Редките случаи, в които депутатите ни са постигали взаимни отстъпки, тласкат България напред
Събитията от последните дни с блокирането на парламента, който след девет опита (към момента) дори не можа да си избере председател, задълбочи политическата криза, която и без това отдавна мъчи България.
Явно причината е в неспособността да се постигне разумен компромис в името на целите, в които народните представители се кълнат.
Напротив, наблюдавайки ги, човек се сеща за прословутата фраза, приписвана на банкера Атанас Буров, който сам е бил опарен от прелестите на родната политика: "Българският парламент не е сбор от мъдреци на най-големите умове на България, а сборище на най-болните амбиции, на най-злощастните и
зловредни хора,
влюбени само в себе си,
в кесиите си, в славата си, но не и в България!"
Отчайващата ситуация в сегашното 51-во Народно събрание е обезкуражаваща и не предвещава нищо добро, но е и доста странна на фона на някои аналогии от историята. А те показват, че в много по-тежки ситуации, често след кървави конфликти и много жертви, българските депутати все пак са намирали изход. Проучване на "24 часа - 168 истории" сочи, че когато волята за съгласие е надделявала, сме отбелязвали най-голям напредък.
Един от най-ярките примери е от момента на полагане на основите на възстановената Българска държава – приемането на Търновската конституция през 1879 г., която е една от най-прогресивните за времето си в Европа.
Събранието се открива на 10 февруари 1879 г. и приключва мандата си само след два месеца с окончателното приемане на Търновската конституция на 16 април същата година. Учудващото е, че то проявява такава ефективност след възкръсването на българската държавност от 500-годишно робство.
Освен това хората в него са много по-различни от тези в сегашното ни Народно събрание. Те са били
пъстра сбирка от
най-различни прослойки
- тогава то се състои от 231 депутати, но само 89 от тях са избрани (един на 10 000 души мъжко население). Останалите са включени в Учредителното събрание по право на длъжността (118) и представляват висшите магистрати и висшата духовна власт (Светия синод), както и основните структури на местната власт. Още 21 влиятелни българи са назначените от Императорския руски комисар, а трима души са излъчени от Рилската света обител, от Одеското българско настоятелство и от Виенското благотворително общество "Напредък", с което, макар и частично, в Събранието присъстват и българите извън орязаната от великите сили територия на бъдещото княжество.
На всичкото отгоре конфликтът изглеждал непреодолим, защото процесът на изготвяне на основния закон включвал преговори между, от една страна, либерални фракции, които искали демократична рамка с широки граждански свободи, и консервативни елементи, които предпочитали
по-силна
монархическа
власт
Въпреки това те успяват да намерят сили за постигане на съгласие и получената конституция балансира тези възгледи чрез установяване на конституционна монархия с парламентарна система и значителни права на гражданите.
Подобно на сегашното положение, в началото на XX век България преживява политическа разпокъсаност с множество партии, борещи се за власт. Водещата идея за времето си е обединението на българските земи, но след
три войни и
две национални
катастрофи
в нейно име страната изпада в незавидно състояние. Особено след Първата световна война, от която излизаме с тежки териториални и икономически загуби, положението наистина изглежда безнадеждно. Този период е белязан от кървави метежи (Септемврийското въстание), политически убийства (Александър Стамболийски) и преврати, често инспирирани от външни сили, които допълнително утежняват ситуацията.
Точно тогава Народното събрание намира сили
да измъкне страната
от омагьосания кръг
на оскъдицата и гражданската война, към която я тласкат радикални движения, характерни за епохата.
По време на междувоенния период (1919 – 1934 г.) са формирани коалиционни правителства, за да се справят с предизвикателства като националното възстановяване след Първата световна война и управлението на вътрешното несъгласие. Например коалицията между БЗНС и други по-малки партии демонстрира компромис въпреки идеологическите различия. В този период изпъква фигурата на Андрей Ляпчев - "политикът на разумния компромис". За неговото управление често са използвани думите "Со кротце, со благо се стига надалеко". Макар и да не са изречени от самия Ляпчев, те напълно характеризират управленската му линия. Последователен демократ, той е бил високо оценен и от цар Борис ІІІ, който казва за него, че е "единственият държавник от викториански тип в България".
