- Започнала да търси истинските си родители, след като научила тежка диагноза за себе си - оказва се, че майка й е умряла от рак
- Докато издирваш документи и сведения, минаваш през деветте кръга на ада, но си струва - хората не трябва да се отказват, казва 50-годишната Атанаска Косева
- Защо трябва да се улесни разкриването на тайната на осиновяването
Тайната на осиновяването вече 60 г. пречи на над 2 млн. души да узнаят своя произход. Това са осиновени деца, осиновители и техните семейства.
Тя нанася не само психологически травми на хората, но ги лишава от това да знаят имат ли генетични заболявания. Не са малко и случаите на кръвосмешение.
За да улесни разкриването на тайната и да се облекчат процедурите, от ПП-ДБ и ГЕРБ внесоха поправки в Семейния кодекс.
“24 часа” потърси двама от двигателите на промените - депутатите Деница Сачева и Христо Петров.
В следващи броеве ще разкажем историите на хора, минали през цедката на институциите.
Тя е родена зад бара на хотел “Кубан” в Слънчев бряг. Буквално така е записано в документите, за чието разсекретяване жената се е борила дълго.
Майка й криела бременността си, казвала, че е понапълняла, но истината лъснала на 13 юни 1973-а, когато контракциите започнали. Жената била в 7-ия месец и родила момиченце с тегло от едва 1,1 кг.
Колегите извикали медицински екипи, които закарали детето в Окръжната болница в Бургас, а родилката – в Поморие. После майката не е търсила детето си.
Според свидетелите на раждането лекарите казали, че бебето е починало. Дали е така, 50-годишната сега Атанаска Косева от Пловдив никога няма да научи.
Тя обаче вече е наясно с произхода си, изчела е досието по оставянето си в дом и осиновяването, но там
липсва
пълномощно от
майката, че дава
право на
държавата да
търси родители
на дъщеря й. Истинските майка и баща са починали отдавна, много преди тя да разбере кои са, затова пъзелът няма как да бъде сглобен докрай.
Първоначално жената е записана с името Димитрина, осиновителите я кръщават Атанаска. Взимат я на месеци – в края на декември 1973 г. Израства в Бургас, там се омъжва, но
от много години живее
в Пловдив, защото съпругът й е военен
и преместен на работа
в авиобаза Граф Игнатиево.
Атанаска Косева научава, че е осиновена от съученик, когато е на 12 години. “Каза ми, че колкото и да ме обича баща ми, не ми е истински родител. Ударих го с юмрук с такава сила, че му счупих зъби. Той ми отвърна и се наложи да ме превързват и да ме шият, а на него после му слагаха коронки”, описва тази случка Косева пред “24 часа”.
Прибрала се вкъщи много тъжна, мислела, че животът й е свършил. Вечерта, когато баща й се върнал от работа, се обадила класната и разказала какво се е случило. Обяснила, че едва са разтървали децата. Изненадата била голяма, тъй като момичето не е проявявало агресия до този момент.
“Баща ми ме заведе в дома на момчето, с родителите му бяха приятели. Ние не казвахме защо сме се скарали, но ни направиха очна ставка и малко по Макаренко, малко с благи приказки си признахме.
Като чу, баща ми ме гушна и ме прибра вкъщи. За съжаление, това костваше едно дългогодишно мъжко приятелство между двамата бащи. Но ние с момчето си запазихме отношенията и сме близки и до днес”, казва жената.
И в този, и в още много дни и години след него Атанаска разпитвала осиновителите си кои са истинските й родители. Отговаряли й, че не е важно кой я е родил, а кой се грижи за нея.
Понякога разказвали, че майка й била стюардеса на 18 години, а баща й е загинал при голяма авария в Химическия комбинат в Бургас.
“Сега, с този акъл, няма как да повярвам, че едно момиче на 18 е можело да бъде стюардеса в онези времена. Но и тогава ми се струваше съмнително.
