- Млад войник уби 6 войници и рани още 6 от караула на Голямата звезда
- Редник Ангел Костадинов изстрелял 55 патрона с автомат "Калашников" по другарите си, тормозели го
- Осъден е на смърт и разстрелян в Пазарджишкия затвор, още не бил навършил 20 години
- Ранените тогава досега помнят ужаса в тъмнината на караулното помещение
На 19 декември т.г. се навършиха 55 години от най-тежкото престъпление в редиците на Българската народна армия, както се наричаше тя във времето преди 1989 година. Тъй като тогава на тази дата отбелязвали Никулден, тъжното събитие е известно и като Кървавият Никулден в армията. На 19 декември 1967 г. млад войник, изпратен караул, убива 6 и ранява други 6 от войниците, защото старите го тормозели, а той бил новобранец.
"Нашето момче го убиха, къде е вашето?". Писмо с такова съдържание получават в началото на 1968 г. родителите на войника Цанко Трифонов във врачанското село Габаре. По това време Цанко е войник втора година в кашишкия полк в град Марица, днес Симеоновград. Пишат им техни познати от друго врачанско село - Лик, чийто син Никола Бояджийски служил в същото поделение.
Преди повече от половин век информационните технологии все още не са добре развити и новините не се разпространявали с днешната скорост. На хората от Габаре никой не бил съобщил за ужасната драма, която се разиграла на 19 декември 1967 г. в полка, където бил техният син. Нещо повече, свидетелите на онези кървави събития сочат младши сержант Цанко Трифонов за един от виновниците, които ги предизвикали. Но се оказва и един от потърпевшите.
По онова време на 19 декември по християнски празнували Никулден, макар че времената били атеистични. На тази дата е извършено най-голямото престъпление в историята на Българската народна армия - млад войник от състава на караула на погребите в района на "Голямата звезда" край Тополовград напуска поста си, влиза в караулното помещение и с автомат "Калашников" убива 6 души от другарите си, ранява други шестима. Изстрелва по тях общо 55 патрона. И прави неуспешен опит да избяга с оръжието си в Турция.
Стрелецът е Ангел Григоров Костадинов Велков. Заловен, по-късно е осъден на смърт, а в затворите било практика смъртните да бъдат представяни с 4 имена, за да е сигурно, че няма съвпадение на имена с други затворници и в суматохата покрай изпълнението на присъдите да не бъде разстрелян неосъден човек. Роден е на 28 юли 1948 г. в софийското село Градец, но живеел в работнически квартал на София - баща му бил строител, което му позволило да подсигури семейството си с апартаменти в столицата.
В казармата Ангел влиза през есента на 1967 г. - на 1 октомври, като шофьор в шеста рота на 49-и мотострелкови полк в град Марица. Този полк е известен в българската история като "Черният полк". Но не защото войнишката служба в него е била тежка - тя наистина е била тежка, а защото през Първата световна война загиват 85 процента от личния състав на полка. Тези, които остават живи, след завръщането си от фронта боядисват в черно оградата на казармите в знак на траур и почит към паметта на убитите.
На 3 декември 1967 г. е армейската клетва на младите войници, на 19 декември за първи път те са изпратени, заедно с хора от стария набор, на въоръжен наряд. Трябвало да охраняват погребите в района на Голямата звезда край Тополовград, където били част от складовете с оръжия и боеприпаси на тогавашната Втора армия. Според армейската терминология - обект от особено важно военно значение "Чайка". По този начин - Голямата звезда, местните наричат и до днес кръстопътя, където се срещат пътищата за Тополовград, Харманли и Свиленград. Но погребите вече ги няма.
Не успях да открия делото срещу редник Ангел Костадинов, гледано от Пловдивския военен съд. В описа на делата на този съд, който се пази в Държавния военноисторически архив във Велико Търново, старателно е записано, че той е осъден на смърт на 25 януари 1968 г., лишаване от права завинаги и конфискация на цялото му имущество заради това, че умишлено умъртвил 6 длъжности лица и се опитал да убие други шест. По същото дело редникът получава и други две присъди: 10 години лишаване от свобода за опит да премине незаконно държавната граница и още 20 години затвор, защото се отклонил от военна служба, с което нарушил дадената от него военна клетва, като самоволно напуснал поста си в караула на обект от особено важно значение.
