Фюрерът иска с това да го награди за действията по време на Първата световна война
На 6 август 1915 година генерал Никола Жеков е назначен за министър на войната. Той е третият министър в третото правителство на Васил Радославов от 1913 до 1918 г. Преди него на този пост са били Климент Бояджиев и Иван Фичев. Общото между тримата е, че са завършили военната академия в Торино. Бояджиев подава оставка на 1 септември 1914 г., несъгласен с политиката на правителството, ориентирана към Германия. Най-големият внук на Колю Фичето, Иван Фичев, който държи за неутралитет на България в Първата световна война, десет дни след като е сменен, подава молба да престане да е действащ офицер и да премине в запаса.
Никола Жеков е произведен в звание генерал-майор четири дни преди да стане министър
Остава на поста 45 дни. После е назначен за главнокомандващ на действащата армия. Отчетени са заслугите му за включване на България в Първата световна война на страната на Централните сили, или Тройния съюз – Германия, Австро-Унгария и Турция. В края на 1913 и началото на 1914 г. Никола Жеков е в Цариград и води преговори за сключване на военна конвенция срещу останалите балкански държави. Турция предявява прекалени претенции и териториална неотстъпчивост. Резултат няма.
През лятото на 1915 г. обаче нещата се променят. Антантата, или Съглашението – Франция, Великобритания и Русия, обещават на България частични териториални отстъпки от Сърбия и Румъния и т.нар. безспорна зона, която е по-голямата част от Македония. Условието е войската ни да окупира земите до линията Мидия-Енос, които при победа ще се присъединят към България.
Централните сили обаче обещават цяла Македония, Южна Добруджа и част от Източна Тракия в пределите на Гърция.
На 6 септември 1915 г. преговорите на Жеков с Турция най-сетне дават резултат и спогодбата е подписана.
Към България са придадени и 2000 кв. километра
по долината на Марица. Същия ден е сключена и тайна спогодба между България и Германия за военни действия срещу Сърбия, която трупа войски на българската граница. И при нея едно от главните действащи лица е ген. Никола Жеков. Той
има трайни контакти с Германия и още през 1912 г.,
заради участието му в Балканската война, е награден с орден от кайзер Вилхелм II. На 10 септември под ръководството на ген. Никола Жеков започва мобилизацията на българската войска, като привлича в редовете ѝ дори и неслужилите. Той я дели на три армии за настъпление в Сърбия, Беломорието и в Добруджа.
През септември 1918 г. преди краха на България се разболява и отива на лечение във Виена за черепно-мозъчна операция. Там го заварва краят на войната и разбира, че е изпратен в запаса.
Остава в изгнание до октомври 1921 г.,
когато се връща в България, за да доказва невинността си за втората национална катастрофа. Не успява и лежи в затвора. Амнистиран е през 1924 г. Любопитен факт е, че на следващата замисля държавен преврат и е подкрепен от едно от крилата на БЗНС и комунистите, но не е съден. Отдава се на писане на спомени, книги по военно дело и лекции във Военната академия.
През 1940 година обаче Хитлер се сеща за старите заслуги на генерала в бойното приятелство с Германия и в края на юли 1940 г. германският военен аташе в София полк. Брукман
ходатайства пред правителството ген. Никола Жеков да посети Германия
и местата на Западния фронт от Първата световна война. По това време Германия е завладяла Франция. Ген. Жеков с назначения му придружител ген. Иван Попов и Брукман заминават. Издействана е и среща с фюрера и към групата се присъединява българският военен аташе в Берлин подполковник Харизанов. Хитлер обаче приема само ген. Жеков, а оставя другите да чакат.
Срещата продължила около половин час и ген. Попов свидетелства, че Жеков му споделил, че основно говорили за страданията му след краха на България в Първата световна война.
По заповед на Хитлер военният немски комендант на Париж организира посещението на Жеков в залата, в която Ал. Стамболийски подписва Ньойския договор. Ходът е добре премерен.
От една страна, да се припомни за унижението на България, а от друга, да се подсетят цар Борис и правителството на Богдан Филов кой може да поправи тази историческа несправедливост.
При посещението Хитлер прави и дарение на Никола Жеков от 500 хил. райхсмарки.
Фюрерът мотивира това с желанието си да го възнагради заради големите му заслуги като главнокомандващ българската армия по време на Първата световна война и
най-после да разполагал с подходящо жилище и приходи за живот,
отговарящ на общественото му положение и заслуги. Възгордян и щастлив, генералът се завръща в България и започва в редица статии да проповядва колко велика е Германия, да обяснява защо националсоциализмът е обединителна идеология и жизнена енергия и поради какво еврейският интернационализъм бил убийствен за националното ни битие. През 1943-1944 година ще стане и почетен председател на създадените още през 1932 г. Български национални легиони и ще твърди, че евреинът е “анационален и аморален”.
