Нашите тръгвали от планината през септември и се прибирали напролет
Предприемчиви планинци от Родопите са сред първите професионални рибари на Бяло море в района на Ксанти и Комотини. Рибари от Смолян, Чепеларе, Момчиловци, Петково и други родопски селища нагазили в морето, овладели много добре риболовния занаят и успели да изтласкат от бранша гърци и турци.
Според запазени свидетелства и документи
към 1913 г. в Момчиловци е имало 80 рибари, които упражнявали занаята си
на Буругьол, днес Вистонида. В музея на селото са изложени рибарски принадлежности, мрежи, ботуши и документи, а в Смолян има фамилия Сулинаджиеви.
Всъщност първите рибари край днешното селище, а преди това голямо пристанище Порто Лагос, са ловели сулини - вид миди с твърда черупка, но с много вкусно месо. От тях си ядело и по време на пости, тъй като в Родопите не са ги зачитали за животинска храна. Ловели ги с пособия, които наподобяват шишове, и ги пълнели в плетени кошници.
След това продавали мидите и донасяли в домовете си пари за прехрана.
Вистонида е голямо солено езеро - лагуна, свързана посредством ръкав с Бяло море. В езерото има няколко островчета. На два последователни, свързани с дървен мост помежду им, а първият и с брега - се намира манастирът "Свети Никола", подчинен на Ватопедския манастир на Света гора. Наричан е и плаващ манастир, тъй като отстрани изглежда, сякаш се носи върху водата.
На едно от островчетата с площ 2000 кв. метра хората от Момчиловци някога дори си направили колиби, в които живеели около 180 души, разпределени по родове. Чепеларци пък имали свое селище на брега. Много от капитаните на лодките също били българи от Тракия и Родопите. Само от крайморските езера на година се вадели по около 650 тона риба.
Те ловели риба в езерото и в морето, като използвали даляни и рупове
Уловът включвал бяла риба, бурия, сапия, шарани, змиорки, миди и стриди.
Според описанието на големия родопски етнограф и историк Стою Шишков рибарските и сулинаджийските колиби били разположени на самия морски бряг. Всяка колиба е била собственост на едно семейство, група или съдружници.
Те са имали по няколко стаи, като най-голямата е за солене и сортиране на рибата.
"Гърци, турци или други народности няма нито един в тия колиби", пише Шишков в "Из Беломорската равнина" и недоумява как "в тоя турски и гръцки край около беломорския бряг на човек му прави особено впечатление това явление, че българи из широките недра на Родопите са намерили прехрана в едно занятие, тъй несвойствено на българския бит".
Освен продажба като прясна родопските рибари са и консервирали рибата. Налагали ред риба, ред сол в каци, а след това рибата се тъпчела, за да се уплътни в съда. Родопските рибари тръгвали от планината през септември и се прибирали напролет.
Няма запазени сведения кога първите рибари се появили на брега, но се предполага, че това е станало още преди Освобождението на България. После, пеша и с катъри, за три дни и три нощи стигали до Порто Лагос. Някои от тях карали и стадата си от овце, които угоявали и връщали в родното си място отново напролет.
Описвайки ги, писателят, етнограф и бивш кмет на Чепеларе Васил Дечов сравнява сулинаджиите с овчарите:
"Овчарите най-добре се спогаждат със сулинаджиите (рибарите). Впрочем това лесно се обяснява.
Сулинаджиите упражняват занаята си покрай беломорските брегове в съседство с къшлите и овчарите. Двете съсловия почти всеки ден се срещат и си услужват едни други.
"Чйостиш овчари стават сулинаджии и още по-чйостиш сулинаджии напущат първия си занаят и стават овчари и кехаи. Освен това по характер, умствени способности и телосложение овчарите и сулинаджиите са "лика-прилика".
Ако едните крадат овце, другите крадат риба и сол; ако едните се разправят с разни арнаути челеци, другите се разправят с гърци, каикчии и рибари.
При спречквания на овчарите с другите младежи – не овчари, сулинаджиите са съюзници на първите
и обратно. Момите обичат сулинаджиите почти еднакво с овчарите. С по-малко думи казано – двете съсловия, които заедно се скитат по Беломорската равнина и дишат беломорския въздух, не враждуват помежду си. Напротив - те се много обичат."
Васил Дечов за кратко е бил и зам.-кмет на Порто Лагос и е бил активно ангажиран в развитието на риболовната индустрия в района.
Рибарите имат право и осъществяват своята дейност в открито море, защото турското правителство отдава под наем на предприемачи наематели правото за риболов във Вистонида и по-малките езера в близост.
Наематели са предимно богати турци, но истинските собственици отново са българи, защото те осъществяват риболова, осоляването и реализацията на рибата. Те се задължават да плащат лихва на вложителя на капитала, а всичко останало остава за рибарите.
Основано е и първото по рода си риболовно дружество – "Момчилови водоборци", с цел да се възобнови, закрепи и усъвършенства риболовството на Бяло море. Записани са повече от 100 дружествени члена.
В годините след 1912 г. Беломорската област е част от България и в пристанището е базирано капитанство "Порто Лаго" – поделение на Българския беломорски флот, като
усилено се е работело тук да бъде построено
главното българско пристанище на Бяло море
През 1919 г. след подписване на Ньойския договор рибарите, българските войски и администрацията трябва да напуснат беломорското крайбрежие. Прекратена е дейността на всички кооперативни дружества, а имуществото им остава на произвола на съдбата.
Историята на беломорските рибари продължава и в България. Братя Кацарови от Райково (сега квартал на Смолян) през 1920 г. решават да вложат спечелените пари и знания в Бургас.
Купуват терени и построяват фабрика. Основават "Събирателно дружество братя Георги и Илия Кацарови", което от 1925-а става "Първа консервна българска черноморска фабрика" – Бургас.
Консервират различни видове морски риби и търгуват с тях. Предприятието им е водещо в града години наред. След идването на комунистите фабриката им е национализирана и функциите се поемат от познатото предприятие "Славянка".
Кацарови развиват и голяма благотворителна дейност за родния край. Изпращат средства за църквата "Св. Неделя" в Райково, за параклиси, за строителство на паметник на загиналите във войните райковци, за електроцентрала, за бедни и талантливи младежи.
През 1941-а, когато България си връща Беломорието, родопските рибари отново се връщат в Порто Лагос
и основават трудово-риболовна кооперация "Бяло море" със седалище в Ксанти. Нейната дейност е успешна макар и отново за кратко.
С отстъплението на българските войски кооперацията е ликвидирана и с това се слага край на последния организиран риболов на Бяло море. Имуществото отново е изоставено и разграбено с времето.
