В редакцията се получи право на отговор от проф. д.н. Венелин Терзиев по повод "Незаконосъобразен доклад на Комисията по академична етика при министъра на образованието и науката и неоснователни обвинения в плагиатство и ваша публикация от 26.02.2022 г. със заглавие „Професорът уникат – приет, гонен, разследван от 6 университета, рекордьор в света по научни трудове“. Ето какво пише проф. Венелин Терзиев:
През последната година в поредица от публикации бях подложен на жесток натиск и обвиняван неоснователно в плагиатство, в т. ч. и чрез разпространяване на информация за съдържанието на доклад на Комисията по академична етика при министъра на образованието и науката. При добре свършена работа от страна на журналистите те би трябвало да са направили ответна проверка и да са информирани, че действията на комисията и взетите от тях решения са незаконосъобразни и без правна стойност, тъй като и тримата арбитри, изготвили становища – са свалени от Регистър на академичния състав и защитените дисертационни трудове поради невярно подадена от тях информация при регистрирането им. Действие, което води до непокриване на изискванията дори за участие в научно жури, а още повече и участие като арбитри – неправилно включване на същите в тази лица в комисията – факт, доказващ незаконността както на комисията, така и на всички взети решения от нейна страна. Немаловажен е и фактът, че нито един от арбитрите, избрани от Комисията по академична етика (по незнайна процедура и критерии), които ме набедиха, не е защитил дисертация за научна степен „доктор на науките“.
Нещо повече – въпросните арбитри в своята публикационна дейност покриват само минималните национални изисквания, за да се регистрират в публичния регистър на Националния център за информация и документация (НАЦИД), а цялата им научна продукция може спокойно да бъде прегледана и прочетена за по-малко от един ден.
Във връзка с Доклад на Комисията по академична етика, относно получената от мен образователна и научна степен „доктор“ в професионално направление 3.8. „Икономика и научна степен „доктор на науките“ в професионално направление 3.8. „Икономика“, публикувани на сайта на МОН на 24.03.2022 г. в изпълнение на Заповед на Министъра на образованието и науката № РД 09-167/27.01.2020 г., изразявам категоричното си несъгласие с изводите в Доклада на Комисията.
В подкрепа на тези твърдения представям конкретни факти и доказателства.
1. Публикации от 2019 година са посочени като преписани в научни трудове, защитени през 2014 – 2015 година?
Не е необходимо да бъдеш учен от световна класа, за да можеш да установиш пълното времево несъответствие на твърденията в становищата на членовете на комисията. Затова и въпросът ми е: какъв учен трябва да си, за да си позволиш да напишеш и да поставиш името си именно такива становища?! Работа по съвест или работа под натиск? Становища, базирани на действителни факти и доказателства или преднамерен и целенасочен стремеж към обругаване на точно определен учен, заради позиции и изказани становища и неприемане на порочни практики, които чрез ликвидирането ми ще бъдат заметени?
Ако действително съм успял да открия портала на времето, то вече щях да съм награден от най-престижните научни организации за пробив в науката, а не за преписване от бъдещето. Но въпреки всички изпратени от мен доказателства, че документите, от които се твърди, че съм преписал, са публикувани години след защита на дисертационните трудове, Комисията по академична етика приема твърденията в становищата за верни, обосновава решението си за плагиатство върху тези същите твърдения, а министърът на образованието и науката утвърждава с подписа си техните твърдения.
В своя отговор по всяко от твърденията в становищата на членовете на комисията съм изпратил описание от къде е взет цитатът и времевото несъответствие може да бъде видяно веднага. Ще си позволя да дам пример само с посочени от страна на комисията като доказателства за „плагиатство“ студентски реферати или курсови работи в referati.org, helpos,com, pomagalo.com – сайтове със съмнителна репутация и нисък, да не кажа липсващ, научен престиж. Посочените съвпадения на текстове от моите дисертации са с материали, публикувани на 15.02.2019 г., 03.02.2019 г. и т., а навярно добре си спомняте, че моите защити са през 2014 и 2015 година. Това не граничи ли с фантастиката? Или по-скоро с абсурда? И като пример ще посоча приложения като „доказателство“ за плагиатство линк към http://www.referati.org/ikonomika-na-truda-lekcii/55134/ref, който води към лекции по икономика на труда, публикувани на 15.02.2019 година в 07:29:21 часа от Трифон Димитров – т.е. 4 години след защитата на дисертационния ми труд, който е публично достъпен. Въпросното твърдение доказва единствено, че в сайта е цитирано без да е посочен източник, но да се приеме като доказателство, че през 2014 или 2015 година съм „преписал“ от него е, меко казано, абсурдно.
