Авторът на девиза „Расте, но не старее“ влиза в затвора - отпускал дефицитна захар на приближени търговци, сладкари и кафеджии
Племенникът на Георги Бенковски, управлявал Пловдив, загива от бомба през 1944 г.
В миналото те са русофоби, масони и свързани с македонското движение
Друг столичен градоначалник спасява българските евреи, но става част от Народния съд. Накрая го пращат в “Белене”
Затвор по обвинение в корупция, заточение в лагера “Белене”, смърт от бомба, убийство, уличаване в шпионска афера. Това е част от съдбата на журналистите, станали кметове и политици у нас преди 1944 г.
Издигането на Антон Хекимян за кандидат-кмет на София от ГЕРБ повдигна въпроса за други подобни личности в историята. Двама столични градоначалници са били преди това публицисти. Единият е Ради Радев, управлявал столицата между 1915 и 1918 г., а вторият - Никола Бронзов, е имал нещастието да заема същия пост от март 1944-та до октомври 1945-а.
Радев е от Либералната партия, пише за вестниците “Вечерни новини”, “Новини”, както и фейлетони за в. “Вечерна поща”.
Нещастието на Радев е, че е избран от общинските съветници за градоначалник през 1915 г., в тежките години на Първата световна война. След това новите властимащи тръгват да търсят възмездие за втората национална катастрофа. Ради Радев е сред тези политици, срещу които има обвинение в корупция и съдебен процес. Упрекват го, че като кмет и председател на Софийския комитет по снабдяването по време на войната е разпределял дефицитните стоки на свои приближени фирми и търговци. Въпреки решението захар да се раздава само на софиянци, а не и на търговци, сладкари и кафеджии, кметът снабдява свои приятели. На един от тях е доставен цял вагон в Горна Оряховица.
Съдът го признава за виновен, дава му 2,5 години затвор и го лишава от правото да гласува за 5 г. Радев наистина влиза зад решетките, но там българите и ромите го посрещат с хляб, сол и захар. Ромският тартор произнася хвалебствена реч за новия им съкилийник. Надзирателите също се съобразяват с него и го настаняват в самостоятелна килия. Радев излежава само една година, помилван е и е освободен.
Не така благополучно обаче завършва животът на друг журналист, станал столичен кмет. Никола Бронзов е от Народнолибералната партия, пише за нейните вестници, а след като на власт идва Отечественият фронт, се присъединява към него.
Но само година по-късно Бронзов осъзнава характера на новата власт и минава в опозиция. И от обвинител в Народния съд става защитник в процеса срещу земеделския водач Никола Петков, когото в крайна сметка екзекутират като контрареволюционер. Всъщност лидерът на БЗНС “Пладне” също е и журналист, редактор във вестниците “Земя”, “Земеделско знаме”. Смъртната му присъда е изпълнена през 1947 г.
Никола Петков страда и при царското управление, и след като комунистите вземат властта. Преди 1944 г. е заточван в лагера “Гонда вода” край Асеновград малко преди германската армия да влезе в България през 1941 г. Впоследствие се бори срещу БКП за запазване на парламентарната демокрация и отказва да приеме условията ѝ, както и не пожелава да се срещне със съветския представител Вишински.
Всичко това не минава без жестоки последствия - смъртна присъда, а защитникът му Никола Бронзов е заточен в концлагера “Белене”, където умира през 1952 г.
Също трагично намира смъртта си журналистът Михаил Маджаров, племенник на Георги Бенковски, избран за кмет на Пловдив за малко повече от 1 месец - от 5 октомври 1894 до 17 ноември 1894 г. Той попада в сграда, ударена от бомба по време на атаките над София на 10 януари 1944 г. 13 дни по-късно издъхва. Кариерата му е свързана със списанията “Юридически преглед”, “Българска сбирка”, главен редактор е на в. “Мир”. Няколко пъти е бил министър и дори е един от подписалите Ньойския договор като част от първия кабинет на Александър Стамболийски.
Но отношенията му със земеделския водач се влошават и той е изпратен в затвора. Когато България тръгва да търси възмездие за националните катастрофи, Маджаров е обвинен като бивш министър по време на войните. Получава присъда от 2 години, но лежи зад решетките само година и половина.
