- Смело се впуска в полети, които винаги са на крачка от смъртта, "въоръжен" с необичаен ум и митично хладнокръвие
- През 1969 г. той прави две прогнози, които са напът да се потвърдят - че на спътника ни има воден лед и че ще стъпим на Марс
Август е месецът на един от най-обичаните герои в историята - Нийл Армстронг, легендарния смелчага, дръзнал пръв да стъпи на Луната. Тези дни той щеше да стане на 95 години и пак през август се навършват 13 години от смъртта на красивия суперумен и хладнокръвен астронавт.
Историята му е прелюбопитна и може би най-интересното в нея е, че в миналото той е имал редица близки срещи със смъртта и епични провали и единствено любовта към летенето, зародила се още на 4-5-годишна възраст, и митичното му спокойствие са го спасявали от грандиозни катастрофи и гафове. Именно благодарение на тях той трупа онзи безценен опит, без който лунният модул едва ли би оцелял сред зъбестите кратери на спътника ни.
Една от най-близките му срещи със смъртта е през 1951 г., когато той все още е "заек" в занаята, на 21 години и пилотира F9F Panther над Корея. Улисан в бомбардировката по време на войната той пропуска кабела, опънат над някаква долина и той буквално прерязва два-три метра от дясното му крило.
"Кабелът се превръща в много добър нож, ако се движиш с висока скорост - разказва Армстронг в едно многочасово интервю за устната история на НАСА. - Не мислех, че мога да рискувам да забавя самолета до скорост за кацане, освен това бях на около 150 метра височина, обсъдих това с майор Джон Карпентър и решихме да не се опитвам да го приземя, защото ако се забавя малко, няма да мога да го контролирам след това. Затова решихме, че е по-добре да скочим."
В този разговор той през смях разказва колко дупки от куршуми са получавали в самолетите и с колегите си ги залепвали с тиксо, след което ги боядисвали. 11 години по-късно, през 1962 г. Армстронг фучи с експерименталния Х-15, развивайки скорост шест пъти по-висока от тази на звука на 60 км над земята. Там провежда смел експеримент - да се докаже, че ако се постигне натоварване от 5 G, контролите ще сработят, но тъй като не достига това ниво, той издига самолета все по-нагоре и в един момент напуска атмосферата.
"Там нямах аеродинамични контроли - разказва той. - Това не беше особен проблем, защото все още имам такива за реакция, които да използвам, но това, което не можех да направя, е да се върна в атмосферата... Преобърнах се... Но самолетът не падаше, защото нямаше въздух, в който да се закача. Така че просто трябваше да изчакам, докато падна достатъчно ниско, за да имам аеродинамичен контрол и известна подемна сила на крилата, след което веднага започнах да се връщам. Но по това време бях отишъл доста южно от базата "Едуардс".
Когато направих завоя, не беше ясно дали ще мога да се върна, но това не ме притесняваше особено, защото там имаше и други сухи езера. Кацнах без инциденти в южната част на езерото." Разбира се, преди това положил максимални усилия да избегне короните на дърветата.
4 дни по-късно Армстронг отново е във вихъра си, "яхнал" Т-33, когато колегата му Чък Йегър го предупреждава да не каца в езерото Смит Драй Ранч, защото наскоро е имало опустошителна буря. Армстронг обаче си е наумил именно това и макар че за момент изглеждало, че всичко е наред, секунди по-късно тренировъчният самолет бавно започнал да потъва в тинята.
Месец след това, през май 1962 г., синеокият красавец отново опитва да тества аварийно кацане в пресушено езеро, но усеща, че точно тогава колесникът му, вместо да се спусне, започва да се прибира. Той моментално прекъсва маневрата, успява да се издигне и каца във военно -въздушната база.
Екстремната серия обаче не приключва дотук. В НАСА са наясно, че Армстронг има солиден брой фалове зад гърба си, но паралелно с тях той е натрупал и безценен опит, какъвто малцина имат. Освен това във всяка ситуация той демонстрира хладнокръвие, което за всичките му колеги изглеждало извънземно - на практика не трепвал нито един мускул на лицето му и той в нито един момент не показвал емоция. Талант или умение, което неведнъж ще спасява живота му.
