През 2012 г. руският национален отбор по футбол изненадващо отпадна още в предварителната група на европейското първенство в Полша и Украйна след загуба от Гърция.
На следващия ден малко преди футболистите да тръгнат от хотела към летището очевидно подпийнал депутат от руската Дума започва да търси сметка от звездата на "Арсенал" Андрей Аршавин с думите: "Вие не оправдахте нашите очаквания!". Нападателят отговаря: "Вашите очаквания са си ваш проблем."
Вероятно именно с фрази, подобни на тази, психолозите се опитват да обяснят ситуацията на пациентите си, страдащи от парижки синдром. Той не е признат официално като заболяване, но описанията му могат често да се срещнат както в специализираните издания, така и в жълтата преса - психично отклонение, възникващо при сблъскване с реалността, която не отговаря на идеализираните очаквания.
Иначе казано, е разновидност на силен културен шок, която може да се съпътства със световъртеж, учестен пулс, гадене, халюцинации и паникатаки.
За първи път терминът е употребен от японския психиатър Хироаки Ота, който през 80-те години работи в парижката болница "Света Ана".
Според него въпросният синдром възниква при наблюдаваните японски туристи заради несъответствието между очаквания и реалност. Те искат да се наслаждават на Айфеловата кула, разкоша на "Шан-з-Елизе" и величествените витражи на "Нотър Дам".
Но когато попадат в Париж, стават свидетели на съвсем други неща - улици, зарити с боклуци, криминалните типове по малките улички, по новините непрекъснато говорят за извършени престъпления и предупреждават да се пазят от джебчии, а за капак почти всеки срещнат французин гледа към чужденците, ако не с омраза, то поне пренебрежително.
Понякога тези усещания стават твърде осезателни, за да бъдат пренебрегвани. Негативните впечатления се засилват заради носталгията по дома, примесена със съжалението за изгубеното време и похарчените пари.
Не е чудно, че именно японски психиатър описва първи парижкия синдром, защото именно неговите сънародници са най-потърпевши. Смята се, че това е заради кардиналните разлики между японската и френската култура.
Според данни на The Atlantic годишно поне десет туристи от тази страна търсят медицинска помощ заради него, а японското посолство във френската столица дори е разработило специална програма за помощ на по-впечатлителните пътешественици. Пред 2007 г. сътрудниците на мисията дори изпращат предсрочно у дома четирима туристи с въпросния синдром, които били убедени, че хотелските им стаи се подслушват.
Парижкият синдром наистина е най-често срещан при японците, но засяга хора от всякакви нации. Аз, като доста попътувал покрай професията си на спортен журналист, също си имам своя топ 3 на "моите очаквания са си мой проблем".
Единият наистина е свързан с Париж. През 1998 г. бях във Франция на световното първенство по футбол. Към края на турнира, когато се появиха все пак дни без мачове, отидох да разгледам Лувъра и естествено, да видя "Мона Лиза" на Леонардо.
Останах потресен - първо, много е малка. Както прочетох по-късно, размерите са 76 на 53 сантиметра. Освен това пред нея винаги има тълпа туристи, главно японци, така че е почти невъзможно да я снимаш.
Второто ми разочарование е кулата на крепостта в японския град Осака, така импозантно описана в един от любимите ми романи - "Шогун" на Джеймс Клавел. Имах чувството, че Хрельовата кула в Рилския манастир е по-голяма.
И третото ми "постразочарование от покупката" (според определението на Фредерик Бегбеде) е Миланската "Ла Скала" отвън. Извинявайте, ама прилича на конюшня. И като прочетете, че вътре повече от половината портрети са на българи, не вярвайте. Аз открих само един.