В началото на 1942 година обаче става ясно, че върху дарението генерал Никола Жеков трябва да плати огромни данъци. По това време
официалният курс марка-лев у нас е “купува 32,50”
и “продава 33 лева”, което прави над 16 млн. лева. Курсът ѝ изкуствено е завишен спрямо българския лев. България и Германия са съюзници във войната, но според предварително сключени спогодби немската армия у нас трябва да се издържа от родните суровини и производства и поради това немците са увеличили курса на марката. На борсите съотношението е 5:1
По това време ген. Никола Жеков кара 77-ата си година.
Министърът на финансите Добри Божилов прави изложение до Народното събрание на 20 февруари. В него той казва, че според тогава действащото законодателство ще останат чисти само 177 хил. марки. Предварително ген. Жеков е изразил желание с една трета от сумата да си купи къща, а с останалите 2/3 да създаде фондация “Генерал Никола Жеков”.
Предназначението ѝ според неговата воля щяло да бъде “със средствата ѝ да се заякчава и поддържа будно и дейно установеното през Световната война (1914-1918) бойно другарство между българския и германския народи.”
Само дето според тогава действащия закон за данъците върху даренията той трябва да плати 323 хил. марки на хазната. При това положение той не може да изпълни желанието си със 118 хил. марки, което е 2/3, да създаде фондация. И тези пари трябвало да се обложат с данък, защото вече ставали друго дарение, който е в размер на 61 626 марки и така ще му остане чиста сума от 56 374 марки. От тях пък
трябвало да плати нотариални мита и общинско право за основаване на фондацията,
което още повече намалявало сумата. Данъкът е толкова голям, понеже се извършват две дарения, всяко от които се облага с данък, гласял законът, заключава финансовият министър.
С проблема как да се направи изключение и генералът да не плати данъците най-напред се е занимавал Министерският съвет и на 12 февруари 1942 г. е приел решение за освобождаване от данъци, което обаче трябва да се утвърди от Народното събрание. Това става на 11 март 1942 г.
След прочитане на обясненията на министър Божилов става народният представител Спас Ганев и започва да обяснява някои според него “отрицателни черти и проявления на нашия обществен живот”. Най-първата от тях била, че ние твърде малко сме тачели нашите заслужили хора, които в миналото се проявявали било на бойното поле, било като културни дейци и общественици. “Немалко случаи имаме, когато такива хора са умирали като последни бедняци, незабелязани от българската общественост, и може би едва в последния момент, когато е трябвало да им направим погребение по приетите правила, сме забелязвали големия човек, който си отива и ни напуска.
Ние не можахме да създадем у нас култ, почит и снемане на шапка пред изтърканото палто и скъсаните панталони на заслужилите си хора”, пламенно констатира депутатът.
След него звенарят Петко Стайнов заявява, че няма да подлага на критика военната, политическа и стратегическа дейност на ген. Жеков, защото това било привилегия на специалистите, но критикува мотивите на правителството, с което то предлага на Народното събрание да отмени данъка.
Стайнов пита депутатите как им звучат мотивите на правителството “да си купи подходящо жилище и с парите да води живот, който да отговаря на неговото обществено положение и заслуги към отчеството.” Според него това означавало, че или самият генерал, или негови близки са просили този благороден жест от фюрера.
Стайнов допуска, че може и известни хора да са уведомили водача на великия германски райх, че българският генерал от пехотата и бивш главнокомандващ българските войски е изоставен от държавата си на улицата. Не можел да води достоен живот спрямо заслугите си, някой казал на Хитлер, че
генералът бедства в собственото си отечество
и затова той го съжалил и му дал дарението.
При гласуването с мнозинство се приема решението на Министерския съвет “Относно освобождаването от данъци, гербов налог, тески берии и други генерала от пехотата Никола Жеков за дарението от 500 хил. райхсмарки, направено му от фюрера на германския райх Адолф Хитлер, както и сумата, която надареният ще предостави на образуваната от него фондация “Генерал Никола Жеков”.
