Как се провали мисията на Стойчо Мошанов в Кайро
През март 1944 г. министър-председателят Добри Божилов вика пред регентите принц Кирил, Богдан Филов и ген. Никола Михов бившия пълномощен министър в Берлин Първан Драганов. Пред тях казва, че вече било време, ако дори не е и късно,
да се влезе в преговори с Англия и САЩ,
да се уясни положението на България и да се направят опити да се излезе от войната. Това свидетелстват документи в Държавна агенция “Архиви”.
Драганов изказва мнението, че трябва да се водят разговори, а не преговори. В следващото правителство на Иван Багрянов министър-председателят уговаря именно него да стане министър на външните работи. Условието на Драганов е да се започнат разговори с представители на Англия и САЩ. Парадоксът е, че точно човекът, който е свършил много дипломатическа работа по връщането на Южна Добруджа и влизането на България във Втората световна война на страната на Германия, сега сондира излизането ѝ. При това е категоричен, че не трябва да се разговаря с представители на СССР.
Все пак войски на Англия, САЩ и Канада са направили десанта в Сицилия близо година по-рано, а на 6 юни 1944-а - и този в Нормандия, но да пренебрегнеш СССР, в чиито сфери на влияние е България, както дълго са се договаряли Сталин и Чърчил, докато го скрепят с подписите си под договор за т.нар. Процентно споразумение на 8-9 октомври 1944 г., си е липса на политическа ориентираност.
Вероятно българските политици не са вярвали на информациите за тайните разговори между Чърчил и Сталин, Идън и Молотов, водени още от ноември 1941 г., в които
на България е отредено място в зоната на руснаците
За това ги предупреждава на два пъти и посланикът ни в Москва Иван Стаменов. Първата стъпка за контакти с Англия и САЩ е през декември 1943-а и януари 1944 г. с разговорите на Георги Киселов с американски представители в Истанбул и Анкара. За тях е потърсено и посредничеството на българския пълномощен министър в Анкара Никола Балабанов, а бившият банкер Анжело Куюмджийски, напуснал България през 1941 г. и станал полковник от американската армия, сам предложил услугите си.
През март 1944 г. се разбира, че сътрудничеството на Куюмджийски е ненадеждно и се преминава на варианта Киселов да потърси връзка с Кирил Бляк. Той пък е син на бившия директор на Американския колеж в София Флойд Бляк и Зарафинка Кирова. Балабанов му обявява българското становище, Бляк си води бележки, но от цялата работа нищо не излиза.
В началото на юли Стойчо Мошанов, по това време във Враца, но пък и пет пъти народен представител и бивш председател на Народното събрание, пише писмо на министър-председателя Иван Багрянов:
“Германия ще падне, и то по гръб
Всички наши бъдещи действия трябва да се съгласуват с този факт, и то като предваряме събитията, а не да ги следваме.”
На 19 юли 1944 г. той е поканен в Министерския съвет. Докато Багрянов и регентите умуват, по това време Уинстън Чърчил държи реч, съгласувана със съюзниците му САЩ и СССР, в която призовава България да скъса с Германия. Това кара управляващите в София да се забързат. Почвата в България за това е подготвена, защото още през май Атанас Буров, демократът Никола Мушанов, земеделецът Вергил Димов и още няколко минали в забвение политици настояват страната ни да скъса с Германия и да мине към съюзниците.
Мошанов смята, че ще бъде по-полезен, ако отиде в Анкара, защото имал лични връзки с английския посланик в Турция Хю Монтгомъри Хюгесън.
Не пропуска да каже, че за да се почнат разговори с представители на трите съюзни държави, трябва да има и дела. Първо - изтегляне на българския окупационен корпус от Югославия, второ - за неговото заминаване да знаят и регентите. Багрянов го прекъсва: “Тази работа в началото трябва да се запази в тайна. Не зная дали това може да стане, ако кажем на регентите.” Регентите и министрите се съгласяват да отиде на разговори, без обаче да има “съответните дела”.
Поръката им е да обяви, че правителството ни е решило България да излезе от положението на война със САЩ и Англия, да проучи условията, но да кажел, че
инициативата му не била държавна политика, а личен контакт и да се запазела в тайна поне до първите дни на септември
Мотивът е смехотворен - пуснатите в отпуск да прибират реколтата войници тогава щели да се върнат по частите си и това щяло да даде възможност армията да поеме евентуален наказателен контраудар от Германия.