След делото войникът е приведен в Пазарджишкия затвор, където трябвало да дочака потвърждение на присъдата си или евентуално помилване. Тогавашният началник на затвора Ангел Топкаров пише в книгата си "Записка на началника на затвора", че това била първата му среща с масов убиец. "Въведоха го. Погледнах убиеца, но той беше още дете. Вероятно нямаше навършени и 20 години, а такъв масов жесток убиец!", спомня си Топкаров.
Още тогава той забелязал няколко странни съвпадение с личния му живот. Редникът бил роден на същата дата, на която се бил родил и синът му. Били адаши с убиеца - и двамата се казвали Ангел, отгоре на всичко престъплението било извършено на 19 декември - рождения ден на началника на затвора.
На неизбежния въпрос защо е направил всичко това, редник Костадинов отговорил с въпрос: "Гражданино началник, били ли сте някога млад войник? Ако не сте били, това е ужас". И разказал на извращенията, на които бил подлаган от старите войници - от "патешко ходене" и безброй лицеви опори до "побой за награда". Особено се оплакал от командира си на взвод старшина школник Димитър Димитров и отдельонния командир младши сержант Цанко Трифонов.
За тези извращения признават и в официалните си рапорти и донесения за извънредното произшествие и командирите на войника от Марица - част от тези документи се съхраняват в архива във Велико Търново. Началникът на политотдела на Втора мотострелкова дивизия в Стара Загора, към която е полкът в Марица, подполковник Милчев пише в своя информация до началника на Главното политическо управление на армията: "Друга причина, която е съдействала за произшествието, е и неправилните взаимоотношения на старшина школник Димитров към младите войници в ротата, в това число и към редник Костадинов. Той е допускал грубости и извращения към тях. Карал ги е да правят лицеви опори в канцеларията, класната стая и на плаца. Удрял е отделни войници със синджирчето си и с плесници. Към редник Костадинов не е проявявал отношение, различно от това към останалите млади войници. Своеволията, допускани от него към войниците, се отнасят с еднаква степен към всички.
Старшина школник Димитров е допуснал в караулното помещение младши сержант Трифонов да удари две плесници на редник Костадинов под предлог, че е откраднал кутия с бонбони".
Разбира се, политическият командир търси и начин да оправдае поведението на взводния командир. "В службата си старшина школник Димитров се очертава като подготвен и взискателен командир на взвод. В стремежа си да бъде строг и взискателен, поради липса на методически опит, е допускал извращения. Тези отрицателни черти в характера и дисциплинарната практика на старшина школник Димитров остават незабелязани от неговите командири. Това е попречило навреме да му се помогне за изживяване на тези слабости", пише още подполковникът.
Така висшият офицер косвено признава, че младите войници не са се осмелявали да се оплакват на командирите си от отношението към тях на "старите кучета", защото знаели, че след това за тях ще стане още по-лошо.
"Този Димитров постъпваше зверски с младите. С младши сержанта Трифонов се бяха сдушили, една стока бяха. Но все си мисля, че ако по онова време се спазваха уставите, Костадинов никога нямаше да стреля по нас". Това сподели с "24 часа" Траян Александров от Нови Искър, един от най-леко ранените в караулното помещение през фаталната нощ.
Нарядът на погребите на Голямата звезда бил по-особен - караулът отивал там за 15 дни. Сменяли се войници от полковете в Марица и в Харманли.
По-късно командирите от 49 мотострелкови полк ще си дадат сметка, че със смяната, поета от 6-а мотострелкова рота, са направени много нарушения. Вместо да назначат за началник на караула офицер или поне старшина на свръхсрочна служба, т.е. на щат, те пратили за началник взводният командир старшина школник Димитър Димитров - момче от толбухинското село Могилище на срочна служба, родено през 1947 г., което изпълнявало войнишкия си дълг. Разводач бил младши сержант Цанко Трифонов.
Произшествието става на четвъртия ден от застъпването на наряда - до този момент никой началник от Марица не дошъл да провери как се носи службата.
