С разпореждане на председателя на Върховния касационен съд (ВКС) е образувано Тълкувателно дело № 4/2024 г. за приемане от Общото събрание на Гражданската колегия на ВКС на тълкувателно решение по въпросите: „Подлежи ли на отмяна на основание чл. 303 ГПК актът на районния съд по чл. 51, ал. 2 от Закона за наследството?" и „Подлежи ли на обжалване съдебният акт, с който съдът по реда на чл. 51 от Закона за наследството е разпоредил вписване в книгата по чл. 49 от Закона за наследството на изявлението на призования към наследяване за приемане или отказ от наследство, респективно, че правото му да приеме наследството е изгубено, ако не е отговорил в определения срок?".
Тълкувателното дело е образувано по искане на председателя на ВКС поради наличието на противоречива съдебна практика по поставените въпроси.
По първия въпрос – относно допустимостта на молбите за отмяна на влязлото в сила решение на районния съд по чл. 51, ал. 2 от ГПК – е установена противоречива практика на състави на ВКС, обособена в две групи съдебни актове, застъпващи противоположни тези. В едната група актове се приема, че нормата на чл. 540 от ГПК изрично предвижда неприложимост на разпоредбите на чл. 303 – 309 от ГПК за актове, издадени в охранителни производства, в какъвто смисъл е и тълкуването, направено с т. 3 и т. 4 от ТР № 7 от 31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС и с ТР № 6 от 20.05.2022 г. по тълк. д. № 6/2020 г. на ОСГТК на ВКС. В другата група съдебни актове се поддържа виждането, че спецификата на производството по чл. 51 от Закона за наследството (ЗН) обуславя извод, че на призования към наследяване, на когото е бил определен срок, за да заяви дали приема наследството или се отказва от него, следва да бъде признато както правото да обжалва решението, с което съдът е разпоредил вписване в особената книга на съда, така и да подаде молба за отмяна на това решение, когато поддържа, че правото му на участие в производството е било нарушено.
По втория въпрос – относно допустимостта на обжалването на съдебния акт, с който съдът по реда на чл. 51 от ЗН е разпоредил вписване в книгата по чл. 49 от ЗН на изявлението на призования към наследяване за приемане или отказ от наследство, респективно, че правото му да приеме наследството е изгубено, ако не е отговорил в определения срок – в искането са цитирани съдебни актове, постановени от състави на ВКС и на окръжните съдилища в Сливен и Велико Търново, в които са обективирани разнопосочни становища. В определение по ч. гр. д. № 80/2017 г. на Окръжен съд – Велико Търново са изложени съображения, че съгласно разпоредбата на чл. 538 от ГПК на обжалване подлежи само отказът на съда да издаде искания в рамките на охранителното производство акт, докато определението на съда, с което е постановено вписване, че призованият към наследяване е изгубил правото да приеме наследството, не предоставя наличието на отказ. В определения по ч. гр. д. № 3684/2017 г. на ІІ г. о. на ВКС и ч. гр. д. № 7693/2013 г. на ІІІ г. о. на ВКС е развито становище, че актовете, с които съдът, след като е определил по реда на чл. 51 от ЗН срок за приемане на наследство, е разпоредил вписване на приемане или отказ от наследство, респективно, че е изгубено правото да се приеме наследството, или е отказал да извърши съответното вписване, не подлежат на обжалване. С определение по ч. гр. д. № 351/2016 г. Окръжен съд – Сливен се е произнесъл по частна жалба против определение на Районен съд – Нова Загора в частта, с която е вписано на основание на чл. 51, ал. 1 вр. чл. 49, ал. 1 от ЗН в особената книга на съда, че наследник е изгубил право да приеме наследство. Прието е, че жалбата е допустима, но неоснователна, тъй като определеният от съда срок е бил достатъчен, а призованото към наследяване лице е било уведомено, включително и за последиците от неподаването на отговор. Въззивният съд следователно е извършил преценка дали определеният срок е бил достатъчен, като е приел, че определянето на срока подлежи на инстанционен контрол, въпреки че искането по чл. 51, ал. 1 от ЗН е било разгледано и уважено. В определения по в. ч. гр. д. № 735/2016 г. на Окръжен съд – Велико Търново и ч. гр. д. № 6634/2013 г. на І г. о. на ВКС съдебните състави са приели, че обжалването на актовете, с които съдът е разпоредил или е отказал да разпореди вписване в книгата по чл. 49 от ЗН на изявление за приемане или отказ от наследство, респективно, че е изгубено правото да се приеме наследството, при определен по реда на чл. 51 от ЗН срок, е допустимо.
В разпореждането на председателя на ВКС са посочва, че констатираната нееднозначна практика на съдилищата по прилагането на чл. 51 от Закона за наследството обуславя необходимост от упражняване на тълкувателните правомощия на Общото събрание на Гражданската колегия на Върховния касационен съд.