Маджаров пише във вестника на друг политик-журналист – “Слово” на Александър Греков. Той започва да се издава през 1922 г., в което говори за „оранжевата диктатура" на БЗНС. Главният редактор е прострелян в тила в центъра на София и умира. Отговорността поемат анархокомунистите, но цяла София говори, че пръст в това убийство имат земеделците. Една от версиите гласи, че Греков се е канел да изнесе данни за връзките на част от водачите на управляващата партия с френското разузнаване по време на Първата световна война.
Всъщност повечето журналисти-политици преди 1944 г. се сблъскват с трагична съдба - от обвинение в шпионаж, през смъртна присъда от Народния съд до убийство.
Социалдемократът Димо Казасов е избиран няколко пъти за депутат, участвал е в Деветоюнския, Деветнайсетомайския и Деветосептемврийския преврат. За втория самият той не признава, но правителството на Кимон Георгиев го назначава за посланик в Белград. Всичко това не минава без оценка на заслугите му. Награждаван е и с министерски постове. А през 1950 г. е посочен за главен директор на издателствата, полиграфията и търговията с печатни произведения. Де факто изпълнява работата на цензор, като през 1952 г. изготвя Списък на забранената и вредна литература. Вероятно способността му да оцелява при всякакви режими му помага да избегне трагичната съдба на други журналисти-политици. Умира от старост през 1980 г. в София.
В биографията му има и един доста колоритен факт - разкритията по шпионската афера през 1930 г. Той пише поредица от статии в сп. “Звено” срещу ВМРО и тяхна акция в тайно сътрудничество с военното командване. Обвинява военния министър ген. Никола Бакърджиев и генералния щаб в нарушения на закона във връзка с разкритията на разузнавателната организация на ВМРО и в прикриване на участието на Вътрешната македоно-одринска организация.
Разследването ѝ е свързано с подозрения, че български офицери са шпионирали в полза на Югославия. В резултат на това един от нарочените - полк. Константин Маринополски, се обесва и военните се опитват да потулят случая, като го погребват без почести. Полковникът оставя предсмъртно писмо, в което говори за клевети, които го позорят, и не би могъл да понесе обществения скандал. Въпреки скандала правителството не провежда свое собствено разследване.
Докато трае случаят, Димо Казасов пише непрекъснати статии в защита на българските офицери и срещу военното командване. От другата страна в защита на армейския началник е вестникът на ВМРО “Свобода или смърт”, в който се говори, че списанието на Казасов получава стотици милиони динари от сърбите и че мястото на Казасов е на дъното на Искъра. В крайна сметка те не го убиват и той продължава политическата и журналистическата си кариера.
Има и една голяма червена точка в биографията му, който държавата Израел е признала - заслугите му за спасяването на българските евреи през 1943 г. Тогава Казасов е депутат. Още в началото на гоненията срещу израелския етнос през 1940 г., когато има инициатива за приемане на антисемитски закони както в Германия, журналистът пише отворено писмо до министър-председателя Богдан Филов, цар Борис III и Народното събрание. Обвинява ги, че със Закона за защита на нацията опозоряват целия български народ.
Думите му имат огромен отзвук в цялото общество. Димо Казасов е арестуван, но е твърде известна личност, за да изчезне безследно. Бързо е освободен. Предупреждават го да спре да защитава евреите, в противен случай ще го пратят в концентрационен лагер заедно с тях. Въпреки това той протестира, когато е издадена заповед за интернирането им в провинцията, и приема в дома си трима видни евреи.
В защитата им от антисемитските гонения заедно с Димо Казасов е и друг български журналист-политик - Тодор Кожухаров. Известен е с псевдонима Щабскапитан Копейкин и Федя Чорни.
Началото на кариерата му е бляскаво - завършва военното училище в един випуск с цар Борис III, тогава престолонаследник, с бъдещия министър-председател Иван Багрянов, както и с бъдещия таен съветник на монарха Йордан Севов.
Смело влиза в битка по време на войните в началото на XX век, участва в щурма на Одрин и Чаталджа, а след това се бие и за освобождението на Македония. Ранен е, като парче от граната остава близо до гръбначния му стълб. Увреден е двигателният нерв, което води до частична парализа на краката. Въпреки операцията в Германия остава инвалид за цял живот.
Тогава започва да се занимава с вестникарство, бързо от коректор се издига до директор на в. “Слово” на Александър Цанков. Псевдонимите, с които се подписва, показват, че е фен на Гогол и неговите “Мъртви души”. Героят Щабскапитан Копейкин е инвалид от войните в Русия, останал без ръка и крак - намек за собствената съдба на Тодор Кожухаров.
