Ужасно трудно е да опишеш на съвременния човек какво е да прекрачиш в паралелна реалност - от 80-те в 90-те години на миналия век. От дъното на Колкината дупка (най-дълбоката пещера в България) да се окажеш директно в окото на пазарната икономика.
Днешният млад човек е чувал за социализма, учил е по “Човек и общество” за падането на Берлинската стена и за 10 ноември 1989-а, мисли си, че е наясно с драмите на нашата младост дотам, че темата вече му е досадна. Така и не успява да усети нашето вълнение и пълен потрес, не разбира точно как демокрацията дойде и преобърна целия ни свят.
Проблемът не е в слушателите, а в разказвачите. В желанието си да пресъздадат мащаба на промените, довели до ново преразпределение на света, те подминават въздействащите детайли, в които се крие дяволът. Не успяват да провокират асоциативното мислене на аудиторията.
Историята за превеса на американските пред руските сфери на влияние след падането на тоталитарните режими в Източна Европа привлича донякъде студентите в историческите факултети. Останалите модерни млади хора биха предпочели да научат къде се корени традицията във всеки български дом да има найлонов плик, пълен с много найлонови пликове. Или пък защо човек би съжалявал, че повече няма смисъл да носи в джоба си
20 стотинки, вързани с конец
Битът на отминалите епохи е най-труден за пресъздаване, човек научава от историческите извори маршрутите на Кръстоносните походи до най-незначителни подробности, но няма никаква представа дали воините на Христа са носили ножички за нокти в дисагите си, или от какво са направени подметките им, за да извървят пътя от Рим до Йерусалим.
Жалко е! Хората инстинктивно сравняват миналото със собственото си ежедневие. Не е лошо да покажеш маслен портрет на Екатерина Велика от Фьодор Рокотов, но печелиш сто процента вниманието на съвременниците на COVID-19, ако им прочетеш писмото на руската императрица за неотложната нужда от ваксинация срещу едра шарка, изпратено през 1787 г. до граф Пьотр Румянцев, генерал-губернатор на Малорусия.
В началото на 90-те истинската революция в България се усеща най-силно
зад политическите реформи, в душите, но и в домовете, където изведнъж кретащият половин век бедняшки бит се ъпгрейдва до стандарта на капиталистическите домакинства. Такава реалност инстинктивно се визуализира, нейните комични парадокси са достойни за епос.
Да вземем найлоновите пликове. В соца “Те такова животно нема”, както казал шопът, виждайки за първи път жираф в зоопарка. Само богоизбрани и късметлии притежават плик, на който пише “Кореком”, пазят го цял живот като златната халка на баба си, за да го завещаят на своите наследници.
Още по-куриозно е, че единствената стока на социалистическия пазар, която се продава в дебел, доста неприятен на пипане непрозрачен найлонов плик, е не друго, а прясното мляко.
За непросветените следва описание за употреба: внимателно се орязват двете остри връхчета - през едната дупчица съдържанието се излива в млекарче (специален съд с двойно дъно, пълно с вода, за да не загаря млякото, докато се вари, а се налага варене, защото не е пастьоризирано). Другата дупчица се прави, за да циркулира въздухът. После с ножицата се отваря горната част, измива се старателно и се закача да съхне с щипка на простора. Така
ден след ден се събират
тия безценни артикули,
в които човек може да повърне, ако му стане лошо в москвича на път за морето, или да си съхрани вътре от влагата нещо малко, но адски важно.
След рухването на режима и навлизането на западни стоки дори най-скромният български потребител е презадоволен откъм найлонов амбалаж, но навиците умират бавно и “хубавите пликове” до ден днешен се пазят за всеки случай.
Докато сме на лактозна вълна, допълвам, че в тъмните социалистически години на никого не му минава и през ум възможността цеденото кисело мляко да се продава готово в магазина. Практикува се изцеждане по незабравима със своята естетика технология - две кофички обикновено краве кисело мляко се изсипват в голям тензух, който се завързва като бохча за батерията и се провесва над мивката. Прилича на бавно капещо и спихващо виме, държи се една нощ и е готово.
Споменатите по-горе 20 стотинки са друга мощна метафора на родния социалистически гений. Това са монетите, с които работят уличните телефони до идването на свободата. Безброй граждани си носят навсякъде такава паричка с майсторски пробита миниатюрна дупчица, през която минава конец. Пускат я в отвора на телефона така, че конецът да остане отвън, и завъртат шайбата. Когато си свършат разговора, дръпват конеца и си прибират стотинката.
Както казва Корнелия Нинова, на тези предприемчиви българи “демокрацията им отне много”. Стотинките са премахнати, започват да се продават фонокарти за уличните телефони, които не се поддават на обработка в домашни условия.
Над домакините обаче през 90-те се изсипва невиждан рог на изобилието, буквално ги вдига на крака. До падането на Берлинската стена и появата на кофи с парцали на пръчка подът се мие на колене със стара тениска или скъсани гащи. По същото време САЩ изпращат хора на Луната.
Естествено, в онези времена съветските прахосмукачки са огромна ценност - мощни, гръмогласни като претоварена дъскорезница и тежки, колкото буре с жълтици. След като си минеш панелката, трябва да полегнеш, за да не припаднеш. Но настъпва промяната, един ден магазините се напълват с нови, леки, маневрени, лесни за почистване и високо ефективни западни модели - смучеш и пееш! Банкет ти иде да дадеш.
