Колкото и да ни се иска, колкото и да се напъваме да изглеждаме „европейски", истината е проста и болезнена: ние не можем да правим Евровизия. Не защото нямаме музиканти. Не защото нямаме гласове. А защото нямаме култура на честен избор, ясни правила и уважение към собствената си публика. Снощното издание на българската Евровизия го показа по начин, който вече не може да бъде замазан с ентусиазъм и сценичен дим.
Започвам от най-елементарното – регламентът. Нещо, което БНТ е длъжна да обясни ясно, кратко и човешки. Вместо това получихме размито говорене, при което зрителят трябва сам да сглобява пъзела: първо избираме изпълнител, после песен; първо авторски репертоар, после специално написани парчета; през цялото време – комбиниран вот, който никога не е напълно ясен кой и как го накланя. Когато правилата не са обяснени ясно, доверието умира още преди първия тон.
И точно върху този разклатен терен стъпи най-съмнителният момент – онлайн победата на Мона. Не защото момичето е виновно лично, а защото при наличието на по-разпознаваеми и по-утвърдени изпълнители този резултат не намира опора в самото изпълнение. Няма гласови качества или артистична идея, които да го обяснят. Сценичният образ също не предлага нищо повече от разпознаваем сантимент – плетена на една кука покривка, от онези, които бабите слагаха върху маси и телевизори. Това не е концепция, а цитат без развитие. Виждали сме го много пъти. И далеч по-смислено направено.
Проблемът не е във вкуса. Проблемът е, че за тази победа се говореше седмици по-рано, а когато резултатите започнат да се усещат предварително, конкурсът престава да бъде конкурс и се превръща във формалност. Точно тук паметта започва да боде неприятно. Ситуацията силно напомня историята с група Каффе от 2005 година. Тогава песента Lorraine спечели на фона на съмнения за манипулиран вот. Слави Трифонов говори публично за изкуствено надуване на гласове – от няколко хиляди до десетки хиляди за часове. Говореше се за купуване на победата. Нищо не беше доказано официално. Групата замина. Представи България. И след това – тишина.
Днес почти никой не помни това участие. И това е най-лошият сценарий. Не провалът, не подигравките, а пълната липса на следа. Евровизия е безмилостна точно в това – ако не оставиш нещо истинско, те изтрива.
Картината се допълва от т.нар. професионално жури – институция, която на теория трябва да придава тежест, а на практика служи като удобно алиби. Когато има жури, никой не носи отговорност. Винаги можеш да се скриеш зад „баланс между вкус и експертиза". Само че критериите на тази експертиза никога не са ясни, съставът ѝ рядко има реална връзка със съвременния европейски поп контекст, а влиянието ѝ често изглежда по-скоро административно, отколкото артистично. Евровизия не е конкурс за вокална гимнастика. Тя е телевизионен спектакъл, образ, момент, идея, която или пробива, или изчезва. Журито тук не помага. То само замъглява избора.
И така стигаме до тъжната, но неизбежна равносметка. Ние не правим Евровизия. Ние я имитираме. Имитиране с претенции, с патос и с усещането, че „ние си разбираме". Докато не започнем да правим честен избор, с ясни правила и реален риск, ще продължим да изпращаме изпълнители, които печелят тук, губят там и изчезват завинаги от общата памет.
Евровизия не прощава това. Тя просто продължава напред. Без нас.
