- Страстта му от малък да събира буболечки го праща в Биологичния факултет, където науката става негова втора природа
- Поема полуразпадналия се музей временно и чува баба да казва на внучето: "Ти влез, аз ще чакам отвън. Какво да гледам? От моето детство си е все същият"
Един учен с голямо сърце и жажда за открития не спира да мечтае и да сътворява.
Гл. ас. Огнян Тодоров, който успя да модернизира до неузнаваемост Природонаучния музей в Пловдив и да го превърне в най–посещаван, днес навършва 50 години. Никой не може да му ги даде, защото не му личат, а е пълен с енергия. От сутринта познати, приятели и близки го обсипват с пожелания.
"Имах огромен късмет да израсна в едно прекрасно семейство, заобиколен от много внимание и любов. Страхотно детство, наситено със силни емоции и преживявания.
За разлика от повечето младежи в съвремието, аз имах хоби. Странно, неприемливо за доста хора, но завладяващо за мен – събирах насекоми. Малък, странен и луд „буболечколог". Но за мен това беше стихия", разказва той за живота си.
Израснал със страхотни приятели, които винаги били до него. Завършил механотехникум, без да има ни най-малка представа как тази наука кореспондира с любовта му към природата. "Уви, не знаех, че след години ще се окаже едно от най-ценните умения, които съм придобил", признава той.
За 18 месеца в казармата се научил, че не всичко, което лети, се яде и че не е той на върха на пирамидата. Там обаче узнал как да подхожда към проблемите с разбиране.
Приемат го в Пловдивския университет в Биологическия факултет, където среща най–добрите си преподаватели. "Тези хора имаха дарбата да мотивират и да провокират интерес, който с времето да се развива. От тях взех любовта към преподаването", признателен е Тодоров.
Сега оценявал колко е важно да умееш да предадеш знанията си на достъпен език и да го направиш така, че да заслужиш респект и уважение – без да тропаш по масата и да пишеш масово двойки, изграждайки огромна, непробиваема стена между теб и студентите.
Любовта му към науката и преподаването го тласнали към докторска дисертация. Разбира се, за насекоми. "Имах огромната чест да защитя дисертацията си в Аграрния университет и да работя, уча и преподавам заедно със страхотни колеги, които ме научиха на професионализъм и дисциплина. Покрай цялата научна дейност се запознах с много специалисти от различни институции и изградих трайни приятелства", припомня той.
След защитата имал огромно желание да преподава. Но съдбата го праща в една област, която не харесвал особено – музеите. За него те били тъмно и неприветливо място, в което се разхождат някакви хора с бели мантии.
Трябвало да изчака обявяване на конкурс и започнал временно за няколко месеца като научен сътрудник в Регионалния природонаучен музей. "Често в живота временните неща се оказват най-постоянни. И с мен стана същото. Вече 13 години тази „временна" работа се превърна в моя кауза.
Малко случайно станах директор на една полуразпаднала се институция. Точно след конкурса, на входа на музея срещнах възрастна жена с внучето й. Случайно дочух фразата: „Хайде, бабо, влез в музея. Аз ще те изчакам тук. Какво да гледам? Като бях малка, той си беше същият." Това тотално ме разтърси", разказва Тодоров.
Пред мен се появили две алтернативи и една сериозна дилема – да си вземе чантичката и да приеме едно от многото предложения за работа (с доста добро заплащане), или да остане в музея и да „променя света" за обидно ниска заплата. Сещате се кое решение взех.
От родителите е възпитан, че парите не са водещ фактор.
"Дълги години ремонти, ежесекундни проблеми и много нерви, но резултатът си заслужава. Установих това, след като излязох от черния път и се качих на асфалта. Когато всичко беше готово – подредено, чисто и модерно – започнаха да се появяват безценните детски усмивки и емоции. „Мамо, много хубаво беше! Искам пак да ме доведеш." Това е безценно. Това не можеш да го купиш с пари, приятелю. В този момент осъзнах, че нищо не е било напразно. Всяка секунда нерви си е заслужавала, защото си направил нещо за децата, за обществото", разказва той.
Лично Тодоров създаде планетариум, зала с живи пеперуди, обогати аквариума с всякакви морски и речни видове, направи експозиция с динозаври.
И понеже в музея работата му се вижда недостатъчна, започва да преподавам в Пловдивския университет. "Това ми даде различна сцена на изява и задоволи желанието ми за преподаване. През всичките години имах страхотни студенти, на които не само се опитах да предам знанията си, но и се постарах да ги науча на отношение и подход към околните", доволен е той.
Вероятно е въпрос на характер или се придобива с времето, но се научил да излиза от шаблоните. "Не харесвам стереотипите и винаги ги избягвам. Това е и тайната на успеха в експозиционното направление в музея. Така подхождам както в университета, така и в сдружението на музеите", казва Тодоров.
"Институцията, която успях да създам почти от нулата, нямаше да е факт без участието на много колеги и приятели. Респект. А резултатът е зашеметяващ – от 18 000 лева собствен приход преди ремонта до бюджет над 800 000 лв. за 12 години. Цифрите определено говорят, но не те са най-важни. Те носят безброй детски усмивки и доволни родители. Това е важното. Това е целта. И тя е изпълнена. Получих редица награди - "Златен век" от МК за особенно висок принос в развитието на културата, наградата "Пловдив" и други.
На фона на всичко това участва и ръководи редица проекти с природозащитна и музейна тематика. "Теренните проучвания с десетки дни, прекарани в природата под палатка, ме научиха на професионализъм, развиха желанието ми за нови знания и ми дадоха възможност за практически опит. Този опит идва до голяма степен и от НПО сектора. От 1997 г. съм в СНЦ „Зелени Балкани". С тях съм обиколил много места в страната и Европа. На тях дължа голяма част от професионалното си развитие. Написах много научни публикации и единствения до момента илюстрован атлас на безгръбначните в света", припомня Тодоров.
Наред с професионалните успехи, Тодоров е създал прекрасно семейства с две невероятни деца – момче и момиче.
"За мой огромен късмет успях да си организирам редица пътувания до държави в Европа, Азия, Южна Америка и Африка, където видях най-значимите природни и културни забележителности на нашия свят. Чест за мен беше, че ги споделих със съпругата ми – за нас това е едно огромно богатство", казва юбилярът.
И призовава всички: "Следвайте мечтите си и вярвайте, че всичко е възможно. Животът е като пъзел – всеки ден добавяме по едно парченце. Представете си, че се намирате в стая с много врати, зад които се крият стълби. Само от вас зависи дали ще имате смелостта да отворите някоя от тях и да започнете да се изкачвате нагоре".
