Живеем, за да работим, няма време за отпуск, психически и физически изтощена съм, от това страдат близките ми, казва Ани Панайотова
3 часа през нощта. Телефонът на медицинската сестра Ани Панайотова звъни продължително. Вижда, че е колега. Трябва веднага да стане, да се облече и да отиде в болницата. Имат спешен случай, който налага специално ендоскопско изследване, което прави само тя.
Пациентът е дошъл сам. Под 50-годишен, повръща кръв. Оказва, се че приема препарати за разреждането ѝ вследствие на кардиологичен проблем, но при преливане на плазма, изследванията му не влизат в норма. При процедурата на Панайотова на апарата се вижда, че мъжът е с изключително
тежки поражения по лигавицата на стомаха,
така че проблемът не може да се отстрани толкова лесно. След часове борба на лекарите те изпращат болния по спешност с линейка към София.
Не че не са могли да му помогнат, но предпочели да го транспортират до място, където такъв комплексен случай ще се реши веднага. След това Панайотова остава в МБАЛ “Д-р Никола Василиев” в Кюстендил. Няма време да се прибере, защото в 7 часа сутринта започва работният ѝ ден.
Много често така преминава нощта на много медицински сестри у нас. В София те вземат горе-долу нормални пари, с които покриват основните си нужди. Най-големият ужас обаче е в провинцията. Там няма достатъчно финансиране, заплатите са ниски и затова има остър недостиг на млади кадри. Преобладаващият персонал е в пенсионна възраст. Точно заради този огромен проблем, който засяга цяла България, медиците излизат на протести от няколко дни.
Стартовата заплата на санитарите е около 1000 лв.,
а тази на сестрите с 500 повече. Те искат промени, чувстват несправедливост, предвид че вдигнаха възнагражденията на шофьорите в градския транспорт в столицата, а преди месеци и тези на полицаите.
За да прецените дали сестрите са по-лоши от шофьорите и полицаите и дали заслужават адекватно заплащане, ще ви разкажем как преминава един работен ден на Ани Панайотова. Колегите ѝ дават до 60 часа извънредни дежурства, а тя работи на още едно място, защото само тази заплата не стига да изхранва семейството си.
Денят ѝ започва рано и приключва късно. Вече 31 години. Понякога няма сили да види децата си на вечеря. В 7 часа вече е в болницата с горещо кафе в ръка. Но не го изпива. Няма време. Чашата остава празна някъде на обяд. Често не може да отиде дори до тоалетна, да не говорим за хранене. Както тя самата казва, включва краката си на километраж и сменя скоростите от първа до девета. Навърта десетки километри. Часовникът я притиска, защото трябва да се отметнат стотици задачи.
“Всеки ден е различен – пациентите се сменят, имат разнообразни заболявания, нуждаят се от манипулации – споделя Ани Панайотова. - Работя в едно от най-натоварените отделения в болницата - вътрешното. В ендоскопски кабинет съм, в който се извършва по-специфична дейност. Изцяло съм ангажирана само с тези изследвания, защото те се увеличиха страшно много напоследък. Хората са болни. И при всеки втори се открива нещо. Полипи, доброкачествено образувание, проблем с дихателните органи, колит, язва, гастрит.
Целият стомашно-чревен тракт се преглежда при нас и хващаме навреме много от т.нар. лоши болести. На ден преминават по около 20 души. На разположение съм постоянно, викат ме и през нощта. Освен това съм поела и други функции – санитар съм на кабинетите, но и секретар, който допълнително предава дейността за месеца. Изпълнявам и други подобни административни ангажименти. А това трябва да е работа на поне още един човек.”
През нея преминават пациенти с широк спектър на заболяванията, като на някои се прелива и много кръв.
“Случва се всеки ден, защото обслужваме хора с анемия – допълва медсестрата. - А това е изключително отговорно. В кабинета идват хора, които са
погълнали предмети
или едри парчета месо при хранене. Последният пациент беше глътнал частична протеза. Такъв сериозен казус имаме всяка седмица поне по един, ако не и повече.
Едни от най-сериозните ни пациенти, които налагат спешно лечение, са тези с кръвоизливите в стомашно-чревния тракт. Прави се едно специално изследване и в повечето случаи ги спасяваме от операция чрез медикаменти. Така спираме кървенето и хората се възстановяват до няколко дни. Разбира се, сме на разположение за такива случаи денонощно, защото напоследък хората, приемащи ацетилсалицилова киселина, си нанасят тежки поражения на стомашно-чревната лигавица, което поражда част от тези проблеми, за които ви говоря. Усложненията са големи.”
53-годишната жена не крие, че с колегите си поемат мъката на болните, на техните близки и заради условията на моменти си казват, че това е последният им работен ден. Но на следващата сутрин са отново там.
