След уволнението ми от казармата бях приет за студент по специалността „История“ към Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Бяхме 20-годишни със самочувствието, че сме постигнали върха в живота. В нашия курс имахме и няколко състуденти чужденци. Най-възрастният от тях беше Фурад Джавахири. Избягал от Иран по политически причини. Произходът му бил старите богати аристократични фамилии. Беше някъде около 40-те години. По слепоочията му блестяха посребрени нишки всред черната коса. Идваше на лекции винаги с костюм. Под сакото от джобчето на жилетката му блестеше златен ланец на джобен часовник. Ръкавите на снежнобялата му риза бяха закопчани със златни копчета. Беше женен. Общо взето се справяше с български език, но на изпитите говореше с нашите професори на перфектен английски език. По средата на втори курс напусна университета. За нас, скромно облечените студентчета, той ни изглеждаше почти като извънземен. Рим беше завършен веселяк. Научи бързо българския език и жаргона. Изобщо не му личеше, че е по-голям от нас. Участвал в корейската война против американците. Бяхме в една група, но никога не го чух да говори за участието си във военните сражения. Живееше на пълни обороти. След края на първата година напусна следването си. Когато се сбогуваше с нас ни каза, че родината му имала нужда от него.
Още в първи курс някак си съвсем естествено си допаднахме с Ма Сипу. Беше среден на ръст. В очите му усмивката и добронамереността бяха постоянно видими. И той, като всички нас, ходеше скромно облечен. За отрицателно време научи български език. Говорът му беше някак си напевен. Но, определено приятен за ухото. Завършил гимназия в град Юеян. После постъпва в Пекинския университет по специалността „Руски език“, но след първата година идва в България през 1960 г. за да продължи образованието си по специалността „История“. Един ден, по време на почивките между лекциите, ми сподели: - Ти си добре, че живееш в София. В къщи майки ти готви вкусни неща. Не е като да се храниш всеки ден в студентския стол… След този разговор от време на канех Ма вкъщи на обяд. Майка ми, въпреки цялата си заетост като заместник-директор на една от големите столични гимназии, намираше време да напазарува и да сготви нещо особено вкусно, когато моя китайски приятел ни гостуваше. Казваше, че всичко му напомняло за дома. В повечето случаи ми отказваше да идва у нас. Било му неудобно да ни притеснява. Бяхме курс, в който веселието, шегите, танците и любовта вървяха с пълна сила. Едни от колегите ни се ожениха. Други се разминаха с венчилото и пръстените. Ма обаче никога не го видях по тези хоризонти. Всеки божи ден след лекциите и упражненията отиваше в Националната библиотека „Св.Св. Кирил и Методий“, четеше, водеше си бележки и от време на време слизаше долу в приземния етаж за да си освежи със студена вода уморените очи. Той постоянно четеше като се стремеше да осмисли прочетеното. Веднъж го попитах: - Приятелю, за тебе няма ли и други развлечения. Дявол да го вземе, сега му е времето да се живее! Ма се усмихна широко. Погледна ме и каза: - Петко, има две причини за да съм постоянно над книгата. Първата е, че в мое лице всички вие виждате Китай. Втората причина е, че успехът ми трябва отгоре до долу да бъде отличен. Аз съм тук на държавна издръжка. И трябва да доказвам постоянно, че заслужавам доверието на моята държава. Доколкото си спомням бяхме завършили втори курс. Международните събития за нас бяха нещо все още неразбираемо, далечно и откровено казано извън нашето внимание. Българската телевизия едва прохождаше. А новините в печата идваха до нас едностранно осветени. Противниковата политическа и идеологическа позиция в цялост оставаше неизвестна. За мене лично това продължи до един определен момент. Като групов отговорник отидох до факултета, за да получа подписаните студентски книжки на моите колеги. По пустите коридори кънтяха единствено стъпките ми. Когато наближих деканата, за моя изненада видях Ма. В два големи сака слагаше някакви книги, захвърлени на куп в един от коридорите. Веднага отидох при него. В първия момент дори не обърнах внимание на заглавията им. - Здравей, Ма. Какво става? Защо събираш тези книги? - Не мога да си позволя да не ги прибера. Та това са томовете със събраните съчинения на нашия пръв ръководител Мао Дзе Дун. Ето и книгите на други китайски държавни и партийни ръководители. Тези тук са за историята на нашата комунистическа партия. А пък тези два тома са посветени на историята на Китай. Всичко това предстои да бъде изхвърлено на боклука. Не мога да повярвам, че в един престижен университет може просто ей-така да се изхвърля историческа литература от факултетска библиотека! Не знаех какво да кажа. Бях смутен. За пръв и последен път видях в погледа на Ма загаснали слънцето и вечната усмивка. Започнах да му помагам за да събере повече книги в саковете. Станах пряк свидетел на факт, когато в историята се случва възпламеняване на идеологическа граната. Бяхме вече приключили първия семестър в трети курс. Подготвяхме се за поредната изпитна сесия. И тогава се случи нещо, което никога не е ставало след като в този факултет е бил въведен изпита по „История на Комунистическата партия на Съветския съюз“. Ма официално бе заявил в деканата, че на този изпит няма да се яви. Въпросът за неявяването му бе уреден, доколкото си спомням, по дипломатически път. След като завърши висшето си образование у нас, той защити научната си дисертация в Сърбия. След две-три години научихме, че Ма е назначен на работа в китайското посолство в София. Виждахме се много рядко. Добре разбирахме, че като дипломат Ма имаше друг статут. Спомням си добре, че когато излезе от печат една от първите ми книги, посветена на икономическото, историческо и културно развитие на София, го поканих на обяд в хотел - ресторант „София“. Прекарахме чудесни няколко часа, отдадени на спомените от безвъзвратно отлетялата студентска младост. 