Осиновените хора
сме толкова
лъгани, че
развиваме
безпогрешен усет кога се казва истината и кога – не. Много трудно, почти невъзможно е да ме излъжеш”, твърди Атанаска Косева.
Преди да стигне до поне част от истината за произхода си, минали 33 години от момента, в който научила за осиновяването, докато с адвокат Жанета Бюйлекова спечелят делото в Апелативния съд в Бургас да разсекретят документите чак в края на 2018 г.
“Изоставено и осиновено дете знае това, чувства го подсъзнателно, без дори да може да го формулира. Това оставя белег за цял живот, държи го нащрек спрямо родители и близки и много често осиновените не успяват да изградят приятелства в живота си, водени от подсъзнателния страх, че отново ще бъдат изоставени”, споделя жената.
И добавя, че се е чувствала не на място от съвсем мъничка, макар родителите да я гледали много добре.
“Баща ми даваше всичко за мен. Благодарение на него се справям по-добре от мъж във всяка мъжка работа. Затова обичам толкова много техниката и колите”, разказва жената, която днес работи в автосалон. Но твърди, че
роднините на
осиновителите
никога не
приемат
чуждите деца
Вече не помни каква точно беля е направила в детството, но и досега в главата й отеква една реплика на нейната леля към майка й: “Какво очакваш от едно осиновено дете?”.
Атанаска не можела да се откаже да търси истината за произхода си заради тежки диагнози – два пъти се е преборила с онкологични заболявания, а и двете й дъщери имали здравословни проблеми.
“В такива случаи е много важно лекарите да знаят дали човек има наследствена обремененост. Така се и оказа при мен, истинската ми майка е починала от рак. Аз имам 2 години по-голяма сестра, 10 години след мен майка ми е родила и момче, което се удавя на плажа в Бургас на 7-8 г.
Вероятно това е отключило заболяването и тя се е предала”, предполага Атанаска.
След като изчела документите, установила, че има сестра, която живее в Ахелой. Намерила я и жената, която също се казва Димитрина, казала: “Винаги съм знаела, че имам сестра, но никой не ми вярваше!”.
Двете седнали на кафе и Атанаска показала документите. Сега се виждат понякога, честитят си празници, но загубените години трудно може да бъдат наваксани. Роднините на майка й не искат да контактуват с Атанаска, научила е само, че вуйчо е Иван Ванев, авторът на текста на “Бургаски вечери”, но и той е починал.
“Вече съм
спокойна, защото
знам коя съм,
знам от какви
болести да се
пазя,
защото най-сетне съм наясно с наследствеността си. Тайната на осиновяването трябва да падне дори само заради това, че човек има право да знае към какви заболявания е предразположен. Повярвайте ми, че когато издирвах родителите си, не търсех второ семейство, страхът от изоставяне не се забравя”, категорична е Атанаска.
Тя е омъжена щастливо, има 2 големи дъщери, а вече и внуче, но този подсъзнателен ужас не я напуска.
Изтъква и още един аргумент защо не трябва да има секретност в такива случаи – опасността човек да установи интимна връзка с роднина.
“Съзнателно търсех по-голям от мен мъж и съпругът ми е с 8 години по-възрастен. И си мисля, че никак не е невероятно синовете на сестра ми, които са на годините на моите момичета, да се бяха запознали с тях, без да знаят, че са братовчеди, особено ако бяхме останали в Бургас.
Това не е измислен, а много реален риск”, убедена е Атанаска.
И съветва осиновените да не се отказват да търсят истината за себе си, макар че е много трудно.
“Институциите те пращат за всички видове зелен хайвер – архивите били изгорели при пожар, били наводнени, какво ли не. Минаваш през деветте кръга на ада. Но си струва”, убедена е тя.
И още членува в групата във фейсбук, в която деца и родители се търсят. За да помогне с каквото може като човек, преборил грижливо пазената тайна.
