Вероятно същият бай Васил, а не червеноармеец е изваян от гранит и за пловдивския "Альоша"
Репресиран философ, на когото дълго време при социализма отказвали работа, е позирал за фигурата на войника с автомат “Шпагин” в ръка, която увенчава Паметника на Съветската армия в София.
Този любопитен факт разкриват известни наши скулптори пред “24 часа-168 истории”.
“Бай Васил”, както си го спомнят те, бил дългогодишен модел в Националната художествена академия и имал любопитен, но доста измъчен живот. По ирония на съдбата заради атлетичното си и стройно тяло точно той
бил предпочетен
да стане прототип
за централния персонаж в помпозната композиция в центъра на София, която продължава да скандализира обществеността у нас.
“Познавах човека, който е позирал за централната фигура - бай Васо - разказва скулпторът Константин Ачков. - Той ни позираше и на нас като студенти, преди да умре. Бил е син на много високоплатен елитен адвокат на цар Борис. Заради този факт след 9 септември 1944 г. го преследвали. Интелигентен - завършил беше философия, но и гонен здраво от комунистите, които не му давали да работи по специалността, той цял живот е бил учител по плуване, а след това модел. И накрая, макар че вече от 10 години беше с инсулт горкият, когато аз го рисувах, той продължаваше да позира по гащи, за да може да се изхранва. Въпреки че вече беше много тежко болен - с вдървен крак и ръка, идваше при нас.”
Нещо повече - според Ачков толкова го харесали като модел на съветски войник, че единодушно решили той да бъде модел и за десетметровата гранитна скулптура в Пловдив, посветена на същата армия и по-известна като “Альоша”.
“Знаеше се, че бай Васо е и тази фигура, затова в лице са идентични - продължава разказа си Ачков. - Навремето и двете са правени от натура -
по най-примитивен начин
са скулптирали
и затова са еднакви. Бай Васо е емблематичен и почти няма човек от моето поколение в академията, който да не го е рисувал. Не беше от редовите модели. Той беше толкова известен, че дори когато почина, му направиха специално погребение от академията.
Голям женкар е бил
също като млад
- защото е бил красавец. Пийваше на стари години. “Вие днешните не знаете да пиете, казваше, едно време баща ми с неговите приятели за вечер са си поръчвали едно бъчве вино и цяло агне за мезе. Той взимаше по 20 000 лева и ние живеехме предоволно”, а те са били много деца - смятай какъв стандарт е било.” Не знам по какъв начин бай Васил успява да завърши висше образование, но после, когато не му дават никъде да работи, се хванал първо като плувец, а по-късно и като модел. Но живееше много трудно. Хонорарите бяха много малки и той се скъсваше да ходи - сутрин в академията, а след това отива в някое частно ателие. Почина много възрастен, някъде към 2000 г.”
И наистина приликата в лицата на двамата войници, които ни гледат от прословутите паметници на соцреализма в София и Пловдив, е очевидна, а ако тази хипотеза се окаже вярна, тя би помогнала да се разреши една дългогодишна загадка.
Причината е, че в продължение на много години в града на тепетата са смятали, че прототип на “Альоша” е истински съветски войник - Алексей Скурлатов. Преди време обаче детайлно разследване на пловдивската журналистка Върба Чавдарова показа, че
няма как руският воин
реално да е позирал,
тъй като авторът на паметника - Иван Радославов, изобщо не го е виждал.
Според статия във вестник “Марица” Скурлатов е бил в състава на Съветската армия, която пребивава в Пловдив от есента на 1944 г. до юли 1947 г., когато се връща в родината. Докато конкурсът за паметник на Съветската армия в града е обявен чак в началото на 1948 г., когато Скурлатов вече е бил в родния си Алтай.
През 1979 г. по инициатива на пловдивския вестник “Комсомолска искра” и “Агенция по печата Новости”, журналистически екип дори започва
експедицията “Търсим те, Альоша"
Така десетки войници ветерани гостуват в Пловдив през 80-те години на миналия век. Чавдарова поддържа кореспонденция с над стотина от тях, но нито един не споменава за свой сънародник, прототип на “Альоша”. А в едно от писмата си до Върба Чавдарова началник-щабът на съветския гарнизон в града в периода 1944-1947 г. Исак Борински дори
изразил възмущение от
твърдения в съветския печат, че Алексей Скурлатов е позирал за статуята.
През годините са изказвани и други версии за оригинала, но възможността един и същи модел да е използван и за двата монумента е напълно реална.
А независимо от тежката си орис бай Васил имал удивителна памет и обичал много да разказва за миналото си.
“Разправяше страшно весели истории, а ние умирахме от смях - споделя Ачков. - На младини е бил красавец, със сини очи и наистина приличаше малко на руснак. Затова са го искали за всичките такива паметници. Обясняваше ни как за целта мастити скулптори като Иван Фунев например са го карали да гледа страшно.
Разказваше ни и една безумна случка за един студент, който правел някаква “Пиета” - умиращ партизанин в ръцете на майка си, защото такава му била дипломната работа. И влиза Фунев, който бил с много тежък характер, и се скарва жестоко на студента: “Как може да гледа така тъжно?!” “Ами той, казва, умира - как да гледа? Не, отговорил му известният скулптор, комунистът не умира така! Комунистът, казва, ще се озърта до последно за враговете" - тук бай Васо много хубаво го имитираше, с присвити, злобни очи - “И ще го обърнеш композиционно, да гледа назад, нищо че умира, той трябва
да гледа да
не го изненада
врагът в гръб!”,
викал Фунев. “Ама нали е убит”, протестирал безуспешно студентът...”
Що се отнася до Паметника на съветската армия в София, напоследък и за него се появиха нови любопитни версии. Според една от тях войникът с автомата “Шпагин” е изваян с мъжко лице, но с женско тяло. Причината е, че двете авторки - Мара Георгиева и Васка Емануилова, били с нетрадиционна сексуална ориентация. “Той е жена, само има мъжка физиономия - потвърди пред “24 часа-168 истории” скулпторът Петко Дурмана. - Преди време правих снимки от дистанция и тогава се шокирах, защото отдолу не се вижда добре
доколко са женствени
очертанията на фигурите
При скулптурите много ясно личи ориентацията. Това, което съм чувал, е, че те са били подложени на огромен натиск, било им е гадно и може да са си отмъстили по този начин - женско-лесбийско отмъщение.”
Документи от епохата наистина свидетелстват, че е имало огромно напрежение между творците по време на изграждането на монумента. Постоянните спорове около композицията, които са били подплатени и с доноси до висшестоящи партийни лидери, са предизвикали знакови скандали. А по чисто идеологически причини работата е била затруднена и от излишни допълнителни изисквания.
