Същата вечер излиза на сцената, лекар му казва, че ако не го направи, никога повече няма да играе
Всички помнят широката усмивка на Белмондо, но малцина знаят каква огромна болка крие той през последните десетилетия от живота си.
Лошото момче на френската нова вълна, актьорът с ослепителната усмивка, с която покоряваше сърцата на зрителите в продължение на десетилетия, преживява трагедия, която пречупва живота му. На 31 октомври 1993 г. Жан-Пол Белмондо губи най-голямата си дъщеря - Патрисия изгаря в пожар в дома си в Париж. Тя е на прага на своите 40 г.
Същата вечер Бебел, както французите наричаха своя идол, се качва на театралната сцена. Сякаш заучените думи на пиесата, които изрича, са единственият начин да избяга поне за малко от болката, която го разкъсва. Едва години по-късно в мемоарите си той намира думите, в които да облече скръбта си: “Човек не може да загуби детето си. Това е забранено, срещу природата е. Родителят умира преди децата си – тази е посоката, която събитията трябва да следват. Иначе полудяваш”, изповядва покрусеният баща. И добавя: “Моята скъпа Патрисия нямаше време да стане на 40 г. Моята малка дъщеричка умря. Тя, която бе моята радост и работеше като мен в киното, но зад камерата,
никога вече няма
да я взема в ръце”
В първия миг инстинктът му е да захвърли всичко, да се оттегли от света и да жали в самота. Но тогава личният му лекар идва на помощ. С категоричните си думи той го изважда от летаргията, в която иска да се потопи: “Ако не излезете на сцената веднага, никога повече няма да играете.”
Белмондо излиза пред публиката. Животът не е същият без Патрисия, но продължава. В края на дните си актьорът легенда се връща отново към онзи трагичен момент: “Тази мъка не се носи, тя ви отнася.” В периодите на униние другите му три деца – Флоранс, Пол и Стела, му дават сили.
Свещеното чудовище на френското кино (честта да носи тази странна титла има само още един – вечният съперник и скъп приятел Ален Делон), издъхна в дома си в Париж на 6 септември на 88 години.
Бебел (според студентския му прякор, който първоначално бил Пепел) изобщо не изглеждал предопределен за звезда. “Исках да бъда клоун, само това ме интересуваше – боксът и цирка”, признава той в интервю за в. “Фигаро”. Очарователната му физиономия със счупен нос и ангелската му усмивка обаче се появяват в близо 100 филма, някои от които са сред вечните шедьоври на световното кино. От елитарната Нова вълна до киното за широката публика, Белмондо играе във всички жанрове, талантът му е универсален. За разлика от нереално красивия, но често дистанциран Ален Делон, той придава на всичките си персонажи добро настроение и обезоръжаващо обаяние.
Роден е на 9 април 1933 г. в парижкото предградие Ньои сюр Сен в артистично семейство. Баща му Пол Белмондо е прочут скулптор. Именно той го запалва за театъра. През 1952 г. младият Жан-Пол е приет в Националната консерватория по драматични изкуства. След 3 г. напуска с оценка от преподавателите, че
никога няма да види
образа си на екрана
Те се лъжат жестоко. След няколко малки роли в театъра, неподражаемият му дух и буен нрав са забелязани и оценени от Жан-Люк Годар, който му поверява главната роля в “До последен дъх” (1960). Започвайки кариерата си в киното с толкова силен драматичен образ в емблематичен за френската Нова вълна филм, Белмондо бързо се превръща в голямото откритие на 60-те години. Към него започват да валят предложения от режисьори, чиито филми са директен пропуск към голямата слава. За едно десетилетие той се снима в 34 заглавия, сред които “Чочарка” на Виторио де Сика, където си партнира със София Лорен, в още два филма на Годар – “Жената си е жена” и “Лудият Пиеро”, както и в “Сирената от Мисисипи” на Франсоа Трюфо.
В тези ранни години Жан-Пол среща първата си жена – танцьорката Елоди Константен, с която сключва брак съвсем млад в края на 1952 г. “Латинският квартал, срещнах едно прекрасно момиче – Елоди, която беше танцьорка в нощните заведения на Сен Жермен де Пре, където свиреха Клод Лютер и неговите музиканти. Това бе началото на една красива история”, спомня си актьорът пред сп. “Пари мач”. От тази връзка се раждат три деца – Патрисия през 1954 г., Флоранс през 1960 и Пол през 1963 г.