Само щрихирам, че до началото на 90-те години дамска превръзка и памперс са виждали единствено щастливците с достъп до “Кореком” и работилите зад граница. Останалият народ купува от аптеките лигнин на огромни листове. Дават ги на дебело руло, завито с амбалажна хартия. Пакетът е близък по обем до 11-литрова туба минерална вода и също толкова удобен за носене.
Бяха поръчали на баща ми, който имаше привилегията често да пътува на Запад с националните отбори по борба, десет пакета памперси за новородената ми братовчедка. Върна се с осем. Трябвало да остави два на митничарката, която за малко да му конфискува всичките.
В периода на голямото нямане през 1995-а, когато демократичната икономика изпада в дълбока криза, контрабандата изживява най-големия си възход. Във ведомствата се
разпродават тайно и по
неведоми пътища безценни
стоки от първа необходимост,
включително стекове незаконно внесени цигари и детски космонавтчета.
Бях още студентка тогава, но работех. Веднъж в редакцията някой уреди доставка на дамски превръзки и тоалетна хартия. Същата вечер родителите ми ме посрещнаха у дома, все едно им носех Харвардска диплома, такава радост беше.
Макар преходът да изкоренява повечето архаични приспособления от бита на българина, несигурността през първото десетилетие от свободата го принуждава да поддържа редица изконни традиции, спасили не едно и две поколения от гладна смърт.
Докато в кухнята са подредени гордо образци на западната хранително-вкусова промишленост, на балконския простор се сушат пратени от село суджуци. Ако семейството живее на нисък етаж, подковите са върху дискретно опряна на парапета точилка, за да не се виждат от улицата и да не привличат крадци. А в килерите се гушат на етажи буркани с лютеница, компоти, сладка и пр. хоуммейд деликатеси. В края на зимния сезон капачките се връщат заедно с бурканите на “мамини”, щото догодина я има, я няма.
Поддръжката на личния автомобил също претърпява невероятен подем в пазарната икономика. Антифризът например дълги години е дефицитна стока и продължава да се намира рядко в началото на 90-те. За сметка на това под път и над път се продава евтин алкохол менте, който не по-зле предпазва чистачките от замръзване. Българската кола се познава по нетърпимата воня на бъчва, но видимостта през предното стъкло е кристална.
По времето на кабинетите “Беров” и “Виденов” битовите кражби са част от екзотиката и гражданите разполагат с арсенал от придобивки за опазване на личните си автомобили. Перлите в короната на тази печална индустрия са неотваряема капачка за резервоар, “бастун”, който блокира волана, ръчно направени стоманени решетки върху предните фарове на “Лада” 2105, 2106 и 2107, секретни болтове за колелата, цифров имобилайзер и най-великото изобретение - свалящ се панел на радиото. Ако не е снабдена с тези предпазни мерки, всяка оставена без надзор кола може да осъмне опоскана до неузнаваемост.
Музиката и киното винаги са вълнували българското общество, интересът му към аудио-визуалната култура не се прекършва въпреки жестоката изолация, в която живее до 1989-а. Всяка плоча на Елвис Пресли и “Бийтълс”, купена на черния пазар, като факел озарява душите. Когато световният технически прогрес въвежда аудиокасетите, у нас се поставя началото на бизнеса с презаписи.
Схемата е съвсем проста: някой внася контрабандно един албум, да кажем на АBBA, и голямо количество празни касети, върху които технически асове презаписват оригинала. На кутийките пише с черен маркер “АBBA-Live”, продават се по 10 лева парчето. Огромен оборот става, защото по същото време средната работна заплата е някъде към 80 лева. За качество на записите няма смисъл да се говори изобщо, на българското ухо му звучат перфектно, то няма база за сравнение.
Този бизнес рязко умира, когато първо в “Кореком”, а после и на битака започват да продават двукасетъчни касетофони. С настъпването на 90-те обаче се разгръща изцяло нова, още по-масова и доходна ниша - видеокасетите.
Интересно е да се знае, че българите се снабдяват с видеоустройства още през 80-те, но
касети с филми, особено
западни, се намират
изключително трудно
и рядко. В тази сфера нещата не потръгват стремително, като при аудиозаписите и видеата дълго прашасват в холните секции. Желязната завеса обаче рухва и няма кой да спре киноманите да утолят 45-годишния си глад за модерни филми.
Няма град, квартал, махала или село без минимум една видеотека в гараж, трафопост, мазе, каквото и да е свободно пространство. Собствениците им преуспяват, започват да правят видеотечни вериги, парите направо валят върху тях.
Първото, което прави българинът през 90-те, когато се нанася в ново жилище, не е да си пломбира водомера или да си смени адресната регистрация - незабавно се абонира във видеотеката. Аз лично бях клиент на три, непрестанно мъкнех напред-назад касети на камари.
Когато през 1998-а даваха церемонията за наградите “Оскар” ние вече бяхме гледали всички номинирани и наградени филми: “Титаник”, “Добрият Уил Хънтинг”, “Поверително от LA”, “Колкото, толкова”, “Амистад”, “Мъже в черно”. Такова нещо в соца и насън не ни се е случвало.
Ето така, ако разказваме на децата за големия преход, темата няма да им се струва досадна - още ще искат!