Част от изявлението на Петко Стайнов в Народното събрание
Господа! Преди да има заслуги към която и да било друга държава, всеки български военачалник би трябвало да се предполага, че има заслуги преди всичко, и бих казал дори единствено, към собственото си отечество. Неговото отечество е първото, което би трябвало да оцени тези заслуги и да ги възнагради. Ако бившият български главнокомандващ действително е изпаднал в бедствено положение, че той няма дори и най-скромния апартамент, нито някаква вила, та ще трябва да му се купува къща и да му се отпущат допълнителни суми към пенсията му, за да може да живее достойно според заслугите си, не мислите ли, че ония, които са направили достояние на водача на една велика сила ограничените възможности на нашия главнокомандващ, за да предизвикат този благороден жест, не биха направили по-добре, ако бяха уведомили своето, българското, правителство? Или още по-добре: Не беше ли длъжност на самото българско правителство да се осведомява навреме за стесненото положение, в което се намират българските главнокомандващи и висши офицери и държавници, за да не оставя работите да отиват дотам, че да бъде един от тях даряван парично отвън, от чужбина, и това да бъде оправдано с такава аргументация, каквато виждаме правителството да прави в мотивите на проекторешението?
В такъв случай, ако нашето правителство бе изпълнило навреме своя дълг, водачът на германския райх пак би могъл да даде израз на зачитането си към българския генерал Жеков, като го надари с най-високите ордени и други почетни подаръци, каквито съществуват по обичай в такива случаи.
Не считате ли, господа, че в случая се касае за един горчив урок, който ни се дава отвън, за начина, по който ние трябва да се отнасяме със заслужили наши военачалници и държавници? Или би трябвало да допуснем, че българските правителства всъщност не са ценили и не ценят толкова високо заслугите на генерала от пехотата Жеков и не считат, че му се полага повече от пълна генералска пенсия и военно обезщетение, което по закон се полага на всеки уволнен офицер.
Най-после, известно е, че има у нас военни капацитети, които наистина подлагат на критика военната и стратегическа дейност на този генерал. Но в такъв случай има едно много неудобно положение за самия генерал – че неговите заслуги към собственото му отечество не се признават от надлежните власти на собствената му държава, а това парично обезщетение оставя впечатлението, че той има заслуги, които се ценят повече в чужда държава.
Кой е генерал Никола Жеков?
Както всеки български генерал от края на по-миналия и началото на миналия век неговата кариера минава през доста обрати, белязани от духа на бурното българско време.
Никола Жеков е роден в Сливен в семейството на търговеца Тодор и съпругата му Ирина. В основното училище е сред първите по успех, но баща му е ограбен и фалира. Никола е принуден да напусне училище и да помага в издръжката на семейството с пет деца. 16-годишен тръгва за София с мисълта да продължи образованието си и да се подготви за изпит във Военното училище. Две години работи и се издържа сам, докато го приемат.
По време на Сръбско-българската война се записва доброволец, но поради това, че е физически слаб го изпращат в Пловдив, а оттам в родния му Сливен, за да попълни два новосформиращи се полка за резерва. Назначен е за ротен командир, полкът заминава за Елхово и не стига до фронта. Участва и в преврата срещу княз Александър Батенберг на 9 август 1886 г., заради което е разжалван до редник и изпратен в Стара Загора. След обявената амнистия през 1887 г. е върнат във Военното училище, произведен в чин подпоручик и зачислен в полка в Шумен. В следващите четири години е местен в Кула, Белоградчик и Враца. През 1894 г., произведен вече капитан, отива да учи в Италия. След завършването е пратен отново в полка в Шумен. През 1901 г. вече е преподавател по военна педагогика във Военното училище в София. После е началник на школата за запасни подпоручици в Княжево. Кариерата му върви непрекъснато нагоре и през март 1912 г., вече като началник на Военното училище, придружава престолонаследника Борис на военни маневри в Германия. Това слага началото на дългогодишното му приятелство с немски офицери и генерали. По време на Балканската война е началник-щаб на Втора армия, която настъпва към Одрин, а след Междусъюзническата, в която не участва защото се разболява, е назначен за началник-щаб на окупационните войски в Западна Тракия.
По време на Първата световна война, като главнокомандващ, обръща особено внимание на Северния фронт в битките срещу румънците и превземането на Тутраканската крепост и Южния фронт. Заради българското искане за примирие в края на септември 1918 г. праща гневна телеграма до правителството на Александър Малинов и в резултат е уволнен, пратен в запаса и обявен за германофил.
В началото на септември 1944 г. генералът бяга от България и се заселва в любимата си Германия. Умира на 1 ноември 1949 г. в къщата си в Бавария. През 1992 г. заради заслугите му към България, (доколко и какви са те вече е казала историята, а не политиците) се решава тленните му останки да бъдат положени във Военния мавзолей костница на Централните софийски гробища.
