Най-великият съвременен либертариански икономист – Мъри Ротбард – пише през 1995 г., че титлата „баща на модерната икономика" не трябва да се носи от вездесъщия Адам Смит, а от един малко известен ирландски търговец, банкер и авантюрист, който написва първия трактат по икономика повече от четири десетилетия преди публикуването на „Богатството на народите" на Смит. Това е Ришар Кантийон, живял бурно, по холивудски и след като инсценира смъртта си в пожар, изчезва безследно завинаги.
Кантийон ни завещава една-единствена оцеляла творба – „Есето за природата на търговията" – в което можем да намерим и отговора защо проблемите с инфлацията днес са в държавите извън еврото, а не в еврозоната. Отговор, който от 300 години е известен като „ефектът на Кантийон".
В самото начало на 18-ти век ирландецът прави много прозорливо наблюдение, че когато в икономиката влизат нови пари, те не се разпределят равномерно между всички хора и фирми. Той дава пример с внезапното откриване на голямо находище на злато – то произвежда парична маса, която се влива в икономиката, но попада първо в ръцете на собствениците на мината и на работещите там миньори преди да стигне до всички останали. Изведнъж забогателите с нови пари хора ще искат да си купят повече вино и месо, изоставяйки традиционната си диета от хляб и бира.
Забелязвайки това, местните фермери ще изоставят отглеждането на зърно и ще насочат веднага своите инвестиции към добитък, лозя и ферми. Бедните селяни, далеч от всички тези процеси, изведнъж могат да се окажат пък в менгеме и да станат още по-бедни – първо, защото фермерите ще произведат по-малко хляб, бира и зърно и съответно те ще поскъпнат, и второ, защото цените на виното и месото ще се изстрелят толкова високо, че вече изобщо няма да могат да си ги позволят.
Този прост пример отпреди три века показва защо днес темпът на нарастване на цените в сърцето на Европа е много по-спокоен, отколкото инфлационната буря, която се вихри в периферията извън еврозоната. Днес новите пари в еврозоната не се създават от внезапни открития на ценни метали, а от държавните разходи на големите правителства и кредитирането на големите банки, подкрепени от Европейската централна банка или от технологичните компании и иновации, чиито пробиви на борсата обогатяват своите акционери. Така гражданите на големите държави в еврозоната, акционерите в инвестиционни фондове, банките, закачени за Европейската централна банка, и индустриалците с директен достъп до нисколихвени еврови кредити получават първи новите пари и пазаруват храни, машини, софтуер, хардуер и други активи на текущите цени. Това се забелязва от големите търговци, прекупвачи, производители на машини, дори фермери и те веднага насочват своите запаси натам, пренастройвайки производствените вериги, така че да обслужат именно сърцето на Европа. Малко по-късно повишената парична маса води до каскада от повишаване на цени.
А периферията чака новите пари да стигнат до нея, наблюдавайки безпомощно как цените на храни и производствените активи скачат с всеки изминал месец. Чака дори географски прости стоки да достигнат до нея със закъснение – били те френска козметика, течен шоколад, италиански дрехи или производствени роботи за тежката индустрия. А чакането струва пари, както като пропуснати ползи, така и като по-високи разходи.
Това не е сложна и абстрактна теория, а цени, които всички ние виждаме в супермаркета, а индустриалците виждат в офертите за машини, роботи и софтуер. Надали има българин, който поне веднъж седмично да не гледа в ступор как от поне 2 – 3 години насам малкият шоколад от 90 грама наближава 5 лева, докато същият в Германия стои упорито на 1.3 евро; как течният шоколад е 18 лева, а в Германия не е мръднал от 6 евро; как първокласната риба тон в България наближава 60 лева, докато същата в Брюксел си седи на 27 евро. Всички тези числа са ясно видими и от статистиката на Евростат за храните – темпът на инфлацията в еврозоната е по-нисък от средното за всички държави-членки на ЕС, извън еврото.
При индустриалците извън еврозоната положението не е по-различно – темпът на нарастване на цените е по-бърз и хаотичен, отколкото в сърцето на еврозоната, като това е особено валидно за Унгария и България.
Индустриалците и предприемачите в държавите извън Еврозоната имат и друг проблем – оценявайки активите си в местните относително малко използвани валути, те привличат много по-трудно инвестиционен капитал. Българските компании еднорози търсят неслучайно инвеститори на франкфуртската борса и дори в САЩ, която е именно подобна точка на вливане на нови пари в икономиката. Предприемачите гласуват с краката и парите си, предлагайки акциите на своите компании в големите финансови центрове в евро и американски долари – ако малките валути бяха толкова конкурентни, то немските стартъпи щяха да идват в София, а не обратното.
Някои интелигентни противници на влизането на България в Еврозоната привеждат философски аргументи относно природата на фиатните пари, бюджетните дефицити и директното монетизиране на дълга в целия свят през последните 50 години. Но България с дял на икономиката под 0.1% от световната, боравеща с български лев, чийто дял от международните SWIFT транзакции е 0%, няма сама да промени международната финансова и парична система днес. Дори напротив, днес сме колониално закачени за тази система през борда за еврото, без да имаме дори теоретичен глас в управлението ѝ.
Ако останем в периферията, ние ще продължим да бъдем удряни от инфлационни вълни като потребители; ще се редим на опашки да купим машини като индустриалци; ще харчим огромни пари за изнесени офиси и финансови консултанти, за да си предложим акциите в евро-столиците като предприемачи. И ще палим свещи следващата рецесия да не удари финансовия сектор, защото без достъп до Европейската централна банка, единственият ресурс, наличен за подкрепа на банките и икономиката у нас, са спестяванията и данъците на българите.
Далеч по-добре е да влезем в сърцето на Европа, където новите пари ще достигат до нас наравно с немците и французите, храните ще поскъпват по-бавно, а бизнесът ще има достъп по-бързо до по-евтини активи. И от заседателната маса на Европейската централна банка, управителят на Българска народна банка ще може да предлага решения за промяна на световната финансова и парична система с реален шанс те да станат реалност.
Боян Николаев е заместник-изпълнителен директор на КРИБ. Завършва бизнес администрация в City University of Seattle и притежава докторска степен по обществени комуникации от Нов Български Университет. Преподава в катедра Национална и регионална сигурност на УНСС и департамент Медии и комуникации на НБУ. Съветник е на Президента на Ирландско-американския Университет в Дъблин.