По време на двата си мандата като министър-председател от 1926 до 1928 и от 1928 до 1931 г. той разчита на парламентарните похвати във властта. Голямата му заслуга към България е умиротворяването на страната след една жестока гражданска война.
Самият той -
бит, унижаван
и вкаран в затвора
от земеделското правителство на Стамболийски, не търси отмъщение. Напротив – още на 5 февруари 1926 г. е приет Закон за условна и частична амнистия. Освободени са близо 7000 души, възстановява се дейността на БЗНС, в страната се завръщат политически емигранти, помилвани са над 70 души, осъдени на смърт по прословутия Закон за защита на държавата.
Политическото умиротворяване моментално дава своите плодове - на 22 декември 1926 г. е сключен Бежанският заем, с който правителството подпомага 250 000 български бежанци, пострадали в годините на войните. А в навечерието на изборите за XXII ОНС през февруари 1927 г. премиерът се среща с група стари комунисти. Пред тях в сградата на МВР Ляпчев заявява: „В България има място за образуване на една работническа партия, аз не възразявам срещу нейното създаване и няма да преча на дейността на тази организация". Така
БКП се легализира
като Работническа партия,
която може да участва в изборите, като условието е легалната формация да не е подчинена на болшевишкото правителство в Москва.
А на острата реакция, изразена от тогавашния министър на отбраната и един от лидерите на Военния съюз ген. Иван Вълков, Ляпчев отговаря: "По-добре да се борят с бюлетини, отколкото да взривяват черкви", намеквайки за кървавия атентат в "Света Неделя" от 1925 г.
Във външнополитически план той също бележи успехи, един от които е уреждането на отношенията с Гърция, което се стимулира с подписаната на 9 декември 1927 г. спогодба „Моллов – Кафандарис". Според нея населението ни в Беломорска Тракия се преселва в България, а етническите гърци от страната заминават за Гърция. България и Гърция се ангажират да компенсират финансово населението за имуществото, останало на територията на съседната държава.
Но изобщо не е задължително да търсим примери за животворната роля на парламентарния компромис толкова далеч във времето – имаме такива и от прехода към демокрация. Та какво друго, ако не голям компромис е Кръглата маса, която осигури мирното преминаване от тоталитарната към многопартийна система на управление у нас? А и по-късно, изпитанието с изготвянето на Конституцията от 1991 г., което също е критичен момент.
През този период във Великото народно събрание, доминирано от представители на Българската социалистическа партия (наследник на Комунистическата партия), Съюза на демократичните сили и други, се разгарят интензивни дебати. Въпреки идеологическите различия страните успяват да постигнат взаимни отстъпки, за да установят рамка, която балансира демократичните свободи, върховенството на закона и ролята на държавата.
Самото създаване на Движението за права и свободи (ДПС) след края на комунизма у нас също е демонстрация на успех в тази насока заради етническите напрежения, свързани с турското малцинство, които сме наследили от предходния период.
Приемането на Движението през 1990 г. като легитимна политическа партия, представляваща интересите на малцинствата, бележи значителен компромис, който гарантира етническия мир в страната.
От своя страна новата партия, въпреки критиките, често играеше ключова роля в коалиционните правителства, служейки като мост между противоположни фракции. Тази нейна роля стана особено видима в периода 2005 – 2009 г. със създаването на коалиционното правителство на Българската социалистическа партия (БСП), Национално движение Симеон II (НДСВ) и ДПС и също отразява прагматичен компромис
за осигуряване
на стабилно управление
В последните години България отново преживя поредица от висящи парламенти, изискващи множество опити за изграждане на коалиция. Евентуалните съюзи, макар и краткотрайни, бяха с цел компромис за справяне с неотложни проблеми като съдебната реформа и икономическото възстановяване.
Всички тези примери подчертават важната роля на компромиса в сложния политически пейзаж на България за справянето с нуждите на нейното население. И единствено това е начинът, по който можем да разсечем гордиевия възел на патовата ситуация, в която от доста време се намираме.
Разбира се, за тази цел са необходими и още две много важни условия - наличие на добра воля и на мъдри и независими лидери.
