Днес гурбетчиите от втората вълна са уважавани
собственици на бизнеси или пенсионери с живот, разделен между два континента
Две големи вълни на преселение на българи в Америка бележат XX век. Първата е в началото на века, когато хиляди българи прекосяват океана с последните си пари и с вярата, че ще се върнат у дома различни. Втората е през 1990-а - след падането на режима на Тодор Живков.
Между 1900 и 1925 г. над 50 хил. българи минават през пристанищата на Ню Йорк, Бостън и Филаделфия. Днес следите им все още личат в архивните снимки и в историите, които се предават от уста на уста през поколенията.
Това са хората, които отидоха на гурбет в Америка, за да спечелят пари и да се върнат в родния си край.
Времето на
"Американската мечта" по български
Краят на XIX и началото на XX век са време на тежък живот за повечето българи – особено в селските райони. След Освобождението в новата българска държава не всички намират поминък, а нови войни се задават на хоризонта.
Именно тогава започва вълната от гурбетчии, тръгнали не просто в чужбина, ами отвъд океана – в далечната Америка. Но за разлика от класическите емигранти голяма част от българите не търсят нов живот, а временно препитание.
Имат една-единствена цел - да изкарат пари, за да се върнат с тях в родното село – да построят къща, да купят нива, че дори и да си намерят булка с американските пари. Те са наричани от съселяните си просто американците, въпреки че са успели да понаучат само елементарен английски.
За тях Америка не е родина, а изпитание, златна мина и най-често мъчителен труд, по-черен и от работата на нивата.
През този период Съединените щати преживяват бум в инфраструктурното развитие, включително разширяване на железопътната мрежа в Средния запад. Чикаго е ключов жп възел, а разклоненията към Индиана и Мичиган (включително линията до Детройт и северната част на щата Мичиган) привличат хиляди работници.
Това строителство е силно зависимо от ръчен труд, извършван от имигранти – италианци, словаци, поляци, сърби, българи, арменци и др.
Заминаването отвъд океана
Ставало е със спестени пари на семейството на гурбетчията, но по-често със заем от банката. Обикновено за Америка отпътували млади мъже, в чиито семейства земята била малко и нямало как да се раздели.
В тези случаи близките ставали гаранти пред банката за отпускане на заем. С парите от него се купувал билет и се осигурявала сума, с която гурбетчията да преживее до първата заплата.
Българите, пристигнали в района на Чикаго и Мичиган, често започват работа като track workers – железопътни работници, които полагат релси, поправят трасета и изграждат насипи. Работата е тежка, нископлатена и сезонна, но търсена заради нуждата от бързо печелене на пари.
Често гурбетчиите работят в мините на Пенсилвания и Охайо, в стоманолеярните на Чикаго. Живеят на групи – "българска бригада" ги наричат – и спят по десетина човека в една стая, често без отопление и без баня.
Готвели си сами, за да не харчат пари. Когато настане зима и нямало работа по железницата, българите поемали към южните щати, където били наемани от фермери за работа на полето.
Заплащането не било високо, но пък парите ги вземали на чисто, защото във фермата им осигурявали храна.
Гурбетчиите разказвали, че в Америка са работили като за двама. Спечелените пари пращали в България, за да се изплатят дългове, за зестра, за да се купи нива или ливада. Често един мъж отива в Америка и след година-две при него заминават брат му, зет му или съселяни. Но малцина остават завинаги.
Надеждата винаги е да се върнат. И мнозина го правят – понякога след 3 години, друг път – след 10.
Завръщането – със златни часовници, пари и американски навици
Връщането на гурбетчиите в България е събитие. Селата посрещат "американеца" с респект и любопитство. Идва с широкопола шапка, с пари в джоба, с истории за влакове, автомобили, небостъргачи и хора с друг цвят на кожата – неща, които селяните слушат с отворени уста.
Първата работа на почти всеки гурбетчия е да си построи "американска къща" – често тухлена, с две плочи, с веранди и дървени орнаменти.
Второто – златни зъби или златен джобен часовник. Третото – да се ожени, ако е ерген, или да купи още земя, ако има семейство.
Благодарение на американското влияние в къщите по малки български села се появяват балкони, нещо невиждано дотогава. В дворовете се садят рози като в Чикаго. В селските кръчми често се чували разговори на английски, водени от гурбетчии, решили да си кажат по нещо тайно. Дори на кучетата си давали английски имена – Джони, Том, Сами.
Следата в българското село
Гурбетчиите се връщат с много повече от пари. Те носят нови идеи за хигиена, за ред, за модерни земеделски практики. Някои от тях отварят дюкяни, фурни, дестилерии, други дори стават кметове, даскали, често и дарители на читалища.
Има случаи, в които с парите от гурбет се основава църква или училище – такива примери има в Пиринско, в Родопите и в Северна България. Често именно тези върнали се мъже са най-прогресивната част от местната общност – хора видели свят, макар и със силно изтерзани ръце.
Америка ни взе младостта, но ни даде дом
Много от върналите се гурбетчии живеят с усещането, че са платили скъпа цена – със здравето си, с пропуснатото време с близките, със самотата. Но когато се върнат в родината, усещат, че жертвата не е била напразна.
Много от техните внуци и правнуци днес живеят в същите "американски къщи", а някои дори намират в ракли и албуми долари от началото на миналия век, снимки на прадядо си пред завод в Кливланд или писма на развален английски.
Трагедията "Титаник" – гурбетчии в дъното на
Атлантика
Но не всички се връщат. Някои никога не стигат дори до Америка. Сред тях са българските гурбетчии, загинали при потъването на "Титаник" на 15 април 1912 г. Във втора и трета класа на злощастния лайнер има над 50 българи, повечето от които млади мъже, тръгнали за първи път на гурбет.
Имената им не са записани в официалните регистри като българи, защото много от тях са от Македония или Тракия – тогава под османско владение, и са отбелязани като турци или сърби. Според изплатените от застрахователя обезщетения загиналите при катастрофата българи са 38.
Най-черна е съдбата на ловешкото село Гумощник - 8 негови жители загиват в ледените води на Атлантическия океан. Те са млади, работливи, надеждата на семействата си. Днес в селото има паметник на загиналите на "Титаник" – единственият по рода си в България.
Втората масова вълна на български гурбетчии в САЩ е в началото на 90-те години на XX век.
Падането на комунистическия режим отключва
вълна от емиграция,
тласкана от икономическа несигурност и безработица. Сред най-желаните дестинации за гурбетчии по това време са САЩ и Канада. Пътят зад океана не е лесен.
Поради визовите ограничения много българи пристигат с туристически визи или с покана, а след това остават нелегално. Мнозина разчитат на български общности в Чикаго, Ню Йорк и Лос Анджелис.
В началото повечето гурбетчии се занимават с физически труд независимо от образованието си. Работят като чистачи, строители, бояджии, миячи на коли, градинари, готвачи. Работата е тежка, често нископлатена, но осигурява доходи, за които в България може само да се мечтае.
Въпреки трудностите мнозина успяват да се установят, да започнат малък бизнес. Постепенно се оформят нови емигрантски ядра, които поставят основите на съвременната българска диаспора в САЩ и Канада.
Днес, три десетилетия по-късно, гурбетчиите от втората вълна са уважавани членове на американското общество, собственици на бизнеси или пенсионери с живот, разделен между два континента.