Той гравитира около Народния сговор и чрез неговата листа е избиран 4 пъти за депутат. Бил е още министър на съобщенията и железниците, пощите и телеграфите в правителствата на Андрей Тошев - 1935 г., и на Георги Кьосеиванов - 1936 г.
Като администратор дава ход на идеята за създаване на Българско национално радио. Като депутат защитава българските евреи. Пред Народното събрание се мотивира, че никога не е бил антисемит и никога не е разбирал защо нацистите са обявили семитите за свои врагове. “Германският народ може да си определя отношението по този въпрос както си ще. Обаче всеки от нас като гражданин или народен представител може да има свое становище по този въпрос”, казва Кожухаров.
След 1944 г. отказва да емигрира и да се спаси с пълното съзнание какво може да се случи с него. Така на 2 февруари е изпълнена смъртната му присъда, която му дава Народният съд “като идеолог на фашизма”.
Интересното е, че Тодор Кожухаров се запалва по масонското движение още като курсант във военното училище. Идеята е била популярна сред младите кандидат-офицери. Масон е бил и друг журналист-политик, от чиито спомени главно съдим за живота в страната в началото на XX век - Симеон Радев и неговите „Строители на съвременна България“.
Той се увлича по тайното общество под влиянието на друг македонски деец - Тодор Александров. Участва като делегат в Международния масонски конгрес в Женева през 1923 г. - само 3 месеца след преврата от 9 юни. Радев пише изложението до великия командор Исак Ревершон за ролята на българското масонство в преврата и управлението след това.
Политическата му дейност е свързана с дипломатически постове - бил е посланик във Вашингтон, Берн, Лондон, Букурещ, Анкара и Брюксел. Но преди това е участник в Балканската война като доброволец, а после и в Междусъюзническата. Авторът на “Строители на съвременна България” е тясно свързан и с македонското освободително движение. Роден в град Ресен, близо до Охрид, той е приет във Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) лично от Гоце Делчев, когато е само на 16 г.
Но с другия знаков македонски деец - Яне Сандански, и последователите му Симеон Радев е в непреодолим конфликт, който едва не му струва живота. От гнева на Тодор Паница го спасява младотурският водач Енвер паша, взел насилствено властта в Турция през 1913 г.
Както се случва с много други политици и общественици, след преврата на 9 септември 1944 г. Симеон Радев е уволнен. Не е съден от Народния съд, но няма право да се занимава с обществено-политическа дейност.
Още от младите си години той е русофоб, заради което е бил освобождаван и от в. “Вечерна поща” през 1909 г. Също с антируските си убеждения е известен и друг журналист, превърнал се в политик. Знаковият за България Стефан Стамболов е убит на улицата през 1895 г. от проруски българи. Самият той има добро собствено разузнаване и знае много добре какво се подготвя.
Три месеца преди покушението предава писмо на кореспондента на германски вестник, в което описва сам как точно и от кого ще бъде убит. Сочи група начело с Наум Тюфекчиев (македонски деец) и финансирана от Григор Начович (политик и дипломат).
На Стамболов му е отказано да замине да се лекува от захарен диабет в Австрия. Ботевият четник Никола Обретенов му предлага да го прекара през границата нелегално, но бившият премиер отказва.
Така вечерта на 15 юли си тръгва от любимия “Юнион клуб” с файтон към вкъщи и е нападнат от атентаторите. Лицето му е насечено, ръцете - отсечени, а дясното му око - извадено. Умира три дни по-късно.
Не така трагично загива друг журналист-политик - Захари Стоянов.
Но не така лесно. Преди Освобождението участва в Старозагорското и Априлското въстание и успява да избяга след разгрома му, когато Георги Бенковски е убит, а други от групата им са заловени. След няколко дни хващат и него, прекарва месеци в различни затвори.
Авторът на “Записки по българските въстания” също е масон като Димо Казасов, Симеон Радев, Тодор Кожухаров и Стефан Стамболов. И в неговата биография се намесва Русия. Статия, която публикува, че убийството на руския император Александър II може да доведе до реформи в Петербург, е посрещната на нож.
И битката русофили-русофоби продължава вече повече от век и е стимулирала много публицисти да влязат в политиката.
