- Oтишла си тихо, почти никой не знаел за борбата ѝ с болестта, която бързо прогресирала
- Най-голямото ѝ огорчение била принудата да напусне училището, но останала любима за възпитаниците си
- За 50-годишния си юбилей в началото на януари подарила на близките си по цвете "Дървото на живота", за да може животът ѝ да остане в сигурни ръце
Изключителен човек. Обичащ работата си и децата. Със специален подход към тях. Така я описват всички нейни възпитаници и близки. Затова за тях е огромен шок, когато разбират, че само на 50 години си е отишла любимата им учителка по история от НГДЕК Теодора Борисова - Петрова.
“Тя имаше финес, беше с благо и харизматично излъчване, мила - споделя пред “24 часа - 168 истории” нейната приятелка и колежка Елена Йонкова. -
Сякаш не беше от този свят
Никой не можеше да я извади от равновесие или да я ядоса. Винаги беше над лошите неща, но всичко таеше в себе си, когато се случваха небивалици. Страдаше от това. Ние двете се запознахме, когато тя започна да преподава в гимназията. Бързо се сближихме. Имахме общи възгледи, ценности и начин на мислене. Тя е и моя кума, нищо че е по-малка с 10 години от мен. Моят живот е много свързан с нея. Теди имаше фино чувство за хумор. Беше много отзивчива и смяташе, че учителството е нейно призвание. Дълбоко го преживяваше и вдъхновяваше учениците си. Беше влюбена в училището, историята и децата. Постоянно ги подстрекаваше да бъдат творци. Те пишеха удивителни курсови работи, които бяха нейна идея. Проверяваше олимпиади на национално ниво. Организираше различни събития за децата, така че те да създават преживявания. Били сме на лагери в Ставрос, Гърция.”
Почти никой не знаел, че Теодора се бори с коварно и бързо прогресиращо раково заболяване.
Със състоянието ѝ били запознати само няколко души
от най-близките ѝ. Тя не обичала да занимава хората с проблемите си. На всекиго казвала, че е добре и всичко при нея е наред.
Именно затова на съпруга ѝ Иво, когото тя среща в НГДЕК, и на дъщеря ѝ Ивет в момента им е изключително трудно да се справят със случилото се. Те изпитват огромна тъга и скръб и всичко, което кажат за нея, ще е малко.
“Проблемът беше, че късно откриха диагнозата - посочва Йонкова. - Болестта протичала без симптоми и не можела да бъда хваната на профилактичните прегледи.”
Според близките ѝ най-голямото огорчение в живота на Теодора Борисова, което провокирало болестта, било напускането на училището.”
“Теди не беше изгонена буквално,
но бе принудена доброволно да си подаде оставката, защото не можеше повече да издържа и да понася цялата промяна, след като г-жа Гергина Тончева, бившата директорка, почина - обяснява Елена Йонкова. - Училището се сдоби с друго ръководство и съвсем друг живот започна да цари в него. Все едно от златна епоха премина към бронзова, каменна. Теди се чувстваше потисната, нямаше я атмосферата. Имаше много грубост, жестокост. Един след друг си тръгваха учители или бяха изгонени. Тя се опитваше стоически да остане, но преди 3 г. взе решение да напусне. Каза, че не може повече, защото всеки ден се връщаше с болка от работния ден. След това започна в училището “Св. Симеон Велики” и в издателство “Просвета”. Именно тогава тя направи нещо много важно за българските ученици. По време на пандемията от COVID-19 започна да прави видео уроци по БНТ 2 и цялата подготовка на децата по история вървеше благодарение на нея."
Според близките ѝ обаче тя не е първият учител от НГДЕК, който е изгонен и накърнен, а след това си е отишъл от рак.
“Въпреки че Теди беше принудена да напусне гимназията и цялото огорчение, което изпита,
тя нито веднъж не каза нищо лошо
нито за училището, нито за ръководството - отбелязва пред “24 часа - 168 истории” учителят по история Емил Джасим, който е неин възпитаник и колега. - Това е много впечатляващо. За много хора нейната кончина беше огромна изненада, защото за проблема ѝ знаехме само най-близките ѝ. Казваше винаги, че е добре, правеше го, за да не тревожи останалите, което също е рядко срещано. То дори не е скромност, а крайна благост, която дори на моменти за мен е била неразбираема. По-скоро е смятала други неща за важни.”
Джасим вероятно никога няма да забрави първата си среща с Теодора Борисова.
“Бях на 14 години в 9-и клас на Класическата гимназия, когато Теди се появи един ден в класната ни стая. Трябва да е било някъде в началото на март - спомня си той. - Тогава тя беше на 23 г. и
влезе с такава грация, с толкова безупречна подготовка
и с такава невиждана всепомитаща добронамереност, че ни обезоръжи напълно още следващия час със знания, великолепен език и изключителна усмивка.
“Здравейте, аз съм Теди Борисова и оттук насетне ще ви водя часовете по история”, каза ни тогава тя. Представете си как изглеждаше в нашите очи. Помислихме си: “Ехааа, тази руса красавица ще ни преподава по история на Средните векове?! Да, бе! Много бързо ще ѝ покажем, че няма на какво да ни научи”. Ние имахме самочувствието, че знаем всичко. Изведнъж се оказа, че освен много красива, тя е и много умна. Само за трите оставащи месеца Теди се превърна във всеобща любимка и без да се усетим, ни накара да знаем за повече от отличен.
