Днес отбелязваме 20-ата годишнина от кончината на Александър Сталийски (4 август 1925 г. - 13 януари 2004 г.). Като ярък представител на видинския род Сталийски и неговото битие остава незаличима следа.
Вдъхновен от наследството на баща си (Александър Сталийски 1893-Екзекутиран от Народния съд на 1 февруари1945, министър на правосъдието), Александър Сталийски преследва адвокатска кариера. Този избор не е само почит към неговото семейно потекло, но и свидетелство за вярата му в силата на закона като инструмент за справедливост и обществена промяна.
Членството на Александър Сталийски-син в Демократическата партия през 1946 г. и последвалото й разпускане, съчетано с политическата кариера на баща му, го хвърлят в бурните течения на годините на комунизма.
Преди 1989 г. е многократно арестуван и интерниран, въдворяван е в лагерите Белене, Богданов дол и Куциян. Изселван е многократно от София за повече от 16 години в Долни Дъбник, Дулово, Павликени, Своге, Чепеларе.
Годините прекарани в лагерите, белязали младостта на Александър Сталийски, остават свидетелство за непреклонния му дух и воля. Дори при брутални условия и безмилостно преследване Сталийски остава твърд в принципите си и верен на родовата си памет.
Макар и изселен, дълги години той работи като адвокат, а след демократичните промени е кмет на Столична община "Овча купел".
През 1991 г. е избран за депутат от листата на СДС в 36-то Народно събрание - първото обикновено народно събрание след падането на социалистическия режим.
Министър на отбраната в първото демократично избрано правителство на България след промените.
Изявите му от трибуната на Народното събрание са интригуваща смесица от остър като бръснач ум и проницателен хумор, оставящи траен отпечатък не само в съзнанието на неговите съвременници, но и на поколенията.
Светла му памет!