След направена детайлна проверка по всички посочени източници, от които се твърди, че съм плагиатствал, се установява по безспорен начин, че същите са публикувани след датата на депозиране на дисертационния труд и на практика доказват обратното, а именно – че мои и на колеги трудове са ползвани нерегламентирано без изричното позоваване на източниците. Посочените линкове водят към публикувани на сайтове материали от 2019 г. – чисто физически няма как да съм преписал от тях, след като защитата е през 2014 година. Още повече, че поради ниската степен на достоверност и липса на авторитет сред научните среди на посочените сайтове (referati.org, pomagalo.com и др.) не смятам, че същите изобщо могат да бъдат обект на научен спор или доказателство за плагиатство. В общия сбор от страници, за които в доклада на Комисията по академична етика при министъра на образованието и науката се твърди, че съм плагиатствал, са включени текстове, които са публикувани години след датата на защита. Така на практика допуснатите съвпадения са в рамките на две страници, което е пренебрежимо малко на фона на общия обем на дисертационния труд.
2. Обвиняване в нарушаване на несъществуващи правни доктрини. Или защо хора, на които е поверено да изготвят становища, се оказа, че не познават и не владеят необходимата нормативна уредба?
И тук моят въпрос касае обвиненията в автоплагиатство. За тези, които дълги години отправят тези обвинения, бих искал да поясня – терминът „автоплагиатство“ битува извън българската нормативната база. Ако членовете на комисията преднамерено са търсели начин да изкарат бялото черно, то защо когато са отразявани тези становища нито един от пишещите не провери къде и в кой нормативен документ терминът „автоплагиатство“ съществува като закононарушение? Човек може да бъде обвинен за неспазване на закон, правилник, наредба. Но да бъде обвинен в нещо, което не е въведено в закон, какъвто е случаят с термина „автоплагиатство“, е само по себе си далече от правните и научни норми и стандарти.
Съществуват предложения за въвеждането на този термин, но закон няма, а медиите, в качеството на ретранслатори на мнения и становища, е необходимо да зададат публично въпроса за компетентността на хората, на които е възложено да изготвят становища по въпроси за плагиатство. Защото предложението за промяна в закон не е със силата на закон, докато същото не бъде гласувано и прието официално. Така, както прокрадващите се от време на време предложения за връщане на смъртното наказание в България не го правят автоматично действаща наказателна мярка у нас. Или бъркам?.
В подкрепа на казаното прилагам статия на проф. Робърт Джордж Купър (Robert George Cooper) – изтъкнат научен сътрудник в Penn State University; почетен професор в Университета Макмастър, Канада. Установявайки, че съм цитирал негова публикация, проф. Купър, когото не познавам лично, ми изпрати най-новата си статия по същата тема, така че да мога да я ползвам при следващия свои публикации. Това, което веднага прави впечатление е, че напълно новата част, която е различна от предходната статия, е в рамките на два абзаца. Всичко останало повтаря предходната публикация, а повече от половината източници в представената библиография са на авторски трудове на самия проф. Купър. Само че никой никъде не обвинява проф. Купър в автоплаиатство, плагиатство от авторски и съавторски трудове и „внесени“ текстове на съавтори. Настрана оставям жеста, който само учен на световно ниво и човек с голям кръгозор може да направи. Съпоставките и сравненията са излишни.
3. От кога в българското законодателство „добрата практика“ има императивен характер
Позволих си да обобщя в един въпрос множеството твърдения на членовете на комисията, защото, на практика, те се обосновават „на добрата практика“, и обхващат твърдения за неточности в цитиранията и плагиатство от авторски и съавторски трудове.
Държа да уточня за пореден път, че цитиранията във въпросните научни трудове са направени първо, според утвърдените изисквания на висшите училища, в които съм защитавал образователната и научна и научната степен, и второ – съгласно действащия към момента стандарт за цитиране, а именно: БДС 17377:1996. Забележки от страна на научното жури по изготвената библиография и цитирани източници не са посочени и оспорването на цитирането е по-скоро упрек към уважавани учени, под чието научно ръководство съм работил.