И бойците я ударили съвсем през просото. На 19 декември, верен на стила си, старшина школникът освободил от постовете им всички стари войници. Оставил да дежурят само младите, докато другите спели край горящата печка. А денят бил студен - зимен и снежен. В 23 часа като подчаси - дежурен пред караулното помещение, застъпил редник Ангел Костадинов. В това време той вече бил "набрал" след историята с кутията бонбони, двата шамара от младши сержанти и поредната порция лицеви опори.
"Вече ми се губят подробности, но Трифонов наистина удари шамари на Ангел Костадинов, май заради някакви цигари и бонбони. А Димитров си беше леке... Последваха лицеви опори до несвяст. Новобранецът отказа да ги прави, но Димитров беше стъпил на шията му, за да го натиска да ги прави. Ние бяхме в другата стая, но чух как Ангел извика два-три пъти, това знам", това е споменът на най-пострадалия от ранените войници - редник Дойчин Гълъбов от Павел баня. В тялото му се забили 9 куршума, оцелял по чудо след повече от 20 операции. Осем години се придвижвал с патерици, днес е на инвалидна количка.
"Тази кутия бонбони си беше негова. Бяха лакта, то по онова време много-много други нямаше, особено по селата. След обяда към 17,30 ходихме с младши сержанта до съседното село Костур за хляб и Ангел ми поръча да му ги купя. След това щеше да ми ги плати, но така и не успя. Не зная защо Трифонов реши, че ги е скрил или изял, без да има право. Не зная и да е удрял другите млади войници, може и да го е правел. Аз обаче бях много буен и го предупредих направо: "Ще дойде време да се срещнем и ще ти счупя главата, ако ми посегнеш. Но оттогава не съм сложил в устата си бонбон лакта", връща се в спомените си друг от ранените - Стоян Колев, който днес живее в курорта Старозагорски минерални бани. Тогава той бил млад войник - роден е през октомври 1948 г.
И допълва: "В Марица страшно много ни гонеха и по устав. Който можеше - издържа. Който не можеше, търси да избие нанякъде".
Негласно задачата на Ангел Костадинов била като подчаси да следи и да не би да дойдат проверяващи от полка в Марица. Такова задължение в устава няма, но някой трябвало да осигури спокойствието на спящите на топло други войници. С автомат и два пълни пълнители в ръка, оставен съвсем сам навън в лютата декемврийска нощ, редник Костадинов решил, че сега е моментът да отмъсти на всички за всичко.
И малко след 23 часа решил да действа. Първо влязал в предната стаичка на караулното, където на кушетка спял началникът на караула Димитър Димитров. Пръснал черепа му с единичен изстрел и превключил автомата на автоматична стрелба. С викове "Ваш'та майка, сега ми паднахте!", по спомените на Стоян Колев, той открил безразборна стрелба с автомата си по спящите останали войници в другата стая. Леглата им били на два етажа. Всички спели с пълното си бойна снаряжение, но автоматите им били наредени на пирамида встрани. Настъпила суматоха, спящите били напълно изненадани. Никой не успял да се противопоставил на стрелеца.
В стаята било тъмно. В караулното помещение по принцип нямало електричество, а след това военните ще отчетат, че нямало и газ за фенерите, бойците нямали и вода за измиване. По стените проблясвали само отраженията на пламъците в запалената с дърва печка.
Костадинов явно търсел най-напред да убие душманина си Цанко Трифонов. Той някак успял да се предпази - вдигнал инстинктивно лявата си ръка, която била простреляна и останала трудно подвижна завинаги. След това обаче имал късметът да падне между леглата и това го запазило от куршумите. А и било тъмно, стрелецът гърмял напосоки.
Друг късметлия - старият войник Стефан Божатов от Козлодуй, паднал между печката и прозореца и така останал скрит за куршумите. Той единствен от караула останал невредим. Другите нямали този късмет.
"В тъмното виждах само цевта на автомата. Бях сънен, всички спяхме, когато ни нападна. Усетих само как пет-шест пъти нещо ме парна по краката - бяха простреляни. После преброили 6 куршума само в левия ми крак. Редник Стефан Павловски се надигна да види какво става и начаса бе убит. Стефан беше от търновското село Мерданя, тракторист по професия. Бяхме се сприятелили, мечтаеше след казармата да се върне на село и пак да се качи на трактора... Помня как в един момент свърши пълнителят на стрелеца, той спокойна презареди и продължи да стреля. Помня и когато дойде медицинският екип от Тополовград, после съм припаднал. Събудих се вече в Пловдивската военна болница", разказва още Стоян Колев.