Именно така се стига до първия му полет в Космоса през 1966 г., когато Армстронг е избран за командир на рискованата мисия Gemini 8. Програмата е изпъстрена с изследвания, като най-важното е да се реализира първото в историята скачване извън Земята, но малко след сложната маневра единият двигател засича и корабът започва лудо да се преобръща. 6-тонната машина се върти с умопомрачителната скорост от 28 хил. км в час и е въпрос за кратко време да убие Нийл и колегата му астронавт Дейвид Скот. Армстронг светкавично преценява, че оттук нататък във всяка следваща секунда може да изпаднат в безсъзнание, и задейства двигателите за връщане в Космоса, което спасява живота им.
"Когато скоростите станаха доста високи, прецених, че не можем да продължим - обяснява Армстронг в многочасовото си интервю за НАСА. - Страхувах се, че може да загубим съзнание, защото скоростта ни на въртене беше станала доста висока, и исках да се уверя, че ще се измъкнем, преди това да се случи...Беше голямо разочарование за нас, че трябваше да прекъснем този полет. Имахме толкова много неща, които искахме да направим, и знам, че Дейвид Скот искаше да направи EVA (излизане в открития Космос) и да изпробва раницата (с която ще може да се отдели на известно разстояние от кораба, след което да се върне обратно)... Беше много разочароващо да се откажем и да се приберем у дома.""Мисията е прекратена и Нийл и колегата му аварийно се приземяват в Тихия океан. Самият Армстронг споделя, че винаги действа по определен алгоритъм: "Обикновено се опитваш да продължиш колкото е възможно по-дълго, за да спасиш полета, целите и да се опиташ да сглобиш всичко обратно. В един момент просто трябва да вземеш решението: "Не мога да поема риска да преследвам целта си по-нататък, защото трябва да се върна към основополагащите инстинкти, които са да спасиш кораба, да спасиш хората, да се върнеш у дома и да се разочароваш, че е трябвало да изоставиш някои от целите си."
На въпрос каква е била реакцията на колегите в центъра, когато възобновяват комуникацията с тях, Армстронг казва, че почти не са имал възможност за контакт: "Според закона на Мърфи неприятните неща винаги се случват в най-лошите възможни моменти. В този случай бяхме в орбити, които не преминаваха над никакви станции. Бяхме някак си без радиовръзка през повечето време, а когато бяхме в контакт, това беше с кораби, които бяха в морето. Те имаха ограничена възможност да се свързват обратно с контрола на мисията и да им предават данни. Така че нашата комуникация беше само с хората на тези кораби и те се опитваха, доколкото можеха, да бъдат полезни и да идентифицират нещата, но това беше истинско предизвикателство за тях... Те можеха да видят, че имаме проблем, но що се отнася до дешифрирането на този проблем, мисля, че като цяло бяха толкова озадачени, колкото и ние."
На въпрос опасявал ли се е къде ще се приземят, Армстронг отговаря в типичния си стил: "Като опитен военен по това време предпочитах да се спусна във вода, отколкото в червен Китай."
Въпреки че Фортуна не се уморява да "тренира" Армстронг за подвига на живота му с низ от спиращи дъха опасни моменти, през 1968 г. е пикът, когато той е на секунди от смъртта. Тогава пилотът трябва да тества изследователския апарат за кацане на Луната (LLRV) и да проиграе различни симулации. На 60-ия метър обаче нещо се случва и апаратът първоначално започва да се тресе, а след това става напълно неуправляем. Опитът и блестящата интуиция на Армстронг му подсказват бързо да се катапултира и няколко секунди след това тестовата машина експлодира.
"Имаше много малко време за анализ на алтернативи в този момент - спомня си той. - Бях твърде близо до Земята, така че беше време за бързо решение."
И докато в центъра още се чудят дали той е добре, как се чувства след драматичната ситуация, пилотът съвсем спокойно влязъл в офиса и пред смаяните погледи на всички седнал, за да опише инцидента. В документа той много спокойно анализирал какво би могло да се е объркало и с безизразно лице подал доклада си.
Как е издържал на всичко това ли? Бил е влюбен в летенето от дете и затова е използвал всяка ситуация, когато колега от НАСА лети, да се качи с него като втори пилот. И макар че след като стъпва на Луната, всички знаели, че той е легендарният първи, той винаги благородно отклонявал поканите да пилотира и давал шанс на останалите да му покажат уменията си. За ужас на колегите си той обожавал и парапланеризма.