“Всеки ден в продължение на 31 години това ми минава през главата. На моменти наистина не се издържа, защото всеки пациент изисква индивидуален подход – посочва Панайотова. – Обикновено трябва да приключвам в 13 часа на обяд, но почти всеки ден има около 20 пациенти, понякога и повече, и стоя до 15-16 часа. На всеки му се прави различна манипулация. За някои се събира и реанимационен екип, защото предпочитат да се подложат на изследванията под анестезия. Не може да върнем хората, защото те не са се хранили или са пили препарати за прочистване на стомашно-чревния тракт. Няма да бъде коректно от наша страна, въпреки че жертваме себе си.
След това отивам на второто си работно място. И трябва да съм 100% адекватна, защото работата ни е сериозна. Това го заплащаме със здрави нерви.
По-голямата част от колегите вече са в пенсионна възраст
Те са борци. Причината е, че няма кадри, а когато влезе компютризацията и всичко стана електронно, всеки от тях се научи на новото.”
Медицинската сестра признава, че таи надежда, че проблемите ще се оправят, но ако това скоро не се случи, вероятно ще се преквалифицира. “Обичам си работата, за мен е едно предизвикателство, но лампата ми светна в червено още през 2019 г. – категорична е Панайотова. – Тогава започна да намалява драстично медицинският персонал и всичко тръгна на зле. Затова създадохме синдиката на медицинските специалисти и алармирахме, че назрява сериозен проблем в здравеопазването, на който му берем плодовете сега. Намаляваме като брой и качеството е за сметка на количеството или обратното. До ден днешен не спираме да обясняваме, че е най-страшно в провинциите, защото там няма кадри, които да лекуват хората и да се грижат за тях.
Много от колегите ми са с бърнаут синдром,
прегрели са вследствие на многото работа, на липсата на персонал и тежки допълнителни дежурства. Повечето работят извънредно по 50-60 часа.”
Още през 2019 г., когато са големите протести на медицинските работници, една от политическите ни партии предлага стартовата им заплата да стане 1500 лв. Това се приема и влиза в сила. Към тях се добавя материално стимулиране за добра работа и разбира се, повече пациенти.
“Взимам малко над тази сума, но не мога да кажа, че е достатъчно – отбелязва Панайотова. – Ако трябва да направя паралел между професиите, това значи ли, че един пожарникар ще вземе допълнително пари, ако има повече пожари, или един полицай, ако има повишение на престъпленията? Тоест при нас се случва следното - ако имаме болни, работим и ще вземем от 20 до 50 лв. повече. Не говорим за някаква голяма сума. Просто сме жалки… Това е демотивиращо и не е достатъчно. Трябва да се радваме, че хората са болни, за да взимаме повече.”
53-годишната жена си спомня, че в началото на кариерата ѝ сестрите в отделението са били 28,
а сега само 6, но с 30 години по-възрастни и не със същите сили. “Млад човек в болницата не се задържа – категорична е Панайотова. – Всички са над 50-, 60-, 70-годишни. Хората под тази граница се броят на пръсти. Нормално е, всеки търси място, на което да работи, да взима пари и да си тръгва уморен, но не и изтормозен след работния ден. А ние сме ентусиасти, работим до изцеждане. Много пъти колегите си тръгват “на четири крака”, но на следващата сутрин отново са тук. Топим се като съсловие, въпреки че болницата, в която работя, има добра материална база, не е мизерна. Текат и в момента козметични ремонти, с нови легла е, модерна апаратура. Има добри условия на труд. Но въпреки това без кадри, оборудването няма как само да работи.”
Основната причина поради която липсва персонал, е, че заплащането е ниско. Те учат между 4 и 6 години, след това специализират и цял живот трябва да се развиват в кариерата си.
“Всеки ден имам случаи, след които не мога да забравя очите на хората – споделя Панайотова. – В тях се чете, че търсят помощ, имат нужда някой да ги успокои и да им вдъхне кураж, че ще оживеят и всичко ще бъде наред.
Мъката им не може да се заличи от съзнанието ми
Всеки ден си тръгвам изтощена и обезнадеждена, че ще дойде по-добро.”
Заради натоварения работен ден време за почивка и за семейството ѝ почти не ѝ остават. Ако излиза в отпуск, то е само за 1 седмица, заедно с лекаря, с който работи в кабинета. Повече не може да си позволи, защото потокът от болни е огромен и няма кой да ги обслужи.
“За съжаление семействата ни са най-ощетените, защото ние живеем, за да работим, а не работим, за да живеем – категорична е медицинската сестра. – Децата и мъжът ми страдат от моята липса вкъщи. Вечер се чувствам психически изморена, претоварена. Затова ще протестираме. Надявам се с обши усилия да постигнем целта си. Искаме да се подобри основната стартова заплата и да стане 3077 лв. за всички медицински специалисти в България. Отделно да бъде кой в кое отделение работи и натовареността, която има всеки ден. Защото 1500 лв. на днешно време са нищо. Заради инфлацията цените навсякъде се вдигат, а заплатите - не. Точно ни дойде сумата по сметката, ние си плащаме задълженията и започваме да чакаме следващата дата.”