Застигнали го общо 11 куршума.
По разказа на оцелелите всички войници били уплашени. И мълчали, никой не изохкал, дори и ранените. Това заблудило убиеца им - когато изстрелял и втория пълнител, решил, че всички са мъртви. Взел трети пълен пълнител за автомат и с оръжието си излязъл от караулното. И по-рано подсказвал, че иска да избяга в Турция, питал накъде е границата, и сега тръгнал да я търси. Но не познавал местността и се объркал.
Но в началото останал близо до караулното. Бил на стотина метра, когато дошли първите военни от Марица, вдигнати по тревога. По-късно твърдял, че е можел да застреля още хора, ако е искал. Но неговата цел не била просто да убива, а да отмъсти на тези, които го тормозели.
Рано сутринта Ангел попаднал на кошара край хасковското село Младиново. Обяснил на двамата овчари в нея, че е войник от Марица и че гонят беглец, поел към Турция. Те го приели вътре, нагостили го с прясно мляко. Ангел се отпуснал от топлото и заспал. В това време единият от мъжете слязъл по своя работа до селото и разбрал какво е станало на Голямата звезда. Усъмнил се, че техният неканен гост не е този, за който се представял.
Тогава било така - когато имало "обстановка", всички хора по границата ставали доброволно "граничари". Така и двамата пастири от фермата. Досетили с кого си имат работа и задържали войника, докато спял. Първо му взели автомата, после го заплашили с вилите, с които носели сено на добитъка, а и той нямал сили да се съпротивлява. Казал само: "Ех, защо не ви убих и вас". Вързали го, по-късно го предали на военните.
А в караулното, след като всичко утихнало, оцелелият редник Божатов си плюл на петите и бегом стигнал до недалечното село Българска поляна. Там разбил вратата на селската поща и по телефона съобщил на поделението в Марица какво е станало. Друга връзка нямали. И да е имало телефонен кабел в караулното, Ангел го бил унищожил предвидливо.
В полка записали, че получили сигнал за произшествието в 0,15 часа на 20 декември 1967 година.
Новината стигнала и до болницата в Тополовград. На смяна били д-р Чаушев и медицинската сестра Стоянка Андонова. Шофьор на линейката бил Никола Василев, известен повече в малкия град като Кольо Гърка. През 2018 г., когато се срещнахме, той беше вече на 86 години и някои от събитията се бяха поизтрили от паметта му. Той разказа пред "24 часа", че на именния му ден винаги почивал, защото били голяма фамилия - 5 братя и 2 сестри, и редовно се събирали да празнуват. На този му именден през 1967-а обаче останал на работа. Отишъл в болницата, но пак се бил приготвил да почерпи подобаващо - занесъл вино, ракия и мезета.
Още не били стигнали до почерпката, когато дошло съобщението са стрелбата в караулното. В началото дори не разбрали къде точно е станало, защото в района освен Голяма, има и Малка звезда. И първо тръгнали натам. И понеже не знаели с кого си имат работа, докторът, който бил ловец, освен медицинската си чанти взел и заредената си ловна пушка.
За линейка им служели руска УАЗ-ка, която с двойното си предаване лесно газела в снега. Случило се така, че стигнали до мястото на произшествието преди военните, които ги предупредили да не влизат преди тях. Там в началото някакъв войник, изпаднал в стрес от стрелбата, не ги пускал при ранените, но после склонил. "Военните от Марица се забавиха и ние все пак влязохме, газехме по трупове", спомня си Никола Василев. Той е убеден и до днес, че ако са могли да стигнат по-рано в караулното, са щели да спасят живота и на други войници.
Сигурно е бил прав. Раненият Дойчин Гълъбов свидетелства, че един от простреляните - софиянчето, по думите му, поне час и половина след стрелбата бил жив, чувал го как вика: "Въздух, въздух!". После притихнал и умрял. Единствен сред загиналите от София бил редник Благой Стоянов, явно Гълъбов говори за него.
Екипът от Тополовград успял да качи наведнъж в УАЗ-ката шестимата ранени и ги откарал в тамошната болница. После с хеликоптер ги вдигнали за Пловдив. За да кацне без проблеми машината на стадиона в сакарския град, Никола трябвало да запали огън за ориентация на пилотите.
