Давам си сметка, че само споменаването на датата 3 март моментално те вкарва в един от двата отбора – силно я любят и люто я мразят.
Оценката за този ден отдавна е загубила чисто историческия си смисъл и се е превърнала в политическа дреха, която всеки надява в навечерието на, все още, националния ни празник – независимо дали му е по мярка и модерна, или го стяга и го кара да се подръпва тук-там.
В този смисъл – и аз като журналист и любител-историк, дълги години се занимавах с един простичък въпрос – какво точно и къде точно се е случило на 19 февруари 1878 г. - 3 март 1878 г. в Сан Стефано, сегашният истанбулски квартал "Йешилкьой".
Защото смятам, че политическата конюнктура няма как просто ей така да зачеркне тази дата от нашата история.
Всеки от нас е прочел, чул или гледал много неща за Руско-турската война. И всеки има мнение за значението й.
Моето възприятие е свързано с един образ: „Не мога да опиша какво последва, като обявиха, че договорът е подписан. Всичко избухна от взрива, който се разнесе от гърдите на 35 000 войници. Хората се прегръщаха и целуваха. Войници с офицери, приятели с приятели. Нещо странно се случи зад мен. Огледах се. Стар български войвода стоеше на колене, ридаеше като дете и протягаше ръце към войниците, които с цената на много жертви бяха извоювали свободата за неговата многострадална родина."
Цитатът е от спомените на руския военен кореспондент Николай Немирович Данченко отпреди 146 години.
Ей този старец – ридаещ и на колене, протегнал ръце, безименен, неизвестен, смазан от възторга и облекчението, и сякаш затиснал под нозете си петте века робство, е моят личен образ на 3 март.
В годините съм разсъждавал, че е необяснимо защо никоя власт – веднага след Освобождението, когато дори е имало съвременници на събитията, по време на комунистическия режим, както и след 10 ноември 1989 г., не е потърсила мястото, където е сключен Санстефанският мирен договор, и не е поставила поне малка възпоменателна плоча.
Да, това не е грандиозно събитие, не е революция, нито превземане на крепост като Бастилията. Просто руснаци и турци са подписали едни документи, в които България не е страна, но е осъмнала свободна. И този факт заслужава да живее в паметта ни.
Според спомените на Дмитрий Скалон, който по време на войната е 38-годишен полковник и е адютант на великия княз Николай Николаевич, както и в мемоарите на полковник Михаил Газенкампф – шеф на канцеларията на княза, ситуацията е изглеждала така: Великият княз Николай Николаевич, брат на императора Александър II, и свитата му пристигат в Сан Стефано на 12 февруари 1878 г.
Търсят представителна къща и отсядат в дома на арменеца Аракел Дадиян. За граф Игнатиев и неговата свита се търси друга къща. В нея е трябвало да протекат сложните преговори с турците.
В къщата е трябвало да има условия за работа, да има маси, столове, пособия за писане. Нещо, което не се е намирало във всеки турски дом през тези години.
Така стигат до къщата на някоя си г-жа Нериман. Тя е била на крайбрежието, на по-малко от километър от конака на Аракел Дадиян.
Тази къща е интересната за нас, българите. В нея на 19 февруари 1878 г. е подписан договорът. В мемоарите си граф Игнатиев разказва как неколкодневните преговори приключват.
През целия ден князът ги припира да бързат и да приключат на този ден, когато в Русия честват годишнината от възкачването на императора, неговия брат, на престола.
"Най-после, едва в 6 следобед, договорът можа да бъде подписан", пише граф Игнатиев. Подписите са положени и той яхва коня си, за да отиде и да докладва на великия княз.
Той го чака на площада пред къщата на Дадиян, където се разиграва сърцераздирателната сцена с българския войвода, която цитирах по-горе в текста. Тази сцена е и на снимка на военния фотограф - чеха Франц Душек.
Къщата на Нериман рухва години по-късно, при земетресението през 1894 г. Не съществува и къщата на Дадиян. Върху остатъците є е паркинг, а мястото е идентифицирано по остатъка от каменен свод, който се вижда и на фотографиите на Душек и на Газенкампф.
Какво ще решат политиците за това дали 3 март заслужава да е националният ни празник – е все едно.
За някои той винаги ще си остане почивният ден, в който копаят в градината. Други ще го свързват с бързо пазаруване в Одрин.
Трети ще наметнат трибагреника като ямурлук и ще драпат към Шипка. Може да си кръстят ЕТ-то "3 март", както има потребителна кооперация в село Мечка.
Или да си поръчат тениска с празничен принт за скромните 16 лева.
Но аз вярвам, че винаги ще има хора като мен, които ще пазят в сърцето си образа на войводата, протегнал ръка към свободата.
*Авторът е бивш кореспондент на в. „24 часа" в Шумен, в момента общински съветник и председател на комисията по култура в общинския съвет в Шумен.
