В монументалната картина "Огънят" дъщерята на бившия Първи е изобразена под лика на Гео Милев
В зората на 80-те години, когато светът се колебае между студената война и копнежа за нещо по-висше, в самото сърце на София изниква нещо колосално – сграда, замислена като храм на вдъхновението и духа: Националният дворец на културата.
Но зад мраморните колони, бронзовите фигури и омайващите стенописи стои една противоречива, силна и почти митична фигура – Людмила Живкова. Оказва се, че тя е не само вдъхновител на изграждането на двореца. Ликът ѝ е добавен допълнително след смъртти ѝ в една от монументалните картини в зала номер 7.
Дъщерята на Тодор Живков би могла да изповядва клишетата на властта. Вместо това избира да гради паралелна вселена. Интелектуалка, естет и поклонник на Изтока, мечтите на Людмила не са били за мавзолеи, а за мостове – между изкуството и човека, между културите, между времето и безкрая. НДК е бил и е нейният голям проект, храм на бъдещето. Говори се, че самата тя наричала мястото “енергиен център”, а архитектите и художниците не получавали задачи, а мисии.
НДК е една чисто нова концепция
за превръщане на пространството в преживяване. През 1978 г., когато се обмисля как България ще отбележи 1300 години от създаването си, Людмила не иска паради. Тя иска символ, портал към бъдещето, който да разкаже на света: “Ние сме древни, но модерни, земни, но небесни”. Избира се локацията – старата махала Лозенец, пълна с къщи и дворчета. Архитектът Александър Баров създава план за гигантска структура с 13 етажа над повърхността и 3 подземни нива, разположена по оста на слънцето. НДК не се строи – той се вая. Като храм. Всеки детайл е мислен в духа на една глобална културна мисия. Историята на строежа е пълна с митове. За да бъде построен НДК,
Част от градската тъкан на София
бива буквално пренесена и разрушена – булеварди променят посоката си, цели сгради изчезват. Людмила настоява НДК да гледа към Витоша, към слънцето – и се налага самото градоустройство да се огъне. Гигантската конструкция се издигнала за рекордно време – за по-малко от четири години. Под ръководството на архитект Александър Георгиев Баров, екип от над 100 художници, скулптори, приложници и майстори на мозайката превръщат всеки ъгъл на сградата в разказ, в къс национална и универсална култура.
Едно от най-забележителните произведения в НДК е пано-скулптурата “1300 години България” на Марин Иванов Върбанов, наричан
“магьосник в текстила”
Внушителна композиция от медни касети, гоблен и камък, която не просто отбелязва юбилей, а въплъщава духа на българската история с грубата сила на формата и суровата си енергия. Сред другите емблематични творци, оставили траен отпечатък в интериора на НДК, са Димитър Киров, Йоан Левиев, Христо Стефанов, Георги Чапкънов–Чапа, Крум Дамянов, Галин Малакчиев и много други. Всеки от тях създава уникално произведение, вписано в архитектурата като част от цялостен художествен замисъл.
Особено вълнуващ момент е включването на образа на Людмила Живкова в една от най-впечатляващите стенни композиции в НДК. “Огънят” в зала номер 7 е монументална картина на Христо Стефанов, широка почти 11 и висока 7 метра. Направена през 1981 г., тя изобразява
най-големите будители от българската история
- Иван Вазов, Христо Ботев, Георги Раковски, Захари Зограф, Гео Милев, Христо Смирненски, Никола Вапцаров и още много от най-светлите умове на България. Да бъде добавен в композицията ликът и на Людмила Живкова, се решава много бързо след смъртта ѝ през лятото на 1981 г.
Изпълнена в наситени червени и оранжеви тонове, стената буквално излъчва топлината на духовното пробуждане. “Огънят” не просто изобразява – той гори. Жестът да бъде включен образът на Людмила Живкова в стенописа (почти в центъра долу под изображението на Гео Милев) е нещо, което едва ли бихме видели днес – толкова единно, с такава съзнателна благодарност от страна на творците. НДК е прецедент в това отношение: десетки художници, скулптори, приложници и архитекти работят рамо до рамо, водени не от задача, а от обща визия и духовен заряд. Това е рядък пример за
мащабен творчески синхрон, в който личност като Людмила Живкова не ръководи, а вдъхновява – до степен да бъде вписана в самата тъкан на изкуството.
Днес, десетилетия по-късно, НДК продължава да живее не като музей на миналото, а като пулсиращ организъм в който нови и млади будители вдъхват живот на онзи първоначален идеал, зареден от Людмила Живкова. В духа на нейната визия за духовно пробуждане и достъпност се появяват инициативи, които връщат публиката към
символите и тайните на самия дворец
– като новите пешеходни турове, разкриващи скритите произведения на изкуството, непознатите пространства и закодираната символика на сградата. Такава туристическа и образователна дейност не се е случвала от 1989 г. – и именно това показва, че идеите на Людмила не са останали в бронз и мрамор. НДК не е само спомен. Той е сцена, от която новите будители продължават пътя нататък.