На 16 август Мошанов е в Анкара и е приет от посланик Хъгесън, който го полива със студена вода - съобщението му за срещата ще стане достояние и на посланиците на САЩ и СССР, пише в документи на Държавна агенция “Архиви”.
На 26 август, върнал се в София, Мошанов е приет от Иван Багрянов и Първан Драганов. Пред тях той казва, че “отношенията ни със Съветска Русия трябва да се поставят в ясност, като ѝ се дадат всички гаранции за лоялност”. И второ: “Обезоръжаване на германските войски с готовност да поемем всичките последствия от този акт”.
Първан Драганов му опонира, че щабът на войската можел да саботира решението на правителството. Мошанов е безкрайно учуден, но му се казва, че едва днес окупационният корпус от Югославия се изтеглил, след като решението било от месец.
Вечерта заседават регенти и министри и предложенията на Мошанов са приети. Той отива в Мездра, където е въдворен като английски агент със семейството си, но след два дни е извикан в София “с багаж за далечно пътуване”. Хъгесън е уведомил нашия посланик в Анкара Никола Балабанов, който пък предал в София, че условията за примирието могат да се получат само в Кайро.
Мошанов можел да тръгне от Истанбул с английски самолет. Багрянов го моли веднага да замине. Преди това Мошанов обаче отново предлага условия: ще замине, ако
Багрянов преустрои кабинета си с хора на Отечествения фронт
и в него да има повече представителност на политици с авторитет вътре и вън от България.
Багрянов отвръща, че вече е започнал промените и е поканил юриста, но и член на “Звено” Петко Стайнов за външен министър и пръв делегат на преговорите в Кайро.
На 29 август с кола Стойчо Мошанов пристига в Истанбул. С него за Кайро трябвало да пътуват Георги Киселов, официално търговец в Истанбул, а иначе човек за специални поръчки, посланикът Никола Балабанов и военният аташе в Истанбул полк. Желязков. На летището от Петко Стайнов няма и помен, а се оказва, че Балабанов и Киселов са възпрепятствани да отлетят по някакви неясни причини.
На 30 август в късния следобед Мошанов и Желязков кацат в Кайро. На летището ги посрещат четирима английски офицери.
Те изразяват недоволството си, че делегацията е само от двама, а не от четирима души, както са уведомени, и заявяват, че условията за примирие ще бъдат връчени на българите на 1 септември. Председател на конференцията щял да бъде лорд Мойн, английски министър за специални поръчки, а американската делегация ще води Линкълн Маквейг - дипломат и приятел на президента Франклин Делано Рузвелт, но и бизнесмен и археолог.
Стойчо Мошанов започва да анализира какво му предстои и какво да направи, след като е научил от радиото, че съветските войски вече са на добруджанската граница, а английски и американски не само няма около българската граница, а най-близко до България те са в Италия. Стига до извода, че СССР не е участвал в изработката на условията за примирие, но не си задава въпроса: защо?
Логиката отвежда българският преговарящ и до заключението, че помощ срещу немците България може да получи само от Червената армия. При това положение било неуместно страната ни да създава международен акт без прякото участие на СССР. За България, разсъждава Мошанов, имало само една алтернатива: или сама да повика съветските войски, или с поведението си да предизвика обявяване на война от СССР. А условията за примирие, изработени с участието на СССР, щели да бъдат по-благоприятни от тези, които налагали САЩ и Англия в Кайро, защото поради особените си интереси на Балканите руснаците имали това право. На всичко отгоре му се струвало съмнително бързането на англичани и американци българите да подпишат споразумението.
Всичките тези прозрения се отнасят до политиката на България, но както показва по-нататъшният ход на историята, трябваше да ги направят регентите и правителството на Иван Багрянов, а не Мошанов. Той очаква правителството да прати писмата, даващи му правомощия в Кайро, но те не пристигат, подписани от Иван Багрянов, а когато идват от вече новия министър-председател Константин Муравиев,
грифът е да откаже да преговаря
Стойчо Мошанов така и не разбира какви са условията, които предлагат англичани и американци. Той се опитва да ги научи в частни разговори и от това, което е разбрал, прави своите възражения. Едно от тях е срещу безусловната евакуация на окупираните от българските войски територии на Македония и Тракия. Мошанов настоява армията ни да бъде оттеглена само след като се установял един законен режим или пък войските ни да бъдели заместени от поделения на съюзниците. Иначе щяло да се стигне до анархия и междуособици. Евакуацията от Югославия пък да не засягала земите от т.нар. Западни покрайнини - Босилеградско и Царибродско. Стойчо Мошанов обяснява, че те “съставляват част българската територия, определена още от Берлинския договор от 1878 г.” Територията на Тракия, източно от река Места, през която тогава по думите на Мошанов “минава единствената жп линия, чрез която България може да се сношава с външния свят, до установяването на мира, да бъде окупирана от войски на Великите съюзени сили, за да се гарантира свободното използване за българските стоки и пътници от и за България”.