1985 година. Ма Сипу, в качеството му на отговорен служител в посолството на Китайската народна република в Народна република България, даде прием по повод навършването на 20 години от момента, когато получихме дипломите си за завършено висше образование. Атмосферата в салоните на посолството, намиращо се точно срещу Софийския университет, бе непринудена и безспорно приятно вълнуваща. Хубавите тоалети на бившите ни състудентки не можеха да скрият закръглените им фигури, а на повечето от мъжете – коремите, изскачащи над коланите. Това бяха белезите на средната възраст, когато децата ни бяха в горните гимназиални класове или вече студенти. Ма изобщо не беше се променил във фигура. В цялото му поведение нямаше и помен от показно самочувствие от заеманата висока дипломатическа служба. Беше време когато безветрието в международните отношения изглеждаше трайно. Никой и през ума му не минаваше, че само след няколко години светът ще стане коренно различен и че един колос като СССР ще продължи да съществува единствено в учебниците по история. След това, когато дипломатическия мандат на Ма в България приключи, често си пишехме по интернет. За разлика от моя, смущаващо объркан през онези години професионален път, при Ма имаше постоянно развитие и признание. Пенсионирането му като старши научен сътрудник в Института по световна история при Китайската Академия за обществени науки не слага точка нито на творческия му подем, нито на високата преценка на държавните и научни институции за необходимостта от използването на неговите широки познания и неоценим опит. Вследствие на това той е назначен за шеф на отдел за Европа в Института за социално развитие на евро-азиатските страни към Центъра за изследвания и развитие при Държавния съвет на Китайската народна република. С удоволствие ще посоча факта с награждаването на Ма Сипу лично от Михаил Миков, тогавашен председател на Народното събрание, с Почетна грамота за големия му научен принос за развитието на приятелските отношения между нашите две страни. А това означава оценка за постоянния му интерес към нашето историческо развитие, преминавайки последователно през българската византология, Руско-турската освободителна война, епохата на Възраждането, българската медиевистика, проблемите на българския социализъм, българското ляво политическо движение в контекста на отражението в България на Октомврийската революция в Русия през 1917 година, Септемврийското въстание, особеностите на фашизма и антифашистката борба в страната ни. На практика тук е невъзможно да бъдат изброени всички негови внушителни на брой над 200 проучвания. Но, всред тях има някои заглавия, които просто не е редно да бъдат пропуснати: „История на България“, „История на българката революция и социалистическо развитие“, „Димитров и китайската революция“, „Борбата на Г. Димитров на Лайпцигския процес“, „Еволюция на концепцията на Георги Димитров за народната демокрация“, „Георги Димитров и китайското революционно движение“. Повече от очевидно е, че действителните му научни постижения са се били сродили с мечтите му. В неговия труд „60 години от установяването на дипломатически отношения между Китай и България“ вземат участие като автори 11 китайски и 47 български историци. Подобни върхови изяви е невъзможно да не бъдат забелязани. Затова съвсем естествено научните среди в България почетоха 70-годишния юбилей на Ма Сипу през 2008 г. по авторитетен начин, съставяйки специална комисия за неговото провеждане, от седем най-изявени български академици и професори в областта на историята. Трябва специално да отбележа, че Ма Сипу, понесъл ореола на несъмнен научен престиж, никога не се възгордя. Годините минаваха и в един хубав ден ми хрумна идеята да направя с Ма задочно интервю по интернет. То бе отпечатано в притурката на вестник „Земя“. По-късно научих, че този мой материал е бил излъчен по Радио Китай и по световно известната Китайска телеграфна агенция Синхуа. В тази връзка бих искал да цитирам няколко реда от онова, което сподели с мене моя китайски приятел: „Специално бих искал да отбележа, че в моите трудове трайно присъства и чисто личният момент, тъй като аз неслучайно посочвам, че България е моят втори роден край - ял съм български хляб цели 11 години-от които шест като студент и почти пет като дипломатически работник в китайското посолство в София“. Така Ма, постигнал висока кота в своята професионална кариера, отнесе със себе си завинаги светлия спомен за годините, които му дадоха научни познания, приятели и ясни цели в живота. Макар и на възраст Ма периодично посещаваше страната ни. И щом ни се обадеше, ние, неговите състуденти, веднага спретвахме една дълга маса в тогавашния реномиран китайски ресторант на столичната улица „Ивайло“, намираща се между булевардите „Македония“ и „Христо Ботев“. Спомените, шегите и смехът постоянно съпътстваха тези вълнуващи ни вечери. Това есе го написах кажи-речи на един дъх. Защото това е историята на едно 60-годишно приятелство с Ма Сипу. Благодарен съм на съдбата, че ми подари възможността да се познавам с такава достойна личност и стойностен учен. Винаги съм искал да имам приятели с истински истории, а не спомени за приятели.
ПЕТКО МАНГАЧЕВ
Член на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските журналисти