Равносметката от кървавия Никулден на Голямата звезда е жестока. Намясто са убити шестима:
Старшина школник Димитър Петров Димитров, командир на взвод. Роден на 6 март 1947 г. в село Могилище, Толбухинско. Завършил 11 клас, неженен. Стар войник
Ефрейтор Димитър Михайлов Антонов, автоматчик. Роден през 1947 г. в село Белотинци, Михайловградско. Завършил 7 клас. Стар войник
Редник Рашко Стефанов Радев, автоматчик, роден през 1947 г. в село Горско Ново село, Великотърновско. Стар войник
Редник Никола Георгиев Бояджийски, автоматчик, роден през март 1947 г. във врачанското село Лик. Стар войник
Редник Стефан Николов Павловски, автоматчик, роден през 1948 г. в село Мерданя, Великотърновско. Млад войник
Редник Благой Радославов Стоянов, автоматчик, роден през 1948 г. в София. Млад войник
Други шестима са ранени:
Младши сержант Цанко Иванов Трифонов от село Габаре, Врачанско
Редник Траян Паунов Александров от Нови Искър
Редник Дойчин Димитров Гълъбов от Павел баня
Редник Стоян Вълчев Колев от старозагорското село Ловец
Редник Христо Георгиев Зафиров от Самоков
Редник Орлин Аспарухов Тодоров от София
За погребенията на загиналите държавата отпуснала по 800 лева. На ранените обезщетенията са в рамките на 1700-2000 лева.
"Моето обезщетение беше 1700 лева. Получих парите по пощата в село, а пощаджията ми каза, че ако не съм доволен, мога да обжалвам в съда. А аз му отговорих: "На мен ми стига, че останах жив", припомня си Стоян Колев. От стреса дълго време, като прекарал ръка по главата си, тя оставала пълна с косми. Изкарал година и нещо по болници, после го уволнили от армията и го пенсионирали за срок от 2 години. От ранените си другари помни само Дойчин - той много плачел в болницата. /Със съдействието на "24 часа" двамата съвойници се чуха по телефона за първи път след 53 години - през декември 2020 година. Този път плакал Стоян, който живееше от десетина години с инсулт/.
Не само ранените, но и близките на загиналите не са се отърсили от кошмара. През лятото на 2018 г. все още на пътната врата в родния дом на редник Никола Бояджийски в село Лик, община Мездра, имаше некролог, макар и стар. Сестра му Лиляна Данкова, която живее постоянно в София, си беше дошла на село. "Бяхме 3 сестри, само брат ни Никола беше момче, той беше надеждата на баща ни. Казваха, че като започнала стрелбата, се бил надигнал да види какво става и е улучен в гърдите. Убиха го точно в деня на именния му ден. Докараха го в запечатан ковчег. Какво ирония на съдбата - баща ни бил на фронта по време на Втората световна война и се върна жив и здрав, брат ми отиде в мирно време войник и го върнаха в ковчег", това е част от тъжния разказ на жената. Казва, че тогава военните им дали и снимки от погребението, но не можела да ги намери.
Може и да не е искала да ги показва, разбирам я.
В същото време никой не съобщава на близките на ранените за съдбата им, повечето научават случайно. Както става с родителите на младши сержант Цанко Трифонов.
Гостувах му в Габаре в края на юни 2018 г. Призна, че военната служба в Марица тогава била тежка, но с думите "не е вярно за шамарите" отрече да я удрял редник Ангел Костадинов. Определи старшина школник Димитров като добър човек. Единствен от всичките ми събеседници отрече в казармата да е имало и извращения.
"Помня, че един ни изби, но не помня как се казваше", каза още Трифонов. Позволи ми да снимам саката му от тогава лява ръка. Разказа, че след десетина месеца по болници го уволнили от армията. Но той не пожелал инвалидна пенсия, защото не искал да се ожени като инвалид.
Беше болнав човек. Оплака се от проблеми с очите, претърпял три операции на пикучния си мехур. Почина от инсулт на 17 март 2019 г. Не ми отговори или не разбра въпроса ми: "Цанко, ти чий грехове изкупуваш?". Преди него починала една от двете му дъщери и той и съпругата му Наташа гледаха внучката си. Без време от този свят си отишли брат му, жена му и двата им синове. Съдба...