След като е лишен от правомощия, българският преговарящ се оказва и без шифър и радиовръзка
Телеграмите до София изпраща Хъгесън от английското посолство. По тази причина Мошанов не може да се допита какво да прави и решава, че трябва да прекъсне преговорите, докато се изяснят българо-съветските отношения. За да е по-убедителен, в една от телеграмите настоява, че условията му били “коренна промяна в правителството и да се попълни делегацията с видни лица от опозицията в стария режим. До днес не съм получил никакво известие. ...Иначе съвестта ми и дългът ми към Родината не ми позволяват да изпълня мисията си под егидата на правителството в досегашния му състав.” Мошанов напомня и че все още не са пристигнали документите, даващи му правомощия за подпис.
Вечерта на 1 септември започва заседание с делегациите на САЩ, Англия и България. Председателстващият лорд Мойн обявява, че правителството на Багрянов било законно и нямало причини за отлагане. Мошанов възразява, че не може да говори от името на правителство, в чийто състав две трети са приятели на Германия и да подпише примирие от негово име при тежки условия. Заседанието се прекъсва, като се чака отговор на изпратената телеграма. На следния ден се разбира, че тя не е изпратена поради оставката на правителството на Багрянов.
На 3 септември, ден след като е назначено правителството на Константин Муравиев,
Мошанов праща телеграма, че не приема нов мандат за преговори
от името на това правителство и препоръчва изпращането на един министър и един висш офицер да подпишат примирието, “ако евентуалното влизане на руски войски в България не създава едно ново положение”.
На 5 септември получава отговор, че предложението му е прието, той оставал пълномощник за преговори и на новото правителство, за това били уведомени представителите на Великобритания и САЩ в България и че се подготвяла делегацията, която да му донесе пълномощията в Кайро.
Англичаните бързат. Вечерта го посещава английският пълномощник Стийл и му казва, че на следващия ден ще се подпише примирието, независимо че не са пристигнали пълномощията на Мошанов. Българинът обаче възразява, че щом от България е тръгнала делегация, той не може да подпише. Англичанинът се съгласява преговорите да се отложат до пристигането на делегацията. Вечерта обаче се получава съобщението, че
СССР е обявил война на България
Преговорите се прекъсват, а англичани и американци в Кайро заявяват, че те вече ще се водят с участието на трите велики сили. Предлагат и на българите да пътуват до Анкара на 8 септември, защото тогава имало самолет. В документа за срещата в Кайро е записано, че страната ни е поискала примирие от Великобритания и САЩ, но че условията, при които то ще стане, не са предадени на България поради очакването да пристигне нейната делегация и че преговорите са спрени поради обявяване на война на страната ни от СССР.
Мошанов и Желязков остават в Кайро чак до 20 септември. Напълно безсмислено, както показват развилите се у нас събития.
Тук се налага да се върнем близо месец и половина назад. На 3 август Киселов от Цариград е пратил шифрограма на министър Първан Драганов, че Съветският съюз, Англия и САЩ действат в пълно съгласие и че
между тях конфликт за Балканите не може да има
След няколко дни изпраща и втора, в която категорично указва, че точно в този момент българското правителство не трябва да предприема нищо без знанието на Съветския съюз. На 19 август П. Драганов уведомява руското посолство, че е изпратил Стойчо Мошанов за преговори с англичаните в Кайро. Съветският посланик Степан Кирсанов предупреждава: “Запомнете едно: вратата за преговори за мир с нашите съюзници е през нашето консулство. През нас ще минат.” Отговор съвсем не по дипломатическите правила, но пък ясен и категоричен.
Първан Драганов обяснява пред т. нар. Народен съд, че политиката на регентите е била да се подсили широката и необещаваща нищо формула, която поддържа надеждата, че България направлява своята политика единствено с оглед на интересите си, които не били неразривно свързани с конфликта на Великите сили. Конкретно задължение щяло да се поеме в зависимост от развоя на събитията. След тези събития “задължението” го поемат други.