Семейството се разделя през 1965 г., след като френският съблазнител се предава пред сексапила на швейцарката Урсула Андрес, известна като едно от момичетата на Джеймс Бонд. Изпълнен от болезнена ревност, френският Дон Жуан отлага снимки на филмите си, за да не изпуска Урсула от поглед, и настоява тя да го придружава навсякъде. Тази задушаваща за нея любовна афера продължава 7 г. Следващата му връзка е с италианката Лаура Антонели, после на нейно място идва бразилската певица Мария Карлос Сото Майор.
70-те години
започват със скандал
между Белмондо и
Ален Делон
по повод на премиерата на първия им съвместен филм “Борсалино” (1970). Делон, който е продуцент, слага на афиша името си преди това на Белмондо, противно на предвиденото в договора. Тогава Бебел се обръща към съда и през 1972 г. печели делото. Чак през 1998 г. Патрис Льоконт сдобрява двамата гиганти, като ги събира във филма си “Бащи трепачи”. Зрелостта променя отношенията им, те започват да се ценят един друг и се сближават до такава степен, че при вестта за кончината на Белмондо Делон с мъка призна: “Съсипан съм. По-добре щеше да е да си отидем заедно.”
През 1971 г. Бебел създава своя продуцентска къща, но продължава да снима с най-големите режисьори от епохата – Филип де Брока, Луи Верньой, Клод Шаброл, Клод Зиди, Филип Лабро, Ален Рене, Жорж Лотнер. Те от своя страна знаят как да използват огромния му регистър.
“Той може да играе
аристократ или
обикновено момче,
интелектуалец или гангстер,
свещеник или клоун с еднаква достоверност и естественост”, казва Трюфо.
Белмондо не би бил Белмондо без опасните каскади, които изпълнява сам. Безстрашен и щур, той е от малкото актьори в историята на киното изобщо, който отказва дубльори. Екшън изпълненията му намират своя връх в началото на 80-те години в култови филми като “Професионалистът”, “Ас на асовете”. “Великолепният”. След “Самотникът” на Жак Дере през 1985 г. обаче разбира, че и той, и публиката са уморени от ролите му на супергерои. Тогава се обръща към старата си и голяма любов – театъра. Изпълнението му в “Сирано дьо Бержерак” под режисурата на Робер Осеин се превръща в триумф.
През 1989 г. Белмондо получава “Сезар” за най-добър актьор, но не отива да вземе приза.
“Публиката
единствена може
да дава награди”,
отсича той. Твърди се обаче, че причина за отказа е, че статуетката е изработена от скулптора Сезар Балдачини, съперник на баща му Пол.
През същата година всепризнатият творец се влюбва в Нати Тардивел, която след 3 г. става втората жена, която успява да го отведе до олтара. Сключват брак през 2002 г., от който се ражда най-малката дъщеря на звездата – Стела. По онова време Белмондо е на 70 г. През 2008 г. и този съюз завършва с развод.
Последната афера на Бебел е с 42 г., по-младата Барбара Гондолфи, която е бивша плеймейтка и финалистка от конкурса “Мис Белгия”. Заради нея големият актьор едва се отърва от сериозни неприятности с правосъдието, след като се оказа, че Барбара и бившият ѝ съпруг са разследвани за купища далавери от полицията в Белгия. След много скандали и медийна шумотевица идилията приключва през 2012 г.
В последните години Белмондо бе отдаден на децата и 6-имата си внуци. “Дължа всичко на родителите си, връщам дължимото на децата си”, казваше Великолепния. Единият от внуците – Виктор, върви уверено по стъпките на дядо си в киното и му е одрал кожата.
Здравето предава атлетичния мъж 2 г. след смъртта на дъщеря му, когато той получава инфаркт. През 1999 г. му прилошава на сцената и отново попада в болница. След тежкия инсулт от 2001 г. по време на почивка в Корсика състоянието му е наблюдавано под лупа. Две години не може да говори, дясната половина на тялото му е парализирана, движи се и се изразява трудно до самия край. Независимо от всичко през 2008 г. Белмондо снима последния си филм – “Мъжът и неговото куче”.
През 2011 г. фестивалът в Кан го удостои със Златна палма за цялостна кариера, а посмъртно президентът Еманюел Макрон го нарече “национално богатство”. В четвъртък той бе изпратен с държавна церемония в Инвалидите в Париж и хиляди французи дойдоха да му кажат последно сбогом.
