Жителите на окупираните от Русия райони край Харков цели 6 месеца са били изложени на изтезания, глад и принуда за сътрудничество. "Дойче Веле" разговаря с две жени от Балаклия и публикува техните преживявания така, както ги чу.
Марина, жителка на Балаклия, прекарала 9 дни в руски плен:
Балаклия бе превзет от руснаците почти веднага. Със съпруга ми винаги сме били за Украйна, но решихме да останем заради баща ми, който беше парализиран след инсулта. Много от украинците приветстваха "руския свят" и дори му съдействаха. Имаше много доноси – срещу всички, които бяха настроени проукраински. Атмосферата беше като през 30-те години на миналия век.
След всяка смяна на руснаците имаше грабежи. Пред очите ни те нахлуха в един магазин и ограбиха работилница, където наред с други неща се продаваха военни униформи и оборудване. Имаше и случаи, в които колите на хората им бяха отнемани насред улицата. На съседите ни бяха откраднати мотоциклетите.
"Животът стана непоносим"
Когато през юли животът под окупация стана абсолютно непоносим, със съпруга ми решихме да избягаме през Русия. Предупредихме всички, че на другия ден заминаваме и тъкмо си говорехме със съседите навън, когато група от шест-седем маскирани мъже с картечници се приближи до къщата. Претърсиха всяко чекмедже, взеха компютъра, телефоните, документите. Заведоха ни в местния полицейски участък, сложиха чували на главите ни и ни отведоха в различни килии.
Извикаха ме на разпит чак на седмия ден. Двама маскирани мъже веднага започнаха да ме сплашват и да ми оказват психологически натиск. Попитаха ме какво мисля за украинската армия. Изтезаваха ме с електрошокове - първо по краката, после с по-голяма сила и по ръцете. Питаха ме къде искаме да отидем.
Когато отговорих, че отивам в Руската федерация, единият започна да крещи, че "ние не струваме и колкото малкия пръст на Русия". След това смениха тактиката и започнаха да ме убеждават, че никой повече няма да ме нарани. Два дни по-късно влезе друг от охраната и ми каза да изляза. Получихме всичките си вещи и бяхме освободени.
Оказа се, че сестра ми ни е откупила със злато. Не разбрахме какво точно искаха от нас. Не знам дали задържането не беше заради отказа ми да работя в културния център при окупаторите. Но аз нямаше как да работя там – нима е възможно да говоря на децата, че вече не бива да обичат Украйна, а друга държава? Вкъщи после така и не успяхме да дойдем на себе си. Страхувахме се да говорим на висок глас, защото мислехме, че може да ни подслушват. Дълго време се колебаехме дали да заминем през Русия. Накрая, две седмици след освобождаването ни, избягахме, без дори да кажем на близките си. От един месец сме в Ирландия и все още не мога да се възстановя. По време на окупацията отслабнах радикално. Имам и проблеми със сърцето.
Людмила, жителка на Балаклия, избягала в началото на юли:
Когато руснаците влязоха в града, всички се страхуваха да излизат навън. Все пак имаше много хора, които подкрепяха Русия и вярваха, че тя е тук за добро. Имаше обаче и такива, които чакаха Украйна и мразеха руските войници за това, че са дошли на наша земя. От началото на окупацията със семейството ми се преместихме в къщата на познати. През първия месец и половина се местехме постоянно от къщата в мазето и се хранехме с тестени изделия и хляб, опечен от нас самите. Страхувахме се да бягаме, защото пътят към Харков беше постоянно под обстрел. Когато за пръв път излязохме, бях поразена от това колко много къщи бяха изоставени. Беше като в Чернобил. Счупени прозорци и веещи се от вятъра завеси. Приличаше на изчезнал, напълно опустошен град.
Първоначално магазините не работеха. След това започнаха да внасят стоки от Купянск – руски, но и произведени в така наречената Луганска народна република. Цените се повишиха около два или три пъти. Веднъж месечно раздаваха "хуманитарна помощ". За тази цел те поискаха да има началници, които да събират личните данни на хората и след това да раздават храна по списък. Много хора не искаха да бъдат началници, защото се страхуваха от последствията от подобно сътрудничество, но без тях нямаше да получим изобщо никаква храна.
Някои хора, които вярваха на руснаците, написаха заявления за получаване на руска пенсия, защото просто нямаха друг изход. Пенсии обаче така и не бяха раздадени. Само през август на хората с увреждания, на държавните служители и на пенсионерите бяха изплатени по 10 хиляди рубли еднократно.
"Нито има с какво, нито има кой да лекува"
В аптеките и в болниците не се намираха всички лекарства. Един ден на една възрастна жена ѝ прилоша на опашката и линейката отказа да я закара в болница, защото "нито имало с какво да я лекуват, нито кой да я лекува". Липсата на медикаменти беше една от причините, които ни накараха да напуснем, защото трябваше да приемам хормонални препарати, които не бяха достъпни.
Работех като контрольор в електроснабдяването на Харковска област. През май все още пращахме данните на Киев, но тогава началникът беше извикан в комендантството и беше принуден да работи за окупаторите. Ръководителят тогава ни каза сами да решаваме дали да останем. Повече не отидох на работа и заминах за Запорожие. Сега се прибирам вкъщи, но много се притеснявам, че руснаците отново ще започнат да ни нападат. Не искам да се връщат.
