В живота съм искал да бъда едно нещо - голям художник. Но се разминах с мечтата си да съм такъв тук. Избрах това да е моята родина, но, със съжаление, на 72 г. установявам, че ние сме един красив и проклет народ
Трябваше само да открия заседанието на този парламент като най-възрастния, а станах председател. Самата дума "най-възрастният" трябва да ви подсказва, че вече ми е време малко и бохем да се върна да бъда. Като Хемингуей малко и аз да изживея старостта по един красив начин, покрай някое море, мемоари да напиша.
Това сподели председателят на 48-ото народно събрание Вежди Рашидов в лично интервю пред Десислава Банова-Плевнелиева в предаването "Събуди се" по Нова тв.
Той бе запитан дали ще се кандидатира отново за депутат при следващи избори. "Много труден въпрос. Бях поканен от моя приятел Бойко Борисов. Ние сме стари приятели, затова гледам да бъда колкото мога до него и да му помагам. Аз се отказах от трети мандат като министър. Отидох при него и му казах: Стига. Останах в парламента, защото бях спечелил избори в Пловдив, но беше отвратителна атмосфера. След това отидох при него и му казах: Дотук съм. Но започнаха големи градове да имат нужда от популярни и известни. Мен ме обичат хората, това много ми помага, хубаво е да видиш обичта на хората. В Пловдив хората ме искаха да се върна. Изгубихме от Слави Пловдив, но се върнах и си го взехме. Така се стигна до председателския пост", разказа Рашидов.
"Това не е било моя мечта и не съм го искал. По-скоро станах жертва, за да спася една ситуация, от което държавата имаше нужда - да се гласуват законите. Но това, че България не може да се успокои и да се направи правителство, не ме радва. Хората имат нужда да се успокои и стабилизира държавата. За мен е без значение кой ще управлява, въпросът е да може да управлява", коментира председателят на парламента.
Запитан дали иска да изкрещи нещо на депутатите, за да го чуят най-накрая, Рашидов отговори: "Няма смисъл. Хора, които и себе си не чуват, няма как да чуят друг. когато превърнеш средата си в една говорилня - да ползваш изречения и думи, които нямат никакъв смисъл и значение за историята, е безсмислено да се опитвам да казвам каквото и да е по-умно, отколкото може да поеме залата."
Рашидов се върна в детските си години, когато е загубил майка си. Майка се губи трудно, липсата й остава, но животът ме изтърколи на различни места - бях в сиропиталища, растяхме, дивеехме, страдахме, биехме се, радвахме се, като всички деца, разказа той.
В живота съм искал да бъда едно нещо - голям художник. Господ ми даде шанс, реализирах мечтата си. Всичко останало - не съм полагал никакви усилия за нищо, разказа още Рашидов.
Животът така ме завъртя - тръгнах по един път и всичко, каквото бях, се случи, без аз да съм желаел или полагал огромни усилия. Такава ми е съдбата, обясни той.
1980 година, след като стреляха по папа Йоан Павел, аз участвах в Равена, в Центъра на Данте, в световно биенале с една скулптура "Вратата на чистилището". И между 500 произведения международното жури оцени моята работа с голямата награда и златния медал на името на Данте Алигиери, Ватиканската награда. В Равена получих 10 милиона лири - към 10 хиляди долара, много пари бяха. И във Ватикана Йоан Павел ми връчи златния медал, който ми е много ценен и до днес, разказа Рашидов.
Първата реакция на човек - да се върна и да се похваля, да се зарадвам. Кацам в София - пълна тишина, все едно нищо никъде не се е случило. Миналата година ме направиха почетен член на испанските художници и златния медал на кралския кръг на Испания. Тишина. Така става това, за съжаление, това е нашият манталитет - искаме само ние. Това ни прави по-малки от всички. Аз съм мечтал българинът оттук да живее и да е голямо име. Това не го допускаме ние самите, помежду си. Така е и с Шенген - ние го правим, коментира той.
Така се разминах с тази мечта, че тук ще бъда голям художник, с тъга в гласа каза Вежди.
Моята родина, моята земя - аз съм леко сантиментален. Погребал съм тук роднини и близки. Избрах това да е моята родина, но, със съжаление, на 72 г. установявам, че ние сме един красив и проклет народ. Всичко това навява една голяма тъга - защо съм се мъчил да бъда голям, като няма кого да зарадвам. Защо съм избрал да живея на място, където не те обичат. Защото ние не се обичаме, като вървим по улицата от нас лъха омраза. Каквото е и в парламента. С омраза няма как да стигнем - омразата ражда омраза, коментира Рашидов.
Призна, че има много грехове и грешки, като всеки нормален човек. Имал грехове към децата, съпругата си, към приятели. Но аз имам едно лошо качество от малък - когато разбера, че съм сбъркал, да отида и да се извиня. А е лошо, защото да се извиниш се оказва най-трудното нещо, каза още той.
Политиката ми взе. Политиката даде възможност на много хора да се ровят в личния ми живот, да хвърлят епитети. Всичко това публично създава образ, който влияе върху семейства и приятели, каза още председателят на парламента.
Рашидов сподели и как е преминал през тежкия период на борба с рака.
Направиха ми биоскопия, взеха да изследват. Любо Спасов, да е жив и здрав, много ми е помагал, излезе и вика: Вежди, имаш рак на гърлото. В петък ми казаха - злокачествен е. И ме помолиха по най-бързия начин да избера къде да се лекувам, преди да съм направил разсейки. Веднага ударих жлезата. В Германия, 3 месеца, бях си отишъл, 36 кг надолу. Сега съм добре, храня се, понапълнях, сподели той.
Това е ракът. В момента, в който го чуеш - един път умираш. Следващи пътища - винаги умираш. И с ясно съзнание, когато човек е нормален и интелигентен, очаква смъртта. Трудно ходех, трудно се хранех. Затова и в парламента се извиних, че трудно говоря, имам нарушени гласни струни, но говоря, каза още Рашидов.
Съпругата му Снежана е най-силното и трайно нещо, което е имал до себе си. Обичам я. Без нея може би днес нямаше да бъда жив, тя е изключителен човек. Аз съм попадал на добри хора, мисля че е до края. Тя затова е свята тази любов, разчувства се Рашидов.
Най-голямото чудо в живота е оцеляването, никак не е малко. Самият живот е чудо. Чудо е, че ме има и ме виждат. Прекрасно е човек да живее с хора, че виждам всички, които обичам, завърши той.
