- Кажи му “ясу” и сте братя
- Дори опашките за визи не спряха нашенеца към новите територии
Отгледаните в плен животни имат малък шанс да оцелеят в дивата природа. Същото е и с българите през 90-те години, получили шанс да пътуват по света след половинвековна изолация и глави, пълни с денонощно набивана комунистическа пропаганда. Те са си изградили някаква своя, изкривена от холивудски филми и истории на маса представа за капиталистическия строй. Имат се за калени тарикати, но в непознатите общества зад желязната завеса се оказват напълно безпомощни, до голяма степен смешно жалки.
През първите години на прехода по телевизията се разгръща масивна рекламна кампания.
“Паралия! Катерини! Гърция! Турция! Любими!”
е преекспонираното възклицателно послание, зарибило колонии ентусиасти да се влеят като реки в опашките за визи пред капиталистическите посолства в София. Готови са да умират от обезводняване на тротоара в името на своя средиземноморски блян.
За да се добие най-плътна представа, припомням чакането пред посолството на Франция на улица “Оборище”. То беше нещо страшно.
Прииждащи от провинцията живеят в колите си по няколко денонощия, мажат се сандвичи върху вестници, храстите на Докторската градина се ползват за тоалетна, кофите за боклук преливат от кофички кисело мляко и бирени бутилки, пред оградата на мисията се вихрят драматични скандали. Чакащите имат тартори, които съставят списък по хронологията на пристигането, за да няма пререждане, а живеещите на по-ниски етажи в околните кооперации гледат и слушат прехласнати, сякаш под балконите им се вихри денонощен ситком.
Цели социални системи се формират там със собствен кодекс и жаргон. Служителят, който отговаря за пропускателния режим на консулската служба, е възпитан човек със завидно здрави нерви, хладнокръвно посреща всевъзможни истерични пристъпи, никому лошо не прави, обаче кандидат-туристите са го кръстили Еничарина. Не за друго, а защото е българин. Кой българин работи във френското посолство, бе? Тоя е номенклатура с дебели като корабни въжета връзки!
Между 9 и 10 ч, когато визовият отдел отваря, наострените тартори му връчват самоделния списък с нетърпящо възражения очакване да спазва техния ред, за да се избегне паниката и масовата истерия. Еничарина се придържа колкото му е възможно към народната воля, но понякога възникват непредвидени ситуации.
Приятел, очевидец на боевете за визи в първите години на демокрацията, разказва как една сутрин пред опашката застава нефигурираща в сакралния списък жена. Еничарина я поканва с любезен жест, при което чакащите закипяват.
“Госпожо, не сте на ред! - крещят те. Напротив, съвсем съм си в ред”, - отвръща дамата
и пред възмутените им погледи прекрачва френския праг.
“Котка да беше обезглавила ритуално, нямаше така да пощуреят”, описва очевидецът. Нищо на този свят не е в състояние да ги убеди, че дамата не идва за виза, а е поканена на среща в посолството, искат да я овалят в катран и пера. А Еничарина, понеже не счита за нужно да обяснява причините, по които кани хора в посолството, отнася най-сочните псувни, родени в пламъците на социалистическия реализъм. Същите са страстите пред немското, английското, американското, гръцкото…
Докато в турските курорти се отсяда по хотели и се яде в прилежащите им ресторанти, из гръцките земи нещата са сложни: малки селца на Халкидики и около Кавала, студиа с тесни кухнички и таверни, кристално чисто море, безкрайни плажове и свобода да правиш каквото си искаш. Селски блян като в Китен през 60-те години, който едновременно привлича и плаши заради цените в драхми.
Важно е да се поясни, че една от изкованите през соца
традиции в България е на морето да се яде в стаята
И да има, и да няма стол към ведомствената станция, курортистът си носи от къщи буркани лютеница, краставички, каквото там си е затворил, купува си от пазара продукти, изкарва на балкончето електрически или най-добре газов котлон, и се почва пърженето. Така се пестят пари от ресторанти, пък и друго си е домашната храна.
С този ловък подход нашенецът навлиза в земите на южните си съседи, багажникът му прелива от благоденствие, щото не им знаем цените в техните таверни. Гърците от своя страна, които са табиетлии хора по природа и кулинарните удоволствия не са им чужди, не могат да повярват, че гостите от България предпочитат да бъркат таратор на горещата тераса, вместо да си поръчат пресни калмари, сувлаки и ципуро под хладна тента.
Стига се до безумни когнитивни дисонанси: накацали като пилци на балкона, вмирисани на пържени яйца с лук, наши туристи се подиграват на група гръцки домакини, които киснат в морето с часове и бърборят, без да млъкнат, далеч от вечно изискващите си мъже: “Глей ги кви са прости, ма!”.
Сблъсъкът с напредналата западна цивилизация започва още на граничните капанчета край магистралата. Там българинът за първи път в своя мизерен живот се сблъсква с чудесата на техниката и битовата химия, немее и се прекланя пред автоматизирани сапунерки, които пускат течен сапун на дози, писоари с фотоклетки, саморазвиващи се ролки хартия, скрити под гладки пластмасови капаци. И най-вече непривично чисти тоалетни.
С тоалетните нацията ни има проблем още от епохата на кръстоносните походи
Един римски папа пише нещо като упътване за рицарите, споменавайки, че след като се мине Истър, замирисва на ла*на.