"Планерите са прекрасни, най-близките, които ти дават усещане, че си птица", казвал той.
Въпреки че бил безкрайно талантлив и способен пилот, правил неведнъж и два пъти невъзможното, като шофьор той бил безнадежден случай, когато трябвало да паркира.
В университета в Синсинати никога няма да забравят два забавни момента. По време на строителството на един от кампусите легендарният преподавател и героят от Луната така паркирал автомобила си, че той се оказва в епицентъра на строителните дейности. В един момент кран с грохот го смазва.
Това обаче не прави астронавта по-предпазлив в паркирането, напротив. Оставяйки веднъж колата си до университета, колегите му с ужас забелязали как тя потеглила сама, преобърнала се през някакъв насип и спряла, блъскайки се в друг автомобил, защото Армстронг бил забравил да включи ръчната си спирачка.
Самият той веднага бил извикан на местопроизшествието, където се срещна с шефа на полицията Ед Бриджман. Показвайки му щетите, Армстронг само свил рамене, погледнал виновно и казал: "Упс!".
Независимо от всички тези фалове, колегата му Бъз Олдрин определя Армстронг като "съвършения тестов пилот и астронавт, чиито умения бяха демонстрирани многократно през цялата му кариера".
Според първия тайната е в опита, който с колегите му са имали в летенето с различни видове машини при трудни обстоятелства: "Това със сигурност подобрява способността ви да погледнете ситуацията, да я анализирате и да определите какъв е вероятният ви най-добър курс и колко свобода на действие имате, за да се отклоните от този най-добър курс."
4-те изненади, които му поднесе Луната
За Нийл Армстронг 1969 година е особена заради "невероятно високото национално и международно напрежение".
"Мисля, че всички чувстваха, че сме на прага на потенциална трета световна война - разказва той в многочасовото си интервю за устната история на НАСА. - Не мисля, че някой, дори хората в затънтените гори на Монтана, не е осъзнавал това."
Именно в такава ситуация Армстронг, Бъз Олдрин и Майкъл Колинс се отправят към Луната. Никой от огромния екип в НАСА не знае дали ще се върнат. Ръководителят на полета Джийн Кранц, който също като астронавтите си дава сметка колко неща могат да се объркат, които изобщо не са тренирани, им казва пред всички: "Бяхме предопределени за този ден... Ще подкрепя всяко ваше решение. Влязохме в тази стая като екип и ще си тръгнем като екип." Точно така и става. Епичното пътешествие до Луната върви по план до момента, в който бордовият компютър започва да издава странни сигнали.
"Винаги се тревожиш, когато се задейства някаква аларма, но това не беше сериозно безпокойство, защото нямаше нищо нередно - обяснява Армстронг. - Движехме се по очакваната от нас траектория, не видяхме никакви аномалии, освен че компютърът съобщи: "Има проблем и не е моя вината." След което периодично започва да го повтаря."
Но Армстронг запазва хладнокръвие, защото смята, че когато всичко върви добре, двигателят работи правилно и той има контрол, тогава могат да продължат независимо от съобщенията на машината.
Проблемът е, че Бъз Олдрин, за да се презастрахова, е дал твърде много задачи на компютъра - да локализира местоположението им, да следи дали са в правилната посока и десетки други показатели. В един момент той не може да се справи с всички заявки, което води до отклонение от първоначално набелязаната точка за кацане на Луната.
Така се стига до първата изненада, когато Армстронг забелязва доста стръмен склон, покрит с много големи скали на спътника ни.
"Не беше добро място - спомня си той. - Знаете ли, ако бях изчерпал горивото си, щях да кацна веднага там, но ако имах избор с по-обещаващо място, щях да избера него. Имаше някои привлекателни райони, много по-равни, с по-малко камъни и други подобни на около половин миля напред, така че поех натам."
Драматизмът се засилва, тъй като горивото им свършва, а Армстронг заради излезлия от строя компютър е поел ръчното управление и лети над огромни кратери.
"Знаех, че ако успея да стабилизирам скоростта и положението, бих могъл да падна от доста добра височина, може би дванадесет метра или повече, което при ниската лунна гравитация екипировката би го поела - отбелязва той. - Така че бях по-малко загрижен за това, отколкото много хора, които ме наблюдаваха тук долу на Земята."
