Пътувате по автомагистрала “Струма”. Подминавате Сандански и поемате по отклонението за Мелник.
Пътят не е идеален, но има прясно ремонтирани участъци, по които се кара леко. Още един завой - насоката се дава от табела “Зорница”, и след пет-десет минути влизате в... Тоскана.
Много, много лозя, кипариси, къщи със старинен дялан камък, овце, прасета и... голф върху много декари земя.
Отсреща лозята на съседите са обагрени в есенно жълто-червено, а между тях се строят поне още две, три винарни.
“Човек не може да избере къде да се роди, но може да избере къде да умре.” Така описва малката Тоскана между Сандански и Мелник Кънчо Стойчев на своите приятели.
Десет години от неговия живот извън социологическите прогнози и телевизионните коментари, са съсредоточени в
това място, взело
името на съседното
село Зорница
- Zornitza Family Estate. Семейна къща, хотелски комплекс със СПА и винарна. Това се вижда от първи поглед.
Как един социолог се превръща във фермер, хотелиер и винопроизводител?
“Не съм нито едно от трите. Обичам природата и купих земя предимно, за да запазя едно кътче чисто. Познавам доста хора като мен и затова създадох място за настаняване - да можем заедно да се радваме на най-голямата красота. Колкото до виното - обичам го червено и тежко. Винарната ми е не микро, а нано - най-малката от регистрираните у нас. И не продавам никъде в търговската мрежа. Който го хареса, купува на място”, разказва самият той.
Кънчо Стойчев е проверил и вече е убеден, че това е доказано едно от най-топлите места в България, а съпругата му обича да е на топло. Останалото в избора е случайност и приятели, при които преди години отива на гости и
те му предлагат
да им стане съсед,
за да не са сами
Показват му и място, което по онова време се продава. Първо строи своята къща и заживява в повечето дни от седмицата там.
Стойчев обича да повтаря, че Зорница е мястото, където е избрал да умре. Не защото смята, че ще види нещо специално след смъртта, но за социолога е по-важно какво вижда преди това. Може би затова урната с праха на великия му баща - писателя Марко Стойчев, е в хралупата на едно дърво в имението.
“Баща ми бе истински атеист. Попитах го веднъж какво значи това. Отговори ми - истински атеист може човек да стане само ако много внимателно прочете Библията и после от време на време се връща към нея. Затова съм сигурен, че той би бил щастлив, че не е на гробищата, а е близо до мен. И аз един ден ще съм до него, важното обаче е да не бързам…”, споделя социологът.
В имението има всичко - 25 километра пътеки, лозя и винарна, външен топъл басейн с минерална вода, голф, риболов, хотел и вили, елени, прасета, овце - истински модел за бутиков туризъм. Наскоро е направил ловна хижа, а над реката пред нея, са опънали десетки метри мрежи, в които децата се оплитат в шумни игри.
Но нищо не идва наготово, признава самият Стойчев:
“Първо - тук нямаше нищо, просто трънак и запуснатост, дължаща се на едно от най-големите безобразия на прехода и на първите чудодейства на първите умни и красиви - връщането на земята в реални граници, с което бутнаха България сто години назад. Ей така, от раз!”
Вероятно Кънчо Стойчев и съпругата му Ирена преди десетина години са имали намерение просто да създадат едно свое тихо и топло място, на по-малко от час от най-близкия гръцки плаж. При едно пътуване в Тоскана синът му Марко, който носи името на своя дядо, задал въпроса на баща си защо в България няма подобни места за туризъм и общуване с природата.
Дали Марко, който днес оперативно управлява този проект, е бил “провокаторът”, или още тогава идеята за Zornitza Family Estate е била появила в главата на Кънчо Стойчев, но днес никой от двамата не претендира за авторство. Колкото до модела, който следва комплексът,той не е нов и е
създаден от
пионерите на
веригата
Relais&Chateaux
преди близо 70 години. Това е свободна асоциация , нещо като клуб на съмишленици, където не можеш да кандидатстваш - може само те да те поканят. Затова Кънчо Стойчев е щастлив, че със сина му са били поканени за равноправни членове на това фамозно семейство от около 500 члена по целия свят и предимно във Франция и Италия.
“Нашата верига е най-престижната в света в най-високия бутиков сегмент, централата ни е в Париж, а общият оборот е три милиарда евро. Много от най-старите и прочути фамилии в Европа са наши членове - Ферагамо, Диор, Тетанже, Морети… Чак до Ричард Гиър в Щатите, близо до Ню Йорк”, уточнява той.
Но за него природата е най-важната “инвестиция” в подобен проект: “Природа, много природа, дивна българска природа, дано я опазим. Нямам предвид да замразим и нищо да не пипаме, а разумно да обогатим. Това се опитвам да покажа как става.”
Стойчев вече над 10 години надгражда българската Тоскана в полите на Пирин и не крие, че мястото действително прилича на култовата италианска провинция. Даже е по-хубаво - главно защото не е пренаселено.
“Публиката”, както той нарича гостите на Zornitza Family Estate, е заможна, но не мутренска. Даже
всичко, което
т.нар. мутри
търсят, там го няма
и дори е забранено. Преди ковид кризата имат предимно американски и френски посетители, но всъщност палитрата е пъстра. Сега посетителите по разбираеми причини са предимно успели българи и чужденци, работещи или свързани с България.