Дойчин Гълъбов казва същото: нямам спомен какво представляваше Ангел, дето ни изби. За разлика от тях други двама от ранените - Траян Александров и Стоян Колев, помнят добре стрелеца от Голямата звезда. "Помня го по физиономия и ако съм художник, и сега мога да го нарисувам. Той беше шофьор, но всички новобранци спяхме в едно помещение. Ангел беше някак си надут, надменно момче, студен човек, който не беше приятелски настроен", така Стоян Колев описа пред "24 часа" стрелеца.
След произшествието военните дават възможно най-отрицателната характеристика на редник Костадинов. Определят го като мързелив и разюздан младеж, който се огънал пред трудностите на войсковия живот. Преди казармата имал няколко кражби, нанасял побой на свои другари, за което бил задържан и воден на отчет от милицията. Бил правил и опит за самоубийство чрез натравяне, но го спасили. Всичко това обаче не било отразено в характеристиката, с която постъпил в армията. Важна подробност, защото ако някой си бил направил труда да впише в нея всичко това, навярно вместо да връчат автомат на Ангел, щели са да му зачислят лопата и да го пратят да служи в Строителни войски. И така да спасят 6 млади живота, а и неговия.
Препоръката от политическото ръководство на дивизията след масовия разстрел е: "Този случай да се разясни пред целия личен състав на дивизията. Да се охарактерезира постъпката на редник Костадинов като най-грубо нарушение на военната клетва. Несъвместима с морала на човека въобще. Постъпка, равностойна на гангстерите от американската армия, които убиват невинни жени и деца във Виетнам". /Това изречение, последното, днес може да звучи странно или дори смешно, но в онези години явно подобно сравнение е минавало за най-висша проба на заклеймяване/.
Сред пострадалите от този случай е и командирът на ротата капитан Яко Добрев Такучев. Най-напред дори смятали изобщо да го уволнят от армията, но после смекчили наказанието му. За него някогашният му войник Траян Александров смята, че е бил добър човек, без вина за станалото. Бившият капитан, вече над 85-годишен, остана да живее в град Марица /Симеононград/, но категорично отказваше да говори за онези събития. С аргумента, че това ще го убие окончателно.
Смъртната присъда на редник Ангел Григоров Костадинов Велков е потвърдена на 2 март 1968 г. и изпълнена още същата вечер на гробищата в Пазарджик. За това тогавашният директор на затвора Ангел Топкаров припомни пред "24 часа": "В казармата имах един стар войник от Житница, Пловдивско - Иван Петров Селимов, още помня трите му имена, който ме спукваше от гонка. И на мен ми е идвало да го застрелям, затова някак разбирах постъпката на момчето, което още не беше навършило 20 години. И сега мисля, че тогава не е трябвало да го осъждат на смърт, а да го лекуват. Когато бе отхвърлена молбата му за помилване, изпратих заместника си на екзекуцията. Този бе и един от редките случаи, когато сред надзирателите нямаше желаещи да изпълнят присъдата и трябваше аз да посоча изпълнителя...".
Докрая, по спомените на Топкаров, редникът съжалявал само, че е убил и млади войници, негови набори, които нямали вина за тегобите му. Със загиналия от ръката му редник Благой Радославов Стоянов от София дори били съученици. Но, от друга страна, те можело да му попречат да избяга през границата, затова ги застрелял. За другите не съжалявал. За старите казвал, че ако може да върне времето назад, би ги убил и втори, и трети път.
Когато разговаряхме със Стоян Колев, го попитах дали е простил на убиеца им след толкова години. "Как да му простя, защо? Без вина ни осакати", бе отговорът му.
Някогашният редник Дойчин Гълъбов от Павел баня също не може да прости. Той влязал в казармата на 2 октомври 1967 г. като младоженец. Уж щели да го правят граничар, но после, на 10 октомври, го пратили кашик /пехотинец/ в Марица.