Самият Армстронг допълнително усложнява задачата си, защото знае, че ако не кацне от първия път, втори може и да няма, затова държи това да стане съвършено и плавно. Когато остават 25 секунди до свършването и на последната капка гориво, а всички в центъра на НАСА очакват най-лошото, Армстронг прави невъзможното и с ръчно управление каца на Луната. Днес можем да съдим за виртуозното му майсторство единствено, ако проследим всички неуспешни опити за кацане на спътника ни през последните години. Апаратите или безславно се разбиват, или се закрепват на куц крак, проваляйки мисиите и изследванията.
Първото, което изумява Армстронг, стъпвайки на Луната, е видимата близост на хоризонта. А второто е, че когато ходи, около него, не се вдига прах. Частиците, издухани от двигателя, са запратени към хоризонта и изчезват. Така той не успява да види нито едно облаче от прах.
"Когато нямате атмосфера, нямате никакви облаци прах - бях абсолютно онемял, когато изключих ракетния двигател", спомня си той.
Третата изненада за Армстронг е, че твърде лесно може да ходи
по повърхността на Луната и значително по-лесно поддържа равновесие, отколкото на Земята.
Температурата в костюма, раницата и животоподдържащата система не само че не им създават проблеми, но функционират така, че надминават всичките им очаквания.
Четвъртата му изненада е, че всъщност Земята е изключително крехка - сякаш е някаква особена аномалия в Космоса.
"Виждате океан и един газов слой, съвсем малко атмосфера около него - спомня си той. - И в сравнение с всички други небесни обекти, които са много по-масивни, по-ужасяващи, изглежда сякаш (Земята - бел. ред.) не би могло да се защити много добре срещу небесна атака."
Но астронавтът няма възможност да се отдаде на подобни наблюдения, тъй като геолозите очакват с Олдрин да заснемат всяка скална проба от различни посоки, за да удостоверят по-късно автентичността .
"Нямахме време да го направим и мислех, че е по-доблестно просто да събера всички различни видове проби, които мога, възможно най-бързо, да ги сложа в чантата, да ги върна обратно на кораба и да "затворя магазина", шегува се той.
През това време колегата им Майкъл Колинс ги очаква, обикаляйки сам с командния модул "Колумбия" и става известен като най-изолираният човек. Причината е, че по време на 48-те минути, през които трае всяка обиколка, минавайки зад Луната, Колинс губи всякаква радиовръзка със Земята и членовете на екипажа си.
И ако Армстронг остава в историята с прочутата си фраза за малката крачка за един човек, която е гигантски скок за човечеството, а Олдрин е покорен от красивата пустота на Луната, думите на Колинс са: "Сега съм сам, наистина сам и абсолютно изолиран от всеки познат живот. Аз съм това." Може би затова отговорът на Контролния център е, че от времената на Адам никой не се е сблъсквал с такава самота като тази на Майкъл Колинс. Но освен това той се бори и с демоните си, защото най-големият му ужас е да се прибере сам на Земята.
Заедно с това тази първа мисия е визионерска, защото задава пътя, който следваме до днес. Още тогава Армстронг изразява надеждите на екипа, че на Луната може да има вода: "Идеята е, че ако даден район е в постоянен мрак, тоест в полярен кратер или ниско място, което никога не е огрято от слънцето, скоростта на сублимация ще бъде изключително ниска и там е напълно възможно да има ледени тела. Има някои спектрални данни, които показват, че това може да е вярно."
За Армстронг е очевидно, че ако на спътника ни има вода, с нея може да се създаде ракетно гориво, с което да се стигне до Марс.
"Ако ми бяха предложили командването на мисия до Червената планета, щях да се съглася - отбелязва астронавтът в своето устно интервю за НАСА. - Аз лично се надявам, че ще отидем на Марс. Мисля, че това ще създаде огромно вълнение и ще подобри разбирането ни поне за близката част на Слънчевата система.
Но не мога да предвидя какво ще стане. Това, което ще се случи, ще зависи от различни сили и функции, които не могат да бъдат контролирани - все едно да пасеш котки."
Думите на Армстронг се оказват пророчески - до момента човечеството не може да постигне единение дори за една подобна вдъхновяваща цел.