Кънчо Стойчев изненадва с още една страст, за която малко хора подозират - архитектурата. Всеки детайл - вази, столове, пана, картини, стълби в комплекса от фамилна къща, хотел със СПА и няколко вили, е минал през неговата ръка. Социологът рисува и чертае от малък, женен е за художничка. Обича да играе с формите и околните твърдят че му се удава. Но се надява, че най-доброто му архитектурно чудо предстои.
Всъщност основният проблем на малката Тоскана е, че е... малка. Резервациите трябва да се правят месеци напред. Не само за хотела и вилите, но и за основния ресторант, който е една от гордостите на мястото.
“Relais&Chateaux е №1 в света в това отношение - имаме общо над 300 звезди “Мишлен”. Продуктът, който създаваме и налагаме, е немислим без гурме кухня. Гурме не е хранене, това е невероятно завладяване на всички сетива”, разказва Стойчев.
Името на основния ресторант загатва за акцента, който го отличава и превръща в луксозно заведение – aEstivum е латинското наименование на летния трюфел. Ястията с трюфел присъстват от салатите до десертите. Най-привлекателни откъм гурме преживявания са петък и събота, защото тогава правят тематични събития. Ние попаднахме на барбекю вечер в петък, а в събота… нямаше места. Именно в тези вечери
в кухнята
основно
се вихри шеф
Веселин Калев
Открит е за голямата кулинария от Андре Токев, когато е 20-годишен в хотел “Хилтън”. След това с шеф Емил Минев вземат наградата за “Ресторант на годината” с “Талисман”.
Разбира се, дори когато няма места в aEstivum, никой не остава гладен - на линия е Bistro 55. Млякото, месото, зеленчуците са отгледани в Зорница. Дори черен трюфел “отлежава” под дъбови насаждения, “заразени” във Франция.
Сега е сезонът за кипене на виното и Кънчо Стойчев е изцяло посветен на новата реколта. Разширява “производството” въпреки че продължава да твърди, че е най-малък сред съседните изби.
Винарната на Zornitza Family Estate произвежда главно сортове, характерни за региона.
“За съжаление, споменатото по-горе огромно безобразие със земята, а и други подобни в изобилие, затрива безвъзвратно десетилетно създаваните български сортове винено грозде. Останаха малко, това е огромна щета за държавата ни. Правя опити да съхранявам. Мелник е безспорно най-развитият и с традиции наш винен район - всъщност единственият, признат в тежките световни справочници.
Широката мелнишка лоза е прочута и уникална, някой нейни деривати като “Мелник 55” са прекрасни. Отглеждам и рубин - може би в самото чело на успешните и скъпи български сортове. Освен това съм любител на Рона и Бордо и съответно имам всичко от там и главно “Сира”. Влюбен съм и в “Зинфандел”, в Италия го наричат примитиво”, обяснява фермерът социолог.
Разбира се, като във всяка изба, тук също има
дегустации на
произвежданите вина
Най-хубаво е да се съчетаят с двете основни сезонни дейности - зарязването напролет и гроздобера през есента. Идеята е гостите на комплекса да се почувстват съпричастни към приготвянето на вината.
Изненадващо пандемията не само не удря по търсенето, а обратно.
“Ние сме изключение - имаме силен ръст. Дължи се на позиционирането ни в най-високия бутиков сегмент. В България има немалко такава публика, която в условията на ограничения ни откри. И ни стана лоялна. И ние на нея”, обяснява парадокса социологът. Проектът непрекъснато се развива, но Стойчев деликатно спестява подробностите. Тъй като в имението близо 300 дни годишно е възможно да се планират активности на открито, решението е да се разширят местата за срещи и събития сред природата с още едно. От края на септември е уединеното място край реката, наречено артистично “Бараката”.
Покрай лозята, та чак до езерото е много приятно за разходки. Там гостите, ако не са информирани предварително, с учудване ще се натъкнат на две огромни фигури на легнали мъж и жена - съответно синя и червена. Те са подарък за собственика от гениалния скулптор Павел Койчев. “Неговите творби са особени, имат нужда от много пространство. Затова го поканих да направи изложба тук, която трая 6 месеца. Той беше толкова доволен, че ми каза: Тези двете нека си останат тук. Знам на кого ги давам и че ще се грижат добре за тях”, обяснява Кънчо Стойчев.
Всъщност социологът не е оперативен управляващ на имението, в което работят над 60 човека, без да се броят сезонните работници. С това се занимава синът му. “Екип за качествен туризъм не се открива, екип се създава. В случая - от сина ми Марко. Ние с него сме с различни призвания - аз рисувам, създавам новото и красивото, а той го “оживява” с екип, въвежда най-иновативното в индустрията за преживявания”, добавя Стойчев.
Лили, голямата му дъщеря, е завършила висш мениджмънт в туризма в Швейцария. Започна да работи в световни хотели в Европа, но бързо разбира каква саможертва на личния живот е това. Затова специализира и “Кордон Бльо” в Париж и от 5 години е сомелиер там. Калина, по-малката, поема в науката, завършва във Виена с отличие и вече е асистент на професора си.
Никое от децата му не е поело по неговия път - да подрежда политически пъзели, нито да пише като дядо си. Кънчо Стойчев е лаконичен: “Колкото до писането - то идва отвътре и никога не е късно. Важното е да дойде.”
