянската река. Пресметнато е, че при 95 литра в секунда и пад на водата от над 900 метра те ще са напълно достатъчни. През лятото обаче дебитът пада на 25 литра и строителството спира.
След 5 години започва изграждането на ВЕЦ край Панчарево, за който е предвидено и водохранилище. София обаче все още не може напълно да се електрифицира и дори и по централните улици остават множеството газени фенери, за които общината назначава “подпалвачи”. После енергията от изградените централи отива почти изцяло за двигателна сила на първите трамваи.
В Габрово Иван Хаджиберов няма подобни проблеми, изгражда ВЕЦ на река Янтра и градът става първият електрифициран за осветление в България през 1906 г.
През 1911 г. дружество “Гранитоид”, наложило у нас стоманобетона и направило десетки железни мостове, получава концесия за производство на електрическа енергия на река Струма при Скакавица. В договора е записано, че тя ще е “двигателна сила на циментовата фабрика и за продаване на други лица”.
Разбира се, при недостатъчно вода се изгражда по приетия вече метод водохранилище, първообраза на язовира. Отпадните води обаче за пръв път се използват и за напояване.
На 6 октомври 1920 г. Народното събрание приема Закон за водните синдикати, внесен от земеделците на Ал. Стамболийски. В него се определя, че
водите ще се използват на първо място за напояване, а след това за добиване на енергия,
както и за постройка, използване и поддържане на “язовирове”, както са определени в закона. Членове на синдикати могат да бъдат всички общини, окръзи и други официални обществени или частни учреждения и корпорации, сдружения и дружества, които имат интерес в мероприятието или са засегнати от него.
Именно след приемането на закона в Пловдив се образува воден синдикат, начело на който застава Андон Станев, и изгражда каскадата “Въча”. Идеята му като лично дело се е зародила година по-рано. Индустриалецът започва най-голямото си дело, след като е създал лозаро-винарска кооперация, станал е един от основателите на Търговско-индустриалната камара и е основал Пловдивската популярна банка. Първоначалният уставен капитал на “Въча” е 54 600 лева. След 10 години вече е близо 200 милиона. И още едно сравнение - каскадата е най-голямото дело на кооперативното движение в страната.
Замисълът на ръководителя ѝ е водите и енергията да използват индустриалните предприятия, гражданите на Пловдив и земеделските производители от околността. Като доказал се индустриалец и банкер той много добре си е направил сметката, че такова изискващо огромни средства предприятие не е по силите на един човек. Затова
Станев убеждава няколко фабриканти, банкери и депутати от Пловдив да вложат пари,
а сред първите му помощници са д-р Димитър Гребенаров и синът му Георги. Решението е мащабният строеж да стане колективно кооперативно дело.
Предварителните проучвания показват, че е най-добре водноелектрическата централа да се вдигне на река Въча. Наетите хидроинженери избират най-подходящото място за водохващането. Пресметнали са, че реката има постоянен водосбор и не се влияе от годишните времена, защото минава през вековни родопски гори и дори и през юли и август дебитът ѝ не намалява под 3,5 куб. метра в секунда.
До мястото, предвидено за стена, тя събира вода от 1500 кв. километра
Началото е поставено в края на октомври 1919 г. Това е времето, когато във френската столица се договарят последните условия, при които българска правителствена делегация ще подпише унизителните клаузи на Ньойския договор след Първата световна война, които пък вещаят големи трудности за начинанието на Станев.
По негова инициатива на 16 ноември 1919 г. се събират 71 от по-изтъкнатите жители на Пловдив, Кричим и околните села. Те създават “Електропроизводителна кооперация Въча”. В началото дяловете на уставния капитал са лични и не могат да се прехвърлят, залагат или запорират, но пък се унаследяват. Все така обаче остава основният въпрос как с тия пари ще се построи електрическа централа? Сигурно си го задават и Станев, и останалите инициатори, но не намират отговор. Цялата следваща година минава в популяризиране на идеята и агитация не само в селата около Кричим, но и в Пловдив.
И тук на помощ на инициатора идва държавата.