Нашият клас бяхме една компания и се опитвахме да се шегуваме с всичко, на нас си ни беше смешно. Тя успяваше да ни разбере шегите и понякога добавяше към тях. Това беше много готино, имаше супертънко чувство за хумор. Искахме да видим дали има нещо, което не знае, но всъщност тя отговаряше на всичко. След това, когато станахме колеги, обсъждахме тези моменти и доста се забавлявахме. Дадох си сметка колко смешни сме били. Тя е можела да ни смачка много бързо, но не го направи. Насърчаваше ни да продължаваме да бъдем много знаещи в историята.”
Легендарната учителка много бързо печели всички ученици с уникалния си подход към тях, а на Джасим отново му преподава в 11-и клас по история на християнската култура.
“Тук тя ни въвеждаше в християнството въобще - отбелязва учителят. - Отвори за нас вратата на тази религия, православието и византийската култура, така както навярно са отваряли портите на “Св. София” в Цариград за Юстиниан Велики.
Толкова ни влюби в този Втори Рим,
че оттогава никога не можете да ме чуете да го наричам другояче, освен Цариград, Константинопол или просто Града. Заради Теди е така. Беше ѝ любим. Признавам, че след това никога не получих точно такива знания нито в университета, с цялото ми уважение към преподавателите, нито където и да било другаде. Теди успя да отвори ковчежето на познанието и всеки да вземе колкото му е нужно. Никога не съм я чул да повиши тон в час или навън.”
Години по-късно, когато самият Джасим решава да тръгне по стъпките на Теодора Борисова, тя го насърчава да се занимава с това, защото имал потенциал.
“Бях на 20 г., когато влязох по заместване на друга своя учителка - разказва той. - Тогава Теди дойде при мен и ми каза:
“Давай, бъди себе си. Знам, че ще се справиш”
Беше изключително сърдечна. А това дава сила и вяра. После бях на 23 г., когато бях поканен от нея да я замествам, докато е бременна и след това в майчинство.
За мен беше огромна изненада, чест и дълг. Всеки, който познаваше Теди, знае, че това е навярно най-милият човек, с когото можеш да общуваш. Сърдечна, усмихната и винаги заливаща те с благост. Ще липсва на много хора. Благодаря ѝ за пътя, който ни даде.”
Теодора Борисова остава в сърцето и на още един свой възпитаник. За него тя била
най-жизнерадостният човек, когото някога е виждал
“Впечатленията ми за Теодора започнаха да се оформят още преди да я видя, защото тя беше в майчинство, когато аз започнах да уча в НГДЕК - споделя пред “24 часа - 168 истории” учителят по класически езици Димитър Драгнев. - Колегите ѝ ни подготвяха за нейното връщане. Тя ни преподаваше в 11-и клас по византийска култура. За нея това беше специална тема. Любимият ѝ град беше Константинопол. Винаги съм си го мислел, може би не само заради съвпадението на имената, но сякаш византийската императрица Теодора, каквато я познаваме от мозайките, бе излязла пред нас, за да въплъти историята. Много внимателно и спокойно, дори академично протичаха часовете с нея. Тя ни насърчаваше да правим различни разработки. Беше много обичан и обичащ човек. Наричахме я Теди Бо. На първо място
тя изпитваше любов към учениците си
и към това, което преподава, съчетано с педагогически професионализъм. Това беше много ценно. Винаги ведър човек с усмивка.
После, като учител, видях и с каква енергия предава цялата тази духовна радост и на колегите си, за да могат да я разпространяват и те. Беше положителна движеща сила в колектива. Веднъж на 1 юни двамата заедно влязохме в учителската стая и тя жизнерадостно каза: “Трябва да честитим на децата. Това е толкова хубав празник. Нали ще им честитим?”. Винаги беше с такова настроение, да предизвика диалог. Това ни се отразяваше и на нас като изграждащи се личности.”
Най-ценното, което учителката по история оставя след себе си, са учебниците и помагалата, които е написала. “Това е нейният съществен принос към училището и към образователната система в България - категоричен е Драгнев. - Работи доста време в издателство “Просвета”, разработваше и онлайн уроци. Това показа нивото ѝ. Тя не е единственият такъв учител от гимназията, но едното, което я отличаваше от всички, беше точно това. Те са полезни не само на нейните ученици, а на всички, които проявяват интерес към този предмет. Тя наистина
беше пример за обичан учител.”
През последните месеци обаче любимата преподавателка била натъжена, защото не можела да изпълни голямата си мечта. Още от миналото лято правела планове и подготвяла юбилейния си рожден ден, който бил през този януари. Не губела надежда и дори насърчавала близките си да вярват, че чудото ще се случи и тя ще оздравее, за да празнува. Искала да покани всичките си приятели и да танцува до зори.
Духът ѝ бил силен, но тялото ѝ бавно я напускало. Въпреки че не успяла да отпразнува юбилея си подобаващо, тя подарила на всички близки по едно цвете “Дървото на живота”.
С послание, че така животът ѝ ще остане в сигурни и любящи ръце.