Веднъж в началото на септември се оказваме на див плаж в края на полуострова Касандра. Единствени българи сме, останалите плажуващи са гърци, сърби и македонци. Достатъчно е едно фрапе да си поръчаш на барчето, и получаваш чадър с два шезлонга за целия ден. За удобство на гражданите са инсталирани три химически тоалетни, в които се поддържа кристална чистота.
Прекарваме си така безбрежно няколко дни и една сутрин с изумление заварваме тоалетните в окаяно състояние, детайлите не са за описване. “Българите дойдоха”, осведомяват ни мрачно от барчето и се сещаме, че у нас са започнали почивните дни по случай 6 септември - Съединението. И се почва - яки батки, гримирани и тупирани госпожи с джапанки на платформи, мъкнене на хладилни чанти, вадене на топки и фризбита, жестоко врещене, газене през шезлонгите на задрямали почиващи, сякаш заливчето е станало жертва на нашествие от скакалци. Голям срам се бере в такива незабравими мигове при срещата с наши сънародници.
След първото си лято в Гърция през 90-те, което прекарва в състояние на културен и емоционален шок, българинът се завръща вдъхновен. После през дългите зимни месеци седи на чаша ракийка и кисело зеле с червен пипер от мазата и разправя на съседи и приятели, че всъщност хазяинът Йорго е душа човек. Даже узо са пили заедно. Като си кажат “ясу”, всичко става ясно, брат му станал. Затова се канят пак да ходят там, щото няма такава чиста вода, човече!
С други думи, гърците са хора като нас, макар да се долавя някакво неясно несъответствие, сигурно заради капиталистическото им самосъзнание. Ние сме по-открити някак си и по-гостоприемни, а те в началото са малко серт, сигурно е това, няма какво друго да бъде. Не че не умеят да се веселят де – като дойде празник, всички стават да танцуват, от баба до бебе, ама нямат като нашите хора. Като цяло анализът на гръцкото общество и традиции е сложен от гледна точка на постсоциалистическия българин.
През следващите години самочувствието укрепва, българите вече са стари жители на Неа Флогита, Неа Триглия и Созополи, все едно са си вкъщи. Не че са зарязали котлоните и бурканите, ама вече и в таверна се сяда понякога.
Изключително забавно е как си поръчва българин в гръцки плажен ресторант. Толкова е предвидим, че сервитьорите носят, без да им кажат, всичките мезета – тарама, дзадзики, пържени калмари, миди с ориз. Тия клиенти никога не стигат до рибата, пет пари не дават прясна ли е синегридата, готвили ли са днес папуцаки или мусака. “Тия манджи ги има и у нас”, казва българинът и нагъва въглехидратни ордьоври като невидял.
С времето по-авантюристично настроените нашенци решават, че им е писнало от близките дестинации в Гърция – откриват фериботните връзки с островите. Тасос, Йонийско море, чак до Корфу се разливат, а оттам Италия ей я къде е. Колко му е да слезеш с колата и с пълния багажник и да разгледаш като същински морски вълк още от цивилизацията. Връщат се с ковьорчета на морски костенурки, ръчно рисувани чаши и магнити за хладилник, тенекии зехтин и маслини и най-вече снимки по шорти и потници. Чак гръцки са проговорили не по-зле от пристанищни пазачи.
Влизам едно лято в софийско магазинче, където познавам собствениците - мрачна брачна двойка, вечно оплакващи се с многострадално изражение, все едно чужди грехове изкупват. Питат къде сме били на море, отговарям любезно, че сме посетили Закинтос това лято, и те светват. Нямам желание да проточвам темата, но те също са били на острова и започват да ме изпитват, като че ли съм на матура.
“Ходихте ли при потъналия кораб?”
“Ходихме с лодка - отговарям, - но морето беше бурно и хич не ни беше забавно.”
Те ме гледат хитричко, падам им в капана, без да искам.
Дотам има друг път, много по-кратък, съобщава съпругът и разгръща карта.
Започва да ми сочи с мръсен нокът откъде е трябвало да заходим към залива, как е било най-разумно да подходим, а ние сме се прецакали, защото не сме се сетили да го питаме, преди да тръгнем.
Напъва да ми даде телефона на една баба,
при която отседнали, за да може другия път и ние при нея да спим и тя да ни упътва най-удачно.
Не смея дори да намекна, че сме били на още няколко места из острова, защото тия двамата Закинтос го знаят на пръстите на едната си ръка и де що има баби, все са техни полуроднини. Ужасна история! Гръцкото море е осмислило живота на мрачното семейство, наляло им е самочувствие, каквото и Тракийското златно съкровище не би успяло да породи в родолюбивите им души.
И така постепенно, година след година, българите се стичат в Гърция. Тези, които традиционно летуват там от 90-те вместо на Черноморието, считат себе си за по-издигнати, космополити направо. Какво ще им разправяш на тях за “Балкантурист”, бе! Те са на узо и “ясо”, бе, алоу!
“Древните гърци - пише Тургенев - неслучайно казвали, че последният и най-голям дар на боговете е чувството за мярка.” Но както се пееше в едно от силните парчета на депутата Христо: “А пък аз туй нещо абсолютно не го разбирам.”