На 22 октомври 1920 г. влиза в сила Законът за водните синдикати. Той е приет с ентусиазъм от населението, особено в селата, защото целта му е да спомогне и за развитие и модернизация на земеделието. След него кооперацията
прераства в “Синдикат Въча”,
който вече добавя към целите си и изграждане на напоителни системи. Тогава е приет и нов устав, който е одобрен лично от министъра на земеделието и държавните имоти в правителството на Ал. Стамболийски Райко Даскалов. Седалището на синдиката остава в Кричим, а управлението му в Пловдив, но то вече е придобило правото да използва водната сила на река Въча за срок от 75 години.
Към края на декември 1920 г. кооперативните членове вече са 333, а уставният капитал е нараснал на 714 000 лева. След 10 г. членовете ще станат 23 300, а капиталът – 194 милиона лева. До това време вече ще е построена и нова сграда за управлението на “Въча”, която е на две преки от дома на Станев в Пловдив и до Калпакчиевата фабрика.
В устава е записано, че синдикатът има за цел: “Да обедини населението в Пловдивски окръг за образуването на потребния капитал за добиване на електрическа енергия от водната сила на река Въча (река Кричим), да създаде всички необходими имоти за добиване на електрическа енергия и нейното разпределение и да тури на разположение на членовете си и населението на района на синдиката електрическо осветление и даде енергия за нуждите на производството, промишлеността, а също и за нуждите на държавата”.
След като се отделят предвидените в закона и в устава фондове, останалият приход се разпределя като консумативен дивидент на членовете според консумацията им на електричество.
Без излишна скромност Станев и д-р Гребенаров заявяват, че
“Делото на “Въча” по своите размери и цели е първото в България,
а по своите основи ще бъде една национална гордост.”
Имат и основания за това, защото с помощта на свои приятели политици са привлекли за колективни членове Държавното съкровище с внесени 35 млн. лв., Българската народна банка с 3 млн. лв., Пловдивския народен съвет с 5 млн. и общо 215 общини в България.
Строителството на малката водноелектрическа централа започва през 1923 г. Нейната цел е да произвежда енергия за машините и строителството на същинските централи. По време на работата обаче се разбира, че проектът в резултат на непълно проучване не може да се изпълни. През следващата година той се прави наново от инженерите Ал. Скортейков, П. Абаджиев и Т. Романов и е обсъден и одобрен в Софийското инженерно-архитектурно дружество.
Управителният съвет на синдиката, в който водеща роля има Станев, тегли заем от 100 млн. лева и продължава работата при съкратена строителна програма. Най-напред са изградени язовир и тръби за водата, утаечен басейн, тунел под налягане с дължина 4,5 км, който пропуска 20 куб. м вода в секунда, водна кула, напорен тръбопровод, мрежи за високо и средно напрежение, административна сграда и парова централа, която е в Пловдив. Тя е пусната в действие през 1927 г.
Падът на водата на водната централа “Въча” е 87 метра и първоначално в нея работят два агрегата с общо 15 000 конски сили, които произвеждат енергия от вода с пад от 5 куб. м в секунда. Така се получават 26 млн. киловатчаса електроенергия годишно с възможност за още 10 млн. при нужда. Голямата електрическа централа е около 100 метра по-надолу от малката.
Най-напред от електричеството на двете се ползва целият Пловдивски административен окръг. За целта са построени два далекопровода с подстанции в Пловдив и Пазарджик, а оттам с общо 220-километрови други далекопроводи те стигат до всяко село в окръга. През 1928 г. от Въча са консумирани само 4 милиона киловатчаса. Нуждите обаче непрекъснато се увеличават, строят се нови далекопроводи и скоро предвидената мощност от 36 млн. киловатчаса е достигната. За жилищно осветление на членове на синдиката първа категория цената за киловатчас е 5 лева, за втора – 6.
За улично осветление цената е тогавашни 2,20 лв., за земеделско производство и индустрия от 1,95 до 3,05 лева.
Пловдив получава енергия на цена от 3,40 лв.
за киловатчас при започване на работа на водноелектрическата централа “Въча”. Непрекъснато се увеличават и поливните площи чрез напоителни системи и така Пловдивското поле става център на градинарството, та и до днес.
