Ако българщината в Одрин е съхранена, това е благодарение основно на семейството на отец Александър Чъкърък и на съпругата му Мария. 62-годишният одрински българин бе погребан в неделя, 19 март, в двора на одринската църква “Свети Георги”. До последно той се грижеше за българските места в турския град.
Отец Александър Чъкърък е роден в Одрин. В регистрите на местното кметство единствено срещу неговата фамилия е изписано – “българин”.
Веднага след като се запознахме в Одрин, Александър ме отведе в “Свети Георги”. В края на 80-те години на миналия век този български храм беше пуст. Църквата бе чиста, но се виждаше спешната нужда от ремонт: слънцето прозираше от покрива, а по стените и иконостаса личаха следи от дъжд.
Алекс, както той сам се представи, първо ми показа в олтара четири надгробни плочи на български офицери, загинали при щурма на одринската крепост през 1913-а. Плочите бяха грижливо завити в платно. Алекс, брат му Христо и баща им бай Филип ги пренесли в храма една нощ с конска каручка от офицерското гробище в Одрин, когато почнали да го заличават –
по същото време в България сменяли имената на българските турци
След това Алекс ме поведе към камбанарията по криволичеща стълба с изпочупени стъпенки. Показа ми хълмовете около Свиленград, които се мержелееха на петнайсетина километра. Разказа ми как двамата с брат си като деца се изкачвали тук – след поредните обиди или пердах в махалата. Бай Филип често бил привикван в полицията, а семейството трудно се прехранвало. “По онова време хич не бе лесно да си българин”, спомняше си Александър.
“Но баща ни бе казал, че България непременно ще ни помогне, когато ни е трудно, и ние му вярвахме. И я чакахме. А когато тя все пак не идваше, пък ни беше много нужна, се качвахме с брат ми тук и гледахме към нея. Знаехме, че един ден ще дойде”, разказваше ми Алекс в края на 80-те години.
По онова време моя милост още учеше занаята в хасковските вестници, България подготвяше т.нар. голяма екскурзия, напрежението между двете държави се трупаше и аз дълбокомислено обяснявах на Алекс, че скоро помощ от първата си родина няма да дочака.
Три-четири години по-късно двамата с него отново стояхме на камбанарията и гледахме към България. Вече бях кореспондент на радио “Свободна Европа”, пребивавах у тях, а в Одрин все по-често се чуваше българска реч. “Видя ли, че баща ми позна - България все пак дойде при нас!”, припомни Алекс.
Той безпрекословно вярваше, че проблемите между Турция и България ще се изчистят и двете държави ще се сближат. Не даваше и дума да се обели срещу турците. Бе израснал заедно с тях, най-близките му приятели бяха мюсюлмани. И въпреки че в детството му понякога звучало обидното “гяур”, той до края на живота си пламенно спореше с онези, които ги нападаха. За него хората бяха равни и всеки имаше право да се моли на своя бог.
В началото на 90-те години в Одрин започнаха да идват все повече българи. Алекс неуморно им показваше българските места в града, накрая ги водеше в “Свети Георги” и молеше за помощ. Покривът постепенно се продънваше, църквата потъваше в разруха. В онова трудно време най-много му помагаше неговият пръв приятел и съсед – адвокатът Хюсеин Саръгезен. Той бе неизменно до семейство Чъкърък, отделяше от джоба си за неотложни ремонти на църквата. Добре е онези, които по принцип говорят срещу мюсюлманите, да знаят това: не българи, не България,
местни хора помагаха на одринските българи в най-тежките им години!
Понякога българските големци, които посещаваха Истанбул с кола, на връщане се отбиваха в “Свети Георги”. Александър пламенно ги убеждаваше, че трябва да съхранят българщината в Одрин, плашеше, че църквата ще рухне, а накрая го удряше на молба – “Ремонтирайте!”. Те обещаваха, аз ги записвах и излъчвах, често пишеха и колеги от други медии, но промяна нямаше. Въпреки обещанията двете църкви продължаваха да западат.
Алекс не се отказваше. Ходеше при всяко българско правителство в София и молеше да се погрижат за българщината в Одрин. Някои реално помагаха, други изнасяха патриотични слова. Алекс кандърдисваше бизнесмени да помагат. Първите, които съдействаха още през 1990-а, бяха прохождащите тогава строителни предприемачи братя Диневи. Помагаха и други. Едни обещаваха, други даваха, но все пак църквите си искаха генерален ремонт.
Първият български депутат, когото заведох в Одрин, бе Соломон Паси
от Великото народно събрание. Той каза на Алекс, че ще му стане рекламен агент, и спази думата си. Десетина години по-късно – вече като външен министър, той успя да убеди премиера Симеон Сакскобургготски и тогавашния директор на вероизповеданията проф. Иван Желев да ремонтират “Свети Георги”.
А на 8 май 2004-а мечтата на Алекс се сбъдна – храмът бе осветен и той вече можеше да служи в него. Няколко години по-късно бе ремонтирана и другата българска църква “Св. св. Константин и Елена”. В популяризирането на българските места в Одрин мощно се включи и Съюзът на тракийските дружества воглаве с неговия тогавашен председател Константин Карамитрев. Проф. Стоян Денчев създаде библиотеката в храма – той помагаше още в началото на 90-те. В края на 90-те “Св. Георги” се нуждаеше от спешен ремонт – той бе финансиран от фондация “Бъдеще за България” на Елена Костова. Стефан Софиянски като кмет на София изпрати архитект Китов, който изготви проект за ремонт на храма. Така с усилията на много хора и организации – някои от които най-вероятно пропускам, отец Александър сбъдна мечтата си: Одрин да има действащи огнища на българщината.
Останалото е познато на хилядите нашенци, които вече двайсет години посещават двете църкви и българските места в Одрин. Добре е обаче да помним, че българщината там не се е съхранила сама. Основната заслуга за това е на фамилията Чъкърък и лично на отец Александър.
Той вече е при баща си – бай Филип, и помага на България от небето. С целия си съзнателен 62-годишен живот отец Александър успя да издигне на висота думата “българин” в Одрин. В двестахилядния град и в околностите му няма човек, който да не познава българския “папаз” (свещеник).
Никой никога не е казал лоша дума за него. На всички големи тържества той стоеше редом до първенците на града. Отецът се радваше на почит и уважение, а тези чувства се предават и към посещаващите града българи.
Слава богу, има кой да продължи неговото дело. На първо място това е съпругата му Мария, без която отец Александър едва ли би се справил през годините. Синът му Георги Чъкърък след година завършва Духовната академия в София и има намерение да се върне, за да продължи делото на баща си.
Разбира се, това може да стане много по-лесно, ако българската държава е на необходимата висота. През последните 33 години тя отделя мизерни средства – не само за одринските, но и за цариградските българи, както и за българите в чужбина въобще. Време е това да се промени.