Изказаните становища показват отново непознаване на правила и норми, в това число използването на косвено цитиране като „представяне на множество публикации и автори, чиито цитирани публикации не третират цитираната теза“. Косвеното цитиране или т.нар. перифразиране, позволява преразказ на цитат или излагане на информация със свои думи. Този вид цитиране прави обобщение на информация с позоваване на няколко източника и се използва при кратко излагане на обемна теоретична концепция, процедура или резултати от изследване, обемни цитати, неприложими за цялостно изписване, както и при цитиране на източник от чужд език, когато авторът не е напълно убеден в собствения си превод – дейности, характерни за всеки дисертационен научен труд. Перифразирането помага на автора да представи подробно ползваните източници и косвено да предаде развитите научни тези.
Така в посочения в становището пример, който комисията е приела за меродавен, е направено обобщение на няколко труда на проф. Катя Владимирова, при което съм спазил стриктно стандарта и съм посочил всички източници, обобщавайки ги в един извод. Изказаните от автора на становището съмнения за неправилност на цитирането не доказват неверността на научните твърдения, нито липсата на цитиране. Още повече от датата на защитата на дисертацията – юни 2014 г., до момента проф. Катя Владимирова не е предявила претенции за некоректност на направения извод, който е обобщение на нейни тези и надлежно посочени нейни авторски трудове.
И за да свържа твърдението с горезададения въпрос – тук добрата практика е отхвърлена от членовете на комисията по академична етика като немеродавна. Щях да бъда далеч по-склонен да приема това твърдение, ако същата тази комисия в следващо обвинение не налага като задължителна добрата практика да се изработват разделителни протоколи, въпреки че законовата уредба не ги изисква. В доклада на Комисията по академична етика се твърди, че: „Предоставянето на разделителни протоколи в такива случаи е традиционна академична практика, наложена далеч преди последните промени в ЗРАСРБ и преди защитата на обсъждания дисертационен труд.“ „Добрата практика“ не регламентира задължителния характер и не е причина за последващи рестриктивни и наказателни мерки срещу този, който не я спазил. Задължителен характер могат да имат само изрично разписани и утвърдени по съответния административен ред закони и правила. Като цяло – прилагането на сега действаща нормативна база към минали действия бих приравнил на възродителния процес и времето, в което насилствено се сменяха имена на вече починали хора.
Подписвайки доклад, в който ме упрекват за автоцитиране, е редно да се проследят собствените си публикации, тъй като в повечето има автоцитиране (ползване на текстове и цитиране на вече публикувани текстове или както арбитрите го наричат в предоставените на Комисията по академична етика становища – „автоплагиатство“). И още нещо – обвинявайки в плагиатство мен, плагиати ли са и всички български и чуждестранни съавтори, с които съм работил, и това отнася ли се и за трудовете на самия просветен министър проф.Николай Денков или решението е изборно – за този да, за другия – не.
Ще пропусна в подробности да обясня твърденията на авторите на становищата за „внесени“ текстове на съавтора на публикациите проф. д.н. Севдалина Димитрова и проф. д.н. Евгений Стоянов, защото съм се спрял на тях в своите отговори на предоставените становища, които отговори са депозирани в Министерство на образоването и науката. Ползването на собствени разработки, които са представени и в публикации в съавторство, е приложен модел за обобщаване и включване като част от едно цяло с надграждане, който е утвърден от години и в страната, и в чужбина. Само че в случая принципът на „добрата практика“ не се приема от страна на комисията. Защото не е в тяхна полза.
Съвместната работа с колеги по научни изследвания и разпространението на резултатите от тях в публикации не трябва да се приема като порочна практика, а да се насърчава. Дълбоко уважавам проф. д.н. Севдалина Димитрова като мой пример и ментор в началното ми развитие в академичните среди. Оценявам положителните аспекти на съвместната си работа с нея, но при цялото ми уважение, смея да призная, че може би най-голямата ми грешка е била именно това – да не поискам съставяне на разделителни протоколи за съвместните ни публикации – практика, която не е била изисквана от Варненския свободен университет „Черноризец Храбър“ и Стопанска академия „Димитър Апостолов Ценов“ в Свищов към онзи момент и която се наложи след регламентиране на съотношението за съавторство в научните публикации след промените в Закона за развитие на академичния състав в Република България и Правилника за неговото приложение след 2019 г. (изм. ДВ, бр. 15 от 2019 г.). Прилага се различно третиране на статиите с един автор и с няколко съавтори в различните професионални направления. При повечето области коефициентът за статията трябва да се раздели поравно между съавторите.