Дружество “Гранитоид” пък вперва поглед към високите планински върхове. По това време то пуска в експлоатация ВЕЦ “Пастра”, която е край едноименното село, но използва водите на Рилска река, която извира от над 2200 метра. После е изградена и ВЕЦ “Рила”. Тя пък “хваща” водите на планински потоци и ручеи от над 2500 метра. През 1938 г. дружеството прави и най-високия планински язовир у нас - “Калин”, и под него едноименната централа и втора - “Каменица”. Водите от язовира се използват и за напояване на земите по поречието на Струма и Места. Строителството на язовири продължава усилено и след 1944 г. Два от най-големите от тях - “Искър” и “Ал. Стамболийски”, са започнати от германците през 40-те години и по техен проект, но са завършени от българи след това. Според някои статистически данни изградените язовири в страната ни са били над 2600. Числото не е преувеличено, ако имаме предвид, че се включват стотици бентове на реки и микроязовири в малките населени места, изградени основно за напояване.
Законът урежда чистене на реките и отводняване на блата и мочурища
Чл. 2. При даване право за ползуване от водите се съблюдава следният ред на предпочитание:
a/ за държавни нужди
б/ за синдикални мероприятия
в/ за общински нужди
г/ за дружества и частни лица
Чл. 4. Всички мероприятия по водите се извършват съгласно с Общата държавна програма по водите, приложена в настоящия закон и съставляюща неразделна част от него...
Чл. 6. Съгласно наредбите на настоящия закон могат да се образуват водни синдикати:
- За използване на водите: а/ за напояване и б/ за добиване на енергия
- За постройка, използуване и поддържане на язовирове
- За оправа, установяване, управляване и поддържане леглата и бреговете на реките, и пороите, и залесяване басейните им, с цел да се улесни и регулира оттичането на водите и да се отстранят пакостите за околните имоти
- За отводняване и подобрение на блата, блатисти и мочурливи места в земеделски земи и хигиеническо отношение, както и за поддържане на отводнителни работи
- За запазване и чистене леглата на реките и каналите от натлачвания, нанос, замърсяване и от растителност
- За събиране вноски, нужни за покриване разходите по водните мероприятия, извършвани от държавата
Чл. 7. За образуването на синдиката е необходимо да се установи предварително, че проектираното мероприятие е от обществен интерес или че то има за цел постигането на една общостопанска полза (Из Закона за водните синдикати на Стамболийски)
Андон Станев станал и член на сомелиерско жури
Андон Станев е роден в Клисура през 1867 г. и е родственик на първия ни издател Христо Г. Данов.
Градът е опожарен до основи след април 1876 г., а в безмилостната сеч е избито цялото семейство – баща му Станьо, майка му Ана и бабите и дядовците му. 17-годишният Андон тръгва към Турция. След Освобождението, надхвърлил 21 години, се установява в Пловдив. Наема го да работи в кантората му Янко Ракаджи, син на чорбаджи Вълко Ракаджи, също от Клисура, но по това време вече умножил наследството и станал един от най-богатите пловдивски индустриалци и банкери. Андон се жени за дъщерята на Янко Елена през 1887 г. и зестрата, а и съветите на фамилията Ракаджи му дават възможност да започне собствен бизнес.
Скоро след сватбата основава една от първите лозарски кооперации у нас, която нарича “Гранит”. За да затвори производствения цикъл, прави и винарска кооперация, логично наречена “Извор”, и оцетна фабрика. За времето си става най-големият производител на вина в България и печели 6 дипломи от международни винарски изложби и 14 сребърни и златни медала.
Уменията му са признати и в Европа и през 1897 г. е поканен за член на сомелиерско жури на международното винарско изложение в Ница. В тия години започва съвместен бизнес с д-р Димитър Гребенаров. Двамата са и баджанаци, тъй като докторът е женен за Пенелопи, сестрата на Елена.
Правят и известния хотел “Молле” в Пловдив през 1911 г. След още две години Андон Станев е основател и на Пловдивската популярна банка, пак кооперативно дело, която има за цел да подпомага занаятчиите, търговците и различни инициативи на кметството. Става неин пръв председател.
