Никога няма да забравя първия случай на полицейско насилие, по който работих като криминален репортер.
На 5 април 1995 г. в софийското Седмо РПУ беше пребит до смърт при разпит Христо Христов. 22-годишен, с чисто досие, посочен от друг арестант като апартаментен крадец. Христов е вкаран “на ринга”, както полицаите наричат стаята за разпити, обаче не признава, а ченгетата бързат за футболен мач. Първоначално го бият с юмруци, колене, ритници.
После с дървена дръжка за закачалка, която наричат “копието на Шака Зулу” (от популярен в онези години тв сериал за вожд на африканското племе зулуси). Ударите са в слабините, пръстите на ръцете, по тялото, по главата. Колега на биячите усилва музиката всеки път когато виковете на Христов са по-силни. Накрая започват да скачат с кубинки върху гърдите му. Трошат ребрата му. Те разкъсват двустранно аортата, което слага край на мъчителния разпит и начало на мача по телевизията.
Помня отлично как веднага след инцидента шефът на Столичната полиция Йордан Ковачев ни извика на пресконференция и свали картите на масата - разказа цялата история, която бе известна до момента. И въпреки че става въпрос за един от най-бруталните случаи на полицейско насилие, завършил със смърт, от днешна гледна точка смятам, че побоят над протестиращите младежи от миналия юли е много по-скандален.
Основната причина е наглото укриване на изобличаващото видео (в продължение на повече от 12 месеца) и нежеланието на държавата да разследва и накаже справедливо виновниците. Тоест да си свърши работата - да пази и защитава гражданите, обществения ред и закона.
Убийството на Христо Христов се случва в най-мрачните и престъпни години на прехода, когато подобни инциденти понякога бяха скривани от обществеността, а боят бе пръв приятел на полицая. Скоро след случая един от началниците на ченгетата убийци каза в интервю: “Боят е бил, е и ще бъде!”, а един от съучастниците призна пред военната прокуратура колко учуден е бил, когато разбрал, че Христо Христов е починал: “Колегите, които споменах, много пъти са били хора много повече от Христов и те не са умирали...” Дори помня, че в седмицата, в която в София издъхна Христов, друг арестант почина в резултат на жесток побой в полицията в Сандански. Просто в онези години много полицаи следваха правилото - първо шамар, после - добър ден!
Побоят и гаврата над протестиращите младежи обаче се случват не в годините на бандитския преход, а през лятото на 2020 г. Намираме се вече в друг век - XXI (или поне част от нас), и за да бъде още по-уникален скандалът, биячите в униформи се вихрят не в някаква заключена стая в полицейско управление в краен квартал, а под колоните на Министерския съвет.
Паралелът с убийството на Христо Христов веднага ми напомня, че след смъртта му бяха уволнени общо над 15 служители и началници от Седмо РПУ. А преките участници в побоя чуха ефективните си присъди, включително и от Върховния касационен съд, по-малко от 24 месеца след инцидента. Представяте ли си - каква реакция на държавата и ефективно правосъдие в годините на прехода.
Точно обратното на събитията от лятото на 2020 г., когато, макар и най-бедна, България е вече член на Европейския съюз и НАТО, сериалът “Шака Зулу” е заменен с любовни турски и индийски сапунки, а човешките права се съблудават така, че по-скоро арестант може да осъди държавата, отколкото обратното.
В продължение на цяла година обаче полицаите, които подхвърлят и бият закопчани в белезници младежи, не са наказани справедливо. Не може при толкова скандално и безсмислено насилие наказанието да бъде “забрана за срок от 2 години за повишаване в длъжност”. Само заради видеокадрите под колоните на Министерския съвет, дори и без събирането на други доказателства, уличените служители трябва да бъдат уволнени дисциплинарно. А прокуратурата да ги предаде на съд, който да реши трябва ли да понесат и друго наказание за превишаване на правата.
Защото следващия път арестуваните може да бъдат респектирани до смърт. А групата “Специализирани полицейски операции” има много богата история в този жанр, която сега удобно се забравя. Ако се върнем отново в средата на 90-те години на миналия век, ще си припомним, че тогава те се наричаха СПБМБ - Спецподразделение за борба с масовите безредици.
Основното, с което се занимаваха обаче, бе самите те да създават безредици. Точно техни служители застреляха невинен иранец пред деца в София през декември 1993 г. Техен служител застреля баретите в “ювелирната акция” в “Белите брези” месец по-късно. Гафовете им и корупцията в онези години бяха толкова много, че накрая - след като се саморазправиха и с клиенти на заведението “Библиотеката” заради бит там полицай, бяха разформировани. Много скоро обаче подразделението бе отново създадено реално от същите служители. В следващите години то само сменяше името си - СПО, ПСС, СПС, но не претърпя никаква реформа, както най-нагледно показват кадрите от побоя под колоните на Министерския съвет.
И дори след този инцидент там не бе направена никаква ефективна проверка. Не се случва и в момента - година по-късно, когато скандалните записи бяха извадени от чекмеджето. Доколкото аз разбирам, сега МВР, вместо да разследва случая и работата на групата за специализирани полицейски операции, има намерение да посочи изкупителна жертва, с която услужливо да си измие ръцете.
И за тази цел е избран зам.-директорът на СДВР Антон Златанов. По ирония на съдбата обаче точно това е човекът, който в последните години се бореше да внедри “антиконфликт” стратегията при безредици, включително и по време на футболни мачове. Беше на първа линия и при протестите миналата година, а протестиращите му стискаха ръката и го прегръщаха.
Но ловът на вещици е по-удобно занимание от решаването на проблеми. И точно затова някои неща в България никога не се променят.