Авторството във въпросните съвместни публикации не може да бъде поставено под съмнение най-малко по причина, че 95% от текста е бил вече публикуван в моя монография: „Въздействие на политиките на пазара на труда за осигуряване на заетост“, издадена през 2013 г. от Университетски издателски център при Русенски университет „Ангел Кънчев“, издателство Дема прес – Русе, ISBN 978-954-92964-2-6, което надлежно е посочено във въпросните научни статии, а правотата на твърдението може да бъде проверена в самото издание. Нещо повече, проф. д.н. Севдалина Димитрова бе част от научните журита и не предяви никакви претенции към авторството на дисертацията. В т. 6 от своята рецензия тя пише: „Литературната осведоменост и компетентност на автора на дисертационния труд не търпи възражения, в подкрепа на което са използваните 215 източника… По подходящ начин са компилирани и систематизирани съществуващите мнения, добрите практики и чужд опит в многообразието и противоречивото разбиране на изследвания научен проблем.“ Това не е становище на рецензент, чийто труд докторантът е присвоил, както твърди авторът на становището.
Твърдението на Комисията по академична етика, че предоставената от страна на Екатерина Арабска декларация за липса на претенции за неправомерно присвояване на авторски права „има отношение към Закона за авторското право и сродните му права, но не и към ЗРАСРБ, в съответствие с който осъществява своята дейност Комисията по академична етика“ звучи някак странно избирателно и дори неграмотно - този закон важи и го признаваме, а този – не много.
Като плагиатство са посочени позоваванията на определения, които по същество са приблизително или напълно еднакви в различни източници. Научните определения и терминология в повечето случи не могат да бъдат присвоени на един автор, което води и до невъзможност да бъде посочен един такъв. Или приложенията, фигурите и таблиците, създадени в рамките на проведеното от който и да е учен изследване – оказва се, че е необходимо изричното посочване, че са създадени от самия автор. Та всеки учен ползва свои разработки и приложения многократно, без да се посочва като автор, което със сигурност не го прави плагиат.
Странно е и изразената висока компетентност, с което авторите на становищата дават мнение по въпросите, в които са моите дисертации. Нито един от тях не е с компетенции в областта на моите дисертации, нито пък който и да е от тях не е защитил дисертация за научна степен „доктор на науките“.
Доц. Милен Велушев (https://ras.nacid.bg/dissertation-preview/44000) пише за „скромните ми наукометрични показатели“ в своето становище. Подробна справка в базата данни на WoS показва, че същият има една единствена публикация, и то през 2019 г. Не бих си позволил да направя дори съпоставка или сравнение със себе си (очевидна неграмотност на писалия становището, какво представляват реферираните системи на SCOPUS и WoS), което ще бъде потресаващо за твърдението на г-н Велушев – най-малкото невярно и неточно. При подробна справка в регистъра на НАЦИД е видно, че той дори няма компетенции в областта на моите научни изследвания.
Другият арбитър – доц. д-р Теодора Рупска (https://ras.nacid.bg/dissertation-preview/30100), която също се занимава със счетоводство, е пропуснала да напише и регистрира дори една научна статия след 2014 г. Да не говорим, че нейното име липсва в базата данни на реферираните системи, а нейните публикации са публикувани преимуществено в едно и също издание. Същата старателно избягва да напише думата „професор“ пред името ми в цялото изготвено от нея становище. Трябва да отбележа, че въпросните арбитри в своята публикационна дейност покриват само минималните национални изисквания, за да се регистрират в публичния регистър на НАЦИД, и цялата им научна продукция може спокойно да бъде прегледана и прочетена за по-малко от един ден.
Колкото и да се стремим да се докажем като учени не бива да забравяме и човешката страна на нещата. Затова няма да си позволя да коментирам покойния проф. д-р Васил Цанов, въпреки че доц. д-р Теодора Рупска си е позволила да поиска проверка на трудовете на проф. д.н. Евгений Стоянов, който също е покойник.
Твърдя, че направените от авторите на становищата изводи са необективни и целенасочено отрицателни. Едва ли иначе биха ползвани доказателства от сайтове със съмнителна репутация. Изводите са направени механично, без да е проследен цялостният процес. А за качеството на становищата са показателни и допуснатите множеството правописни, технически и фактологични грешки (съответно 88, 93, 27 и 36), недопустими дори за ученик, нежели за учени, предявяващи претенции към нечии други научни постижения.