Сключил брак с любимата си Стефка от Първомай на 27 септември същата година - били по на 19 години, тъкмо завършили средното си образование. Това тяхно тържество било и сватба, и новобранска вечер. /Във военната му книжка е отбелязано, че е женен от 26 септември/. И щял да става баща. Помни, че когато се освестил на стълбите в тополовградската болница, все това викал: "Ще имам бебе, ще имам бебе!". Дъщеря му, днес учителка, се родила на 19 февруари 1968 година. Големият й късмет е, че не е останала сираче след онази стрелба в караулното помещение.
"Имах навика да спя по очи. Така ме завари стрилбата - Костадинов стреляше на посоки и пускаше куршумите на откоси - един откос там, където трябваше да бъдат краката на спящите, после откос към кръста, трети път - към главите. Мирисът на барут, кръв и изгорели газове от автомата беше непоносим.
Бях прострелян на няколко места - в дясното бедро, в лявата подбедрица, в лявото стъпало и в дясната китка. Само в левия ми крак се бяха забили 3 куршума - един през обувката и две отстрани. Можеха да са повече, но ме спаси това, че някак успях да раздалеча двете легла и проврях главата си между тях, стоях с ръце на тила. До мен спяха двама от старите войници, и двамата загинаха. Но и до днес в крака ми остана дупка, в която може да се провре яйце. Уж правиха опити за ми правят пластика и да затворят дупката с кожа от тялото ми, но тази операция излезе неуспешна.
Когато ме изнасяха на носилката към линейката, някой ме зави с шинела на старшина-школника. И помня как ме окуражаваха: "Школник, дръж се, докторите дойдоха", разказва Дойчин Гълъбов. После изпаднал в безсъзнание.
Кошмарът за него продължава цял живот, и сега всичко по тялото му го боли. Всъщност, целият му живот след казармата е белязан от болка. Вече е на инвалидна количка, през 1978 г. му сложили и 3 байпаса на сърцето. А в годината след стрелбата по болници претърпял множество операции - поне 20. Наложило се да ампутират пръстита на левия му крак, защо ги заплашила гангрена. И то без упойка, тъй като анемия на кръвта не позволявала на лекарите да го упоят. Заради раната дясната му ръка останала неподвижна, може да си служи нормално само с лявата. За да го спасят поне малко от болките, в болницата му биели морфин. Имало е случай да си подложи поне 8 възглавници в леглото, за да намери що-годе безболезнена поза за тялото си.
След всички тези страдания го уволнили от армията "поради заболяване" на 6 ноември 1968 г., като вписали в досието му "автоматчик-необучен". И с оезщетение от 2 хиляди лева. По-късно някакъв полковник от министерството се хванал за главата, като разбрал каква е сумата. Казал: "Че те за един отрязан пръст дават толкова, а ти оставаш сакат за цял живот". Не взел и военноинвалидна пенсия, защото по закон за нея трябвало да има поне 15 години трудов стаж. В това си състояние докарал стажа си до 13 години. Затова го вкарали в графата "Общо заболяване" и му отредели пенсия от 230 лева на месец.
Когато влиза в казармата, Дойчин е изявен спортист - имал втори разряд в спортната гимнастика, тренирал и плуване.
Бременната му съпруга Стефка сама си знае какво е преживяла през онези дни. "Никой не съобщи на близките на ранените какво е станало на Голямата звезда. От Дойчин нямаше нито писмо, нито вест. И за Нова година аз напълних една чанта с ядене и отидох на свиждане в Марица. Беше на 1 януари 1968 година. При другите дойдоха техните войници, аз стоях сама. Най-после се приближи някакъв офицер и ми каза, че моят човек имал двойна ангина и затова го пратили на лечение във военната болница в Пловдив. За една ангина чак в Пловдив? Усъмних се, че има нещо нередно.
И успях да хвана влака от Марица за Пловдив. А войничето, което беше наряд пред входа на военната болница, ми вика: "А, момчетата от Марица са тук. Другите са добре, но единият ще мре. Влизам в стаята, бяха четирима души в нея. Дойчин лежи на първото легло. Състоянието и видът му бяха такива, че не можах да го позная. Когато постовият каза, че един ще мре, имал него предвид", вълнува се и до днес Стефка.
Нещастието не разбило семейството им. През 2017 г. Дойчин и Стефка Гълъбови отпразнуваха "златната" си сватба - 50 години семеен живот. Две години по-късно "златна" сватба имаше и Стоян Колев - той е неговата Стоянка се взели през 1969 година.