Интересен е и фактът, поради какви причини един и същ арбитър изготвя две становища по процедурите ми, както и какво е правила етичната комисия след заповедта повече от две години!?
Липсата на последователност в изготвените становища, избирателното представяне на доказателства, базирани един път на добри практики, а друг път на тяхното неприемане, неизбежно води до поставяне на дневен ред и на следните въпроси, които касаят обективността на цялостната процедура: предоставени са ми 4, вместо 6 становища на арбитри; твърдението, че са се самосезирали се опровергава от последващо твърдение, че проверката се извършва по сигнал на проф. Ивелин Иванов от Русенски университет „Ангел Кънчев“.
Налага се изводът, че целенасоченото внушение за плагиатство трябваше да получи достоен финал, звучащ почти като назидание. Необичайната инициатива, която съм проявил, за да формирам своите възгледи и изследвания в различни дисертационни трудове, провокира много размисли. На първо място се поставя въпросът „Защо?“. Моят отговор е: „Защото има място за новости в различните области и е непростимо да не бъдат подсказани идеи, които трябва да се развиват“. На второ място стои съждението: „Невъзможно е за толкова кратко време да се напишат и защитят не една, не две, а три дисертации“. Моят отговор е: „Животът е прекалено кратък, за да бъдат последователно реализирани различни идеи. Човек трябва да интегрира усилията си и не само на теория и формално да употребява думата „синергизъм“. И не на последно място, моят отговор на цялата вакханалия, която се излива върху мен, е да следвам идеята за споделеното знание. Как, ако не по този максимално публичен начин, могат да се разпространяват идеи, които някои колеги от съответните университети могат да продължат чрез бъдещи изследвания. Само споделеното и публично известното знание е силно. Другото е мъртво. Аз имам достатъчно прозорливост да продължа да изповядвам публичното знание.
И въпреки медийните нападки от страна на определени лица, именно публикациите на мои статии в издания, реферирани в световните научни бази Web of Science, Scopus, Springer и др., са обективно доказателство за липсата на плагиатство в трудовете ми.
Прочетох множество публикации в медиите след прессъобщението на министъра на образованието и науката проф. Николай Денков. Така например проф. д-р Христо Бонджолов, ректор на Великотърновския университет, констатира, че не може един автор да напише толкова много научни статии в реферирани издания. Интересно, на базата на какъв житейски и практически опит в тази посока е неговото твърдение, като той самият в научната и изследователската си дейност не е публикувал нито една статия в такива издания. Още повече, че интелектуалните и другите възможности на индивидите са различни, което безспорно е доказано от науката.
По какви причини проф. д-р Стойко Стойков е толкова активен в писането на становища, като е единственият „нередовен“ професор, назначен в Националния военен университет „Васил Левски“ във Велико Търново – без конкурсна процедура и съвсем малката подробност, че той самият участва в две мои конкурсни процедури като член на научното жури (видно от регистъра на НАЦИД) и то с изразени крайно положителни оценки. Интересно също така е, че същият учен, за да се регистрира в НАЦИД на академичната длъжност „професор“, се е позовал на цитирани от мен негови трудове (защото просто други няма).
През последния месец отново направих преглед на законодателството, на практиките, било те добри или не толкова, запознах се с научните публикации на много колеги, направих си труда да се запозная и с публикациите на самия министър Денков, по-голямата част от които са в съавторство. И ми се струва, че ако научните публикации на значителна част от академичната колегия, включително на проф.Денков, бъдат предложени на оценка от същите тези арбитри, по точно същите критерии и от тази същата Комисия по академична етика, то със сигурност ще бъде установено „плагиатство“ в много висока степен.
На основание горното, считам, че Докладът на Комисията по академична етика е изготвен на презумптивен принцип, при неправилна, повърхностна и необективна преценка на доказателствата - поотделно и в тяхната съвкупност. Докладът не е обективно мотивиран, нито е съобразен с нормите на материалния закон, нито с фактите по случая, поради което считам, че сочените в Доклада пороци на процедурата не са налице.
При изготвянето на Доклада не са взети предвид относимите за спора обстоятелства и факти и не е отговорено на всички относими възражения от моя страна, което налага извода, че същият следва да бъде оставен без уважение като необоснован, неправилен и незаконосъобразен, а преписката – прекратена.
С уважение,
проф. д.н. Венелин Терзиев